СИНОНИМ НА ОБИЧТА КЪМ БЪЛГАРИЯ
„Вазови - шапки долу!”, изд.„Български бестселър - НМБКП”, 2023 г.
Трудно би могло да се постави по-подходящо заглавие от това, което Павлина Павлова е сложила на книгата си „ВАЗОВИ - ШАПКИ ДОЛУ!”. То съдържа и обич, и почит, и уважение, и преклонение пред делото на братята Вазови, за които разказва в новия си роман.
Прекрасно е, че в различните си творби авторката остава вярна на себе си, на перото си, на кредото си. Вярна е дори на избраната и обичана от нея „аз-форма” на повествование. Това прави и в новата си книга, но както винаги след обстойно и грижливо проучване на житието-битието на героя, на документите, обстановката, условията и характерните черти на епохата. Това й позволява „да се всели” в героя с всички познания, които е набрала за него, да се въплъти в него и да говори уверено от негово име.
Така е в случая и с поета Вазов, за когото уж много знаем, а тя ни изненадва с удивителни детайли (със сигурност известни на Милена Цанева и на други дълбоки и „тесни” специалисти, но не и на масовия читател): случки из детството и юношеството на поета, образованието и възпитанието в школото и в бащиния дом, първи опити за писане, първи публикации, първи любовни трепети и т.н.
Казаното важи в още по-голяма степен за братята му Георги, Борис, Владимир и другите.
Майката, „баба” Съба Вазова е родила 10 деца, изпратила е на фронта да се бият 4-ма синове и 3-ма внуци, но не всяка майка има ориста и радостта да отгледа и възпита такива прославили се чеда.
Естествено е, че най-обширен и най-пълен е разказът за Иван Вазов. Биографията му е проследена широко и цялостно: от „Пряпорец и гусла” до тържествените му юбилеи. Отбелязани са най-съществени моменти от живота му: появата на книгите му, участието му в обществената и политическа дейност, изгнаничеството му, министерстването, ролята му в създаването на СБП.
С основание е посочена оправданата му гордост, че от бедната „стаица” в Одеса романът му „Под игото” е облетял Европа. Чрез изповеди на поета се разказва за историята и съдбата на отделни произведения, за прототипи и герои, за творческия процес. Не е пропуснат несполучливият му брак с Атина Болярска.
Авторката припомня, че баба Съба не одобрява снаха си и при поредното й излизане „на гости” заключва външната порта, т.е. „Тук нямаш повече място!”, а вързопчето с личния й багаж прехвърля през балкона. По-късно, когато вижда сина си как кукува сам, тя многократно го увещава да прибере жена си. Вазов така и не доживява очаквания развод, спъван най-вече от владиката Климент (Васил Друмев). Атина е негова племенница. Осъден е да дава две трети от доходите си на бившата си жена.
Книгата на Павлина Павлова съдържа изобилие от познания не само за фамилията Вазови, но и за живота на следосвобожденска България, за състоянието и управлението на държавата, особено по времето на корумпирания режим на Фердинанд Сакскобургготски, продал България на Вилхелм Втори за 5 милиона златни марки и пожизнена пенсия. Междусъюзническата война започва по негова устна заповед.
Авторката припомня как след абдикацията той с цял влак (не вагон, а влак) изнася натрупаните и заграбени в България богатства и имущества. Отнася и златото на БНБ, а в добавка прикачва към влака 4 нови ж.п. локомотива, току-що доставени от държавата.
Алчност и мерзост! Не е могъл само да прикачи имението и двореца „Враня”, както и горите в Рила, защото гора и земя по релси не се движат. Затова пък наследникът, внукът Симеон („Вервайте ми!”) с помощта на лакеи-политици и адвокати ги върна „обратно”. За сравнение: народният поет успява само да си построи дом на ул. „Вълкович” с пари от брат му Георги и получава еднократна помощ от Народното събрание.
Чета пасажите и си мисля: защо в нашето време на „демокрация” собствеността, да кажем на медиите, не се обозначава? Защо например във всеки брой на в-к „Телеграф” да не пише „собственик еди кой си, главен редактор еди кой си, редколегия Гочоолу, Дочоолу и т.н. Името „Телеграф” е взето само за пример. Същото се отнася и за „24 часа”, и за „Уикенд”, та до края на веригата. Защо? Защото зад паравана на безизвестността и „обективността” читателите по-лесно се лъжат, мамят и „водят”.
Писателката припомня горепосочения и други позорни факти, за да ни каже, че такива „примери” не бива да се забравят, а откритостта е оръжие срещу тях.
Повествованието на Павлина Павлова е интересно и увлекателно (това е част от дарбата й), очевидно обогатена от школовката й в криминалните романи.
Като писателка тя разгръща платно и за литературния ни живот по онова време с вестниците и списанията, с груповите и котерийните борби. Съществени са цитираните от нея Вазови впечатления и бележки за отделни личности и писатели като Константин Величков, Добри Чинтулов, Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, Антон Страшимиров, Тодор Влайков, П.К. Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев…, за плодотворната дружба с Иван Шишманов, за „войната” с Пенчо Славейков. Любопитно е поетовото съобщение за дуела им с П. Р. Славейков (за жена), не състоял се, за радост.
Има и още нещо, твърде рядко срещано в литературата: Павлина Павлова посочва самопризнанието на Вазов за погрешната му позиция в началото на Първата световна война при избора на съюзници, за „бранните” му стихове от това време.
Основателно много страници в книгата са посветени на вдъхновяващата поета любов към 27 години по-младата от него Евгения Марс (идеална, според него, възрастова разлика). Всеки ден той й пише нежни писма, част от които авторката уместно цитира.
Тя се отнася с уважение и към творческите изяви на Е. Марс (най-често подценявани), припомня, че нейни пиеси са играни с успех в Народния театър. Високо над всякакви клюки, козни и сплетни, тя не премълчава деликатните взаимоотношения в създадения триъгълник (Вазов е приятел на д-р Михаил Елмазов и често гостува в дома им, макар да забелязва враждебния поглед на малкия Павел). Цял живот поетът е копнял да има наследник. Петнайсет години продължава дружбата на Вазов с Е. Марс.
В романа на Павлина Павлова виждаме един всестранно представен Вазов: не декларативен, не патетичен, а земен, непосредствен, с обичайни човешки слабости, но отдал всичките си сили, способности, ум, талант, перо - в служба на България. „Българийо, за тебе пях!” е неговата изповед.
ВТОРАТА ЧАСТ на книгата е посветена на генерал Владимир Вазов - защитника и победителя при Дойран през Първата световна война.
Към него с почит и уважение се отнасят противниците му на фронта англичани. Когато през 1936 г. е на посещение на Острова по повод годишнина от края на Световната война, английски офицер командва представителната част: „Свалете знамената! Минава генерал Владимир Вазов - победителят от Дойран!”.
Повествованието, както е обичайно, се води от негово име. Подробен е разказът му за обучението и израстването му като висш военен, но акцентът е битката при Дойран, където той показва лична храброст, а като командващ изгражда непробиваема фортификационна система и дълбоко ешалонирана отбрана. Генералът е непрекъснато с войниците си, с тях дели всички несгоди и изпитания, грижи се бащински за поверените му солдати. След войната ген. Вл. Вазов за два мандата е избиран за кмет на София, председател е на Съюза на запасните офицери.
И тук, както при поета, авторката не премълчава слабости и грешки. След 9 септември 1944 той е заточен в с. Рибарица, Ловешко.
Лаконично, но съдържателно, Павлина Павлова разказва и за другите Вазови. Генерал Георги Вазов превзема непревземаемата Одринска крепост. Борис Вазов - дипломат и журналист, е бил подпредседател на Народното събрание. Михаил Вазов е застрелян в гръб по време на контра преврата през 1886 г. И още - Никола, Кирил, сестрите Анка и Вълка…
Трогателна е описаната от П. Павлова дружба между братята, взаимното им уважение, опора и подкрепа. И тук тя не премълчава слабости и грешки от различен род.
Общото за всички тях чувство е любовта към Родината. Затова може да се каже, че името ВАЗОВИ Е СИНОНИМ НА ОБИЧТА КЪМ БЪЛГАРИЯ.
Павлина Павлова притежава забележителен усет към любопитно значимото в живота и затова поднася на читателя много интересни факти, разпилени из цялата книга. Някои се опитах да събера на едно място, например: с кого воюват българите? Страшният Сюлейман паша, чийто щурм на север е спрян от героизма на руси и опълченци, е френският евреин Соломон Леви Явшис, Вейсел паша е австриец, командирът на Турския черноморски флот Хогарт е англичанин, главнокомандващият турската армия Мехмед Али паша е германец - Карл Дитрих…
Като обобщение искам да изтъкна, че книгите на Павлина Павлова имат две качества, които доминират над всичко: първо, това е изобилието от познания, които авторката дава на читателя - за героите и епохата им, и второто, това е бликащото от всяка страница, от всеки пасаж родолюбие. Авторката умело съчетава научното изследване с художественото пресъздаване.
С новия чудесен „ВАЗОВИ - ШАПКИ ДОЛУ!” тя потвърждава определението, че е радостно жизнено явление в белетристиката ни, а със серията исторически романи („Спартак”, „Орфей”, „Климент Охридски”, „Боян Мага”, „Самуил” и др.) тя, без да подценява никого и нищо, продължава да надгражда върху постигнатото и да прави етап в българската историко-художествена литература.
