Пенка Чернева

В краката й тупна резедава таралежова топка. От удара се разпукна и отвътре блесна гладка кафява корица. Заесеняваше по всички писани и неписани закони. А на нея й пролетееше, нещо невидимо и неуловимо я караше да се усмихва.

Струваше й се, че жива и нежива природа също й се усмихват. Кому другиму, ако не на нея, праща кафявата си прелест този кестен, който тупна право в краката й? Тя го взе в шепата си и по тялото й се разля сладостна топлина. Предстоеше първата им среща и когато той я прегърна, тя импулсивно пъхна в ръката му топлия кестен.

Пак бяха двамата. Колата беше спряла на края на платото, гледката надолу опияняваше. Но опиянена беше само тя. Той трезво редеше правилни думи и даже съставяше убийствено логични изречения. Той и тя е равно на грях.

Сега ли го беше разбрал? До никъде не могат да стигнат. А знаели ли са въобще къде искат да стигнат? И искали ли са? В плитчинката над лоста за скоростите лежеше кестен. Нейният, с нейната драскотина върху матовото му коремче. Беше погрознял и сбръчкан.

…В гимназията беше най-хубавото момиче. И най-изявеното, най-бойкото. Водеше гимназиалните редици из малкия град и всички й се любуваха. Влюби се в един батко от възхитените зяпачи. Той я беше лъгал за какво ли не, защото също беше влюбен и се боеше, че не й е в категорията, че ще го изостави.

Тя забременя. Нямаше изход, ожениха се. Всички лъжи се спукаха, а училището недовършено. Лъгалият и лъганата намериха общо примирение в бутилката. В една късна есен се подпалила пристройката, в която двамата си допивали. Той изгорял целият, тя наполовина.

…Есента на село е хем красива, хем много тъжна. Къдрокосата селска хубавица се радваше на прибраните плодове и на поотрасналите си деца. Но на душата й беше празно и есенно. Няма ги градските кафенета, където да приседне с приятелки и в цигарено-конячено-кафеево безвремие да убива пустошта и да потиска копнежа по нещо, което е можело да се случи, но не се е случило.

На село есента е кална, не само златна и дъждът е доста противен, а не просто приспивен. И ако човек няма до себе си любим човек, чието присъствие променя цветове и усещания, душата му се свива от неназована болка и безутешна тъга.

В един безутешен ден край портата й случайно спря Онзи, с когото нещата можеха да се случат по-другояче. И тя тръгна като сомнамбул, убедена, че връщане назад няма да има. Онзи беше голямата й любов, с която я разделиха.

Той се жени, развежда, но нямаше деца, а искаше повече от всичко на света да има. За да не го загуби, тя роди дете, макар да знаеше, че той не може да има деца. Но не знаеше, че и той го знае.

После всичко се сгромоляса.

И не е задължително да е есен, ранна, средна или късна.

Както (почти) го е казал великият Лев Николаевич, всички начала си приличат, разделите са нещастни по своему.

…В мътилката преди големите промени един познат стъписа хлътналата по него колежка: каква любов, перестройка е сега, трябва да се преустройваме! И той се перестрои. После хиляди любови се разбиваха на парчета пред очите ни. После подгизнахме от казване и показване, че сексът е всичко, позите така, техниката иначе.

Секс без любов - това начало ли е или край? Още по-после убийството се разпространи като често срещан край на любов. Тя го разлюбила - бум! Той я зарязал - хряс! Горката любов!

Но къде все пак отива цялата тази енергия, тази тръпка, тази химия между двама души? Щом не прилича на нищо друго под слънцето, защо трябва да се подчинява на закони като всичко друго под слънцето?! Дошла, била, отишла си. Къде? Защо?

Трябваше да мине много време, преди колежката да прогледне, че всъщност нейният герой от перестройката е меко казано неугледен. И да се плесне по челото: как съм могла да припадам по този човек!

Къдрокосата хубавица се върна да потропа на селската си порта. А Онзи заяви, че за нищо на света няма да даде роденото от нея заради него, макар и не негово дете.

Ето на, и на горния етаж нещо става. Какво - един Господ знае. Вечер след вечер пружината на леглото скърцаше до полуда. Бавно, любознателно, по-бързо, главоломно. Постепенно скърцането се разреди, зачести тупането на килими без нужда.

Защо бе, хора? Защо я пускате да си отива? Защото е веднъж осъществена - вече осъществена - затова ли? Несбъднатото ли е по-трайно? Копнежът по него вместо постигнатото щастие? Има ли някой да знае отговора? Някой да каже къде безследно изчезва любовта.

Безследно ли?

Тя чака гузна пред онази селска порта, която се бе отворила някой да си тръгне. Тя хлипа без звук в гърдите на другия, останал търпеливо да чака дори когато последната надежда се е отцедила като есенна капка върху капещи листа.

Портата пак се отвори, този път да приюти отломките, които се опитват отново да се слепят. А продължаващите опити за това са потвърждение и доказателство за съществуването на видоизмененото чувство.

У единия чувството не си е отивало и затова той е готов да разтвори в прошката своята ранена, но жива и жадна душа. У другия то е пречупено и помръкнало, потушен пожар, от който жив въглен ще се мярка само в някой случаен сън.

Следи все пак остават, когато тя си отиде.

Колежката, дето сега се чуди как е могла да припада по неугледен отвсякъде човек, по времето когато не се чудеше, а беше до уши влюбена - тогава именно тя нарисува най-хубавите си напоследък картини. Какво е движело четката й, какво е преобразявало ръцете й в криле - кой, ако не тя? С главно Т.

Онези пияни пиромани от малкия град имат чудно хубава дъщеря. Нещото е карало две частици да се съединят така красиво, за да се роди човек. Сега момичето обикаля чужбинските сцени. Майка му понякога си купува билет, но винаги двупосочен. Вече има възможност да премахне грозните белези от пиянството и огъня, но не го прави.

Беше най-личното момиче в гимназията.

Кой знае, онова, което движи съзидателските човешки частици, може би никога не изчезва. Само се премества във времето и пространството. Така е посетило например и горния етаж, откъдето отвреме-навреме се чува скърцането на пружината. Нищо чудно някой ден да го срещнем в заобленото коремче на съседката. Килимите може и по-рядко да се тупат.

То може да направи и най-прозаичните неща да изглеждат ефирни и привлекателни. Има една песен “Чудо ли е станало с нас, кажи”, тя много се пееше по времето на онзи кестен, излъчващ необикновена топлина.

Жената с кестена я припяваше и търсеше отговор - кажи? Отговор не идваше, но тя знаеше, че само чудо може да предзвика у нея това, което разноликата нестройна душа на поета е изрекла: “в пролетта като в есен аз крея, / в есента като в пролет цъфтя”.

Неотдавна се срещнали с човека от нейното чудо. Най-ненадейно той подхвърлил уж между другото:

- Чудо ли бе станало с нас? Кажи.

Тя само се усмихнала. Не го обича вече.

Но продължава да обича своята обич. Която й бе дала още един неочакван цвят на дъгата. Още едно усещане за нещата наоколо. Нещо като онзи тон на сърцето, за който учените не бяха и подозирали, че съществува.

Известни били пет тона. Дали е бил влюбен българинът, който откри шестия тон на сърцето? Стават чудеса. Дори през есента. Дори тогава.

В краката ми тупна кестен. Наведох се да го взема. Какво от това, че няма да остане завинаги гладък и лъскав!