Веселин Чернялски

Из „А времето през чучура тече…”(2015)

ПРЕД ДРУГИЯ СТАРТ

Време е да съм готов за старта.
Някой ден ще дойде просто Тя.
Ще ме хване под ръка коварно -
в моя чест ще поднесе цветя…
Ще сбере най-близки и познати -
с тъжни и разплакани очи
на далечен път да ме изпратят.
Може пак притворство да личи.
Може. Не това ме притеснява. -
Низ от дати е животът кратък
и това, след тебе що оставяш,
важно е за пътя ти нататък!
Може само спомен да остане.
Длан при нужда.
Рамо в изнемога.
На сираче - залък.
Стих захванат,
прекосил човешката тревога.
Всичко е любов! Ако я няма,
губи смисъл залезът на дните.
Времето с везната си голяма
безпристрастно и трохи отчита.
Гонг. И старта друг очакваш вече.
Даде. Взе.
Длъжник ли си?
Или?…
Късно е да бъдеш друг, човече.
Понякога и радостта боли…

ИМПРЕСИЯ

Тънконоги феи мамят моя поглед -
закачлив отеква кръшният им смях.
Ти не ме упреквай, че и сам не мога
тебе да сравня поне с една от тях!
Всички са красиви и напето стъпват.
Но над моя сън те нямат, нямат власт.
Падат птичи песни. Слънчев свян откъртва
руменец запален в залезния час.
По лица изящни, по бедра и длани,
сляпа страст заплита вятър закъснял…

Малък извор знам, ей там - на връх Балкана.
Жаждата си там ще утоля.

ПРОЛЕТ

Напъпва изтокът. Смутено бледа
луната се отпуска над рида.
Избистря синевата словореда
на птича песен. Дъх на резеда.

Като сълзи в очите на сърничка,
роса искри по клони и треви.
Към извора върви едно момиче.
С цветче в ръката трепетно върви.

Каква увереност! Усмивка свети
и в стъпките й в бистрата роса.
Подхваща песен. Трепват върховете.
Поточе звънва. Няма чудеса.

За първи път навярно то обича -
походката му стопля утринта.
Към изгрева върви едно момиче.
А може би това е пролетта…

***

Хората се търсят като птиците.
В длан претеглят лошо и добро.
В мислите се вглеждат.
И в зениците.
През суетността си дирят брод.

Проверяват всяка своя истина.
Взират се в реки и езера.
Чувствата
като мъниста бисерни
с цвят сравняват.
Плахо ги берат.

И потеглят - трепетни и ласкави -
към живота сив.
Полудеца.
Руменеят като златни праскови
в сватбените мили чудеса.

Като птиците се търсят хората -
да делят с любимия човек
радостта и болката.
Умората
проверява избора нелек.

И ЩЕ БЪДЕ…

Позволи ми тихата небрежност
на едно вълнение голямо.
Приласкай ме с гълъбова нежност.
С мен тръгни.
Ще бъдем в пътя двама!
В погледа си любовта прикътай -
с нея
пак в сърцето ще разсъмне.
Ще съм бодър в творческата мъка,
озвездила нощите безсънни…
Дай ръка!
В дланта ми има огън -
никога не ще ни е студено.
Разпръсни стаената тревога
с предана целувка.
Вярвай в мене.
И ще бъде силно мойто рамо,
а стихът -
като росата земна,
близък и сърдечен,
и потребен,
като обич истинска
за двама!

ВСЕ НЯКЪДЕ Я ИМА

На Митко

Една врата все някъде очаква твойте стъпки.
Не спирай посред път, приятелю. Върви.
Тъй пролетен си ти! А всички жадни пъпки
тя, пролетта-любов, разпуква призори.
Знай: после идва ден, обременен с тревоги
и с делничност, която по жилите тече…
Ще вият ветрове и срещу твоя огън -
те ще направят мъж от плахото момче.
Повярвай на зората. На себе си повярвай.
Без вяра ще останеш излишен на брега.
Ти имаш младостта. Недей я пропилява,
а просто потърси най-вярната ръка.
За цял живот я търсиш - търси я упорито.
Търси я непрестанно до изгревния час.
Търси я в поглед прям и в чаша недопита,
в жарта на ненадейно бликнала сълза…
Тя някъде очаква с надежда твойте стъпки.
Понякога и дума излишна е дори.
Тъй пролетен си ти! А всички жадни пъпки
тя - пролетта-любов - разпуква призори…

ЗА КАКВО ЛИ…

Ти си тръгна. Бавно в тишината
се стопяват стъпките ти леки.
Аз оставам сам. След теб тревата
се изправя в нашата пътека.

Като малки мили светофари,
зачервени от любов и болка,
плахо мигат маковете. Парят.
Колко си жестока! Колко, колко…

Любовта е с вярата си силна.
Аз в какво да вярвам? - Ти си тръгна.
Не поисках да те спра. Насила
глупаво ще бъде да те върна.

За какво ли! Любовта е обич,
трепет и страдание красиво.
Всяко недоверие я трови.
Затова навярно си отива…

Тръгвам уморен. Немирен вятър
милва с длан челото ми полека.
Бавно и мъчително тревата
се изправя в горската пътека.

БУКЕТЧЕ БЕЛИ СНЕЖИНКИ

1.

Тайнствено тиха смълчана гора.
Буките - в бели халати -
стражи сурови от детска игра
в царството на красотата.

Палави бели снежинки безчет -
в празничен танц залюляни,
кацат в косите ти буйни отпред,
в малко букетче засмяно.

Колко си хубава! Малко постой
с този букет непривичен
и ще ти кажа, ще кажа защо
зимата толкоз обичам…

2.

Беше пак зима. Превити от сняг
бяха дървета и храсти.
Влюбен, през преспи искрящи, вървях
като насън с любовта си.

Сякаш видение беше и ТЯ -
в нежна прегръдка пристъпя.
Трепетни бели снежинки летят,
кацат по къдрите скъпи.

Аз ги целувам, а те се топят.
После отново изгряват
в малко, засмяно букетче от сняг
като съзвездие бяло…

Колко красива бе с този букет!
Как й отиваше само!…
Аз развълнуван я взех на ръце
и се понесохме двама…

3.

Беше отдавна. Онази любов -
първа и толкоз красива -
взе пет години. Не знам и защо,
но…като сняг си замина…

Гледай - лудуват снежинките пак
в погледа - девствено чисти.
Нека от завист и те се топят!
Прашните делнични мисли

хвърляй в пътечката бяла през смях.
Дай ми ръка доверчиво!
Тъй ти отива букетчето сняг!
Тъй ти отива…

СЛУЧАЙНА СРЕЩА

Стрехите - надвесени клепачи -
пак се къпят в лунна светлина.
Както в сън из спомените крача.
Колко болка вече между нас!

Гледам те - едва не състарена.
А каква красива бе преди!…
Плахо някак, някак уморено
разговорът делничен редим.

- Трябва да си тръгвам - тъмнината
парва на раздялата гласа.
Знам. И мен очаква ме жената…
Но една предателка-сълза

в погледа ти грейва. И затичваш…
Късно е. Повява хлад в нощта.
За тебе парите бяха всичко.
А за мен - бедняка - любовта…

***

Потъват стъпките в моравата на времето.
Тъй пролетна си ти! Тъй пролетен съм аз…
Знам, утре неусетно всичко ще ни вземе то -
над чувствата е само единствено без власт.

Да - любовта е миг, в обятия загърнал
на нашите мечти видението бяло.
Дали ще е любов последна или първа -
годините ще кажат. Днес още е начало.

Ела при мен и впий пак в устните ми устни
със жаждата, която изгаря твойта плът!
Животът е рубеж. А любовта - изкуство,
в което и цветята най-жертвено цъфтят.

Тя окрилява пътя ни или вгорчава дните.
Започва с онзи миг, на влюбените дал
на радостта меда, с успеха в изпитните
и жилото на слабост, подгизнала в печал.

Подай ръка! Пред двама пътят по е лесен,
ако те твърдо вярват, за тях че е един.
Целувка. Тишина. Най-пролетната песен!
Дали ще смогнем с нея докрая да вървим?

СЪПРУГА

Призвана си за мен да бъдеш всичко:
и майчиния ведър небосклон,
на който суетата не прилича,
а любовта е извор най-дълбок;
и преданата бащина десница -
до гроб която търси верен път
на своя син; и песента на птица,
в красиви трели грабнала света;
на истински другар - негласна клетва,
от вярност натежала като клас;
в най-мрачен час единствена утеха,
а в радост светла - ек на радостта.
Призвана си да носиш до сърцето
плодът-мечта на нашата любов
и в делника да правиш битието
същински празник с твоя женствен ход.
Ти си призвана да си порив,тласък
на всичко лошо и добро у мен.
А аз съм длъжен всичко да опазя
с първичността до сетния си ден.
Величие ли? Всички земни титли
пред Майка и Съпруга губят чар -
най-нежна ласка, вярна длан в бедите,
сълза на радост при успех,
другар!

СЪПЕРНИЦИ

На жена ми

Тъй често съм несправедлив към теб:
невесел, мълчалив се връщам в къщи
и свечерява ведрото небе
с усмивката ти в погледа намръщен.

Все нямаш никаква вина…Ех, да -
очакваш ласки. На любов съм длъжен.
Но вместо топла длан да ти подам -
от любовта си ти подхвърлям къшей…

Не бързай с незаслужени вини
и тази странност не упреквай в мене.
Да, всички предразсъдъци махни.
Огледай се - ще бъдеш поразена. -

Тревогите ти мигом ще спести
съперницата твоя - САМОТАТА,
с която търся всеки труден стих.
А ти си все стояла до вратата…

1973 г.

ЩАСТИЕ

На разсъмване кошче тензухено-бяло
жена ми люлее
почти в полусън.
А в него мечтата ни -
син - незаспал -
божествено гука!
Вън с птичия звън
се пука на пъпките вечната жажда
в цвят плоден,
поръсил съня с аромат.
И сякаш природата в мен се преражда -
така ми е леко!
Така съм богат!…
За сън ли е време!
Поглеждам небето -
зората се сипва
в две детски очи.
Навеждам се тихо
и целувам
сърцето си.
А то се разплаква…
Дете, не плачи!

ПИСМО

Вече се не питам колко те обичам -
с тебе зазорява всеки божи ден.
С твоя глас ме радва всяка песен птича.
Всеки цвят е в твоя поглед потопен.

Палавият вятър има твойте стъпки.
Твоят дъх - полята, горските треви.
Красота и свежест пия с едри глътки,
откъдето мина - с мен и ти вървиш.

И вълните морски носят твоя ласка -
жадно непокорство все напомнят те.
Цялата природа е на теб подвластна,
мое посребрено слънчево дете.

В лунната пътека на съня си хубав,
в радости и бури, крачим все така.
Стига ми, че още по младежки влюбен
си оставам и сме пак ръка в ръка.

ПРЕЗ ВРЕМЕТО

В това жестоко време с вълчи нрави
на животински страсти и падение -
благодаря, Любов, че си такава,
че имам теб и всичко си за мене.

Благодаря за нежността човешка,
която ме окриля в пътя труден.
Благодаря, че в часове най-тежки
в прегръдка срещам изгревите буден.

Ще минат дни на изпитни и болка,
излъгани надежди и поврати,
и в миг един ще разберем с теб колко
с взаимната потребност сме богати.

Дори да не дочакам час спокоен
докрая си - щастлив ще бъда само
за любовта ти, ако съм достоен
и ти е нужно мъжкото ми рамо.

С РЪКА НА РАМОТО

Знам, че ти дотегна безпаричие -
станаха и дълговете много…
Но нали с теб двама се обичаме.
Бедността с любов ще превъзмогнем.

Знам, че те разсипаха измамите
в дом предишен, без искрица огън.
Но нали ръка в ръка сме двамата -
спомена с любов ще превъзмогнем.

Знам, че ти е писнало от празните
злостни клюки и съдийски тоги.
Но нали с теб дните ни са празници -
болката с любов ще превъзмогнем.

Знам, че изпитания наистина
ни очакват, всичко свято погнали.
Но, ако докрай с теб бъдем истински -
и смъртта с любов ще превъзмогнем!

СЛЕД НЕГО ЩЕ ЗНАМ

Към теб съм пътувал с години. Към теб!
Познах по очите - към мен са вървели.
На клада в тях хвърлям живота си клет -
ред псевдолюбови, два реда раздели.
Отгоре костюма, от болка прогнил,
решил самотата да скрие от всички…
И шапката - с грозно полепнал бодил
от хорски одумки и клюки различни.
И зимното - тъй старомодно палто,
което отдавна съвсем ме не топли.
Треперя от студ, че протрито е то
от нагли измами, предателства в рокли…
Обувките, скъсани с мъка към теб,
на скрити съблазни запомнили пътя -
най-горе ще пратя. И като дете -
пречистен и жаден към теб ще пристъпя.
По ризица само и с люшнат перчем
ще тръгна към теб. Ти ще тръгнеш към мене.
В тревите ще звънне гласче на щурче
и песен ще стане жестокото време…
Две чакани думи ще палнат искри,
отронени в тайнството нежно на мрака.
И огън ще лумне!… Ох, нека гори!
След него ще знам - ненапразно съм чакал!

ПАСТОРАЛНО

Хайде да свием по шапка от вестник
и да се втурнем в полето!
Верния път ще покаже най-честно
детският спомен в сърцето.

Ще сме пречистени, бодри и силни,
жадни за всичко човешко -
още кратунката злъч ненапили,
малки за истински грешки.

Чужди ще бъдем за хорската злоба,
с вярата - кралски богати!
Имаме опит и срещнем ли сноби -
ще сме ръка във ръката.

Тъй ще вървим, като в приказка нова -
влюбени, любещи, светли…
Тръгваш ли? Шапките виж - са готови.
Хайде, подай си ръцете!

***

Колко малко трябва на човека,
за да е наистина щастлив:
плахи стъпки от походка лека,
като в сън от мрака зъл дошли,
глас - пиян от някакво вълшебство,
залюлял ме в унес непознат,
нежност, позабравена от детството -
грабнала ме в друг подобен свят,
жарта на целувката, стопила
преспи сняг под вълчи небеса
и едно усещане за сила,
след кошмара да съм страшно сам…

Лудост неразумна го наричай.
Грях дори. Но най-жадуван грях!
Моя си. Аз - твой. Това е всичко.
В болката ли любовта изгря?
Нека да е безразсъдство. Нека
утре десеторно да боли!
Всъщност - колко много на човека
трябва, за да бъде миг щастлив!…

ЧУВСТВО

Щастие, очите ти видях
в погледа на моята любима!
Нека да е любовта ни грях -
колко ми е леко, че те има!

Нищо, че си от закона вън
и на всяка крачка се оглеждаш.
Ти крадец не си. Не си и сън.
Вяра си в една добра надежда.

Престъпление ли? Парадокс -
щом злосторник срине из основи
зиданото със любов гнездо -
лястовици две ще почнат ново!

Любовта не може да е грях,
щом е истинска, необходима.
Щастие, очите ти видях…
И това ми стига - че те има.