Димитър Данаилов

поема

Една жена, която беше
момиче в този свят.
Все още млада, но в косите -
цял кичур от сребро.

Мъжът й - кротък и заможен,
домът им уреден.
А тя от ден на ден линее,
топи се - бяла свещ.
При много лекари отиде,
лекарства, билки пи -
живот в утробата да трепне
и рожба да роди.

Накрая при прочута врачка
далеч отиде тя.
И мъката си изповяда
пред нея с молещ глас.
Неясно врачката й каза:
„Ще знаеш всичко ти,
когато щъркелите видиш
със огнени крила.”

След тази среща от гнездото
очи не отдели.
Но щъркелите все са бели -
цвета си не менят.
С красиви кръгове се връщат
при сивото гнездо.
И често с клюновете тракат -
да сплашват врагове.

Вървят година след година,
сезони се въртят.
И колко щъркелчета вече
в гнездата тя видя.
И тръпнеше за тях при буря,
не спеше цяла нощ.
„О, Богородице, пази ги!” -
зовеше в мрака тя.

Но чаканото чудо стана
в един вечерен час,
когато заника трептеше
с вечерни цветове:
червен, оранжев, виолетов…
Камбана зазвъня.
И щъркелите се явиха
със огнени крила.

Извика смаяна жената
и глас в сърцето чу:
„Сираче в Майчин дом те чака,
иди си го вземи!”
Разказа всичко на мъжа си.
Замисли се и той.
И рано сутринта поеха
посочения път.

Щом първото дете погледна -
в ръце го грабна тя.
Хареса си го и заплака,
притисна го до гръд.
Небето вече не тежеше
над техните глави.

Едно решение човешко
донесе радостта.
Жената щърелите гледа
с детенце в своя скут.
Щастлива, светла, благородна -
изви за песен глас.
И материнска нимба грейна
на нейното чело.

А щъркелите си живеят
първичния живот.
Отново малките им пърхат -
гнездото се стесни.
На Богородица ще литнат
с голямо ято пак
по пътя дълъг над морето,
над синия безкрай.

Гнездото празно ще остане
и ще сивее пак.
Ще оцелее то - до него
виши се кръст Христов.
И щъркелите ще поемат
обратния си път.
И други чакат да ги видят
със огнени крила.

Ще оживее пак гнездото,
ще звънне звън познат.
Кълба от облаци ще плуват
в безкрайното небе.
И щъркелите към реката
спокойно ще летят.
Закриляй, Господи, доброто,
на този свят. Амин!

2 - 8. 1. 1992