МАЛЪК РОМАНС
Откакто напусна училище, по-голямата част от деня момчето прекарваше по пейките в парка или се шляеше из града. Тръгнал по влажни омагьосани пътища момчето търсеше жертвите си с онази чудна наслада да си присвоява неща, които не му принадлежат. В горещия летен следобед първо съзря кръстчето върху гърдите на момичето. „Ще я сваля”, каза си момчето. Момичето седеше на пейката, набирайки номер по джиесема. Само след секунда затвори джиесема.
- Какво става? - приближи момчето.
- Нищо - отвърна момичето, - джиесемът е изключен.
- Да отидем някъде да пийнем нещо разхладително - предложи момчето.
- Може - отвърна момичето.
Когато седнаха, на светлината на заведението тя не му хареса. Не беше толкова хубава, колкото му се стори на пейката, но беше свежа и кръстчето върху синджирчето проблясващо на светлината й стоеше много добре.
- На какво сме? - обади се момчето, щом сервитьорката застана до масата. - Аз ще си поръчам една бира.
- За мен една безалкохолна мента - усмихна се момичето.
Сервитьорката донесе питиетата. Отпивайки, момичето каза:
- В летните горещини почти всички от курса пият мента.
- Разхлаждаща е - съгласи се момчето
- Пък и сравнително евтина - доуточни момичето. Само Сузана от курса може да си позволява освен мента и нещо по-така - продължи момичето. - Движи с рапър от пайнера, който я уреди да участва в един клип. Сузана е полудяла по клипове.
- А ти? - попита момчето.
- Аз - не. По-скоро искам да замина за Англия. Бих работила там каквото и да е, само да замина.
- Ами опитай - насърчи я момчето.
- Забрави! - тръсна коси момичето и кръстчето се залюля върху синджирчето. - Всъщност аз трябва да си тръгвам. - Момичето се изправи и кръстчето отново се залюля върху гърдите й.
- Почакай, де! Ама си и ти! Къде се разбърза толкова?
- Ще трябва да преговоря материала от днешната лекция - заоправдава се момичето. - По-добре е да тръгвам.
Повървяха заедно. Минаха по панорамния път към морето и когато стигнаха до пристанището момчето предложи да погледат.
- Сега пристанището е пълно с яхти и кораби. Виж, мачтите на корабите се издигат над морето като гора.
- Добре - съгласи се момичето. - Може да погледаме.
Момичето дълго гледа. След това, каза:
- Дунавското пристанище е съвсем различно. Там има само лодки, шлепове, баржи и малки корабчета. Когато бях на седем години, баща ми беше още жив, една вечер, прибирайки се от работа, каза на майка ми: „Мисля утре да отида с Цанко Церковски до Русе.” „Вземи и детето”, - помоли го мама. - „Може, съгласи се баща ми.”
Слънцето вече залязваше и момчето гледаше, как лъчите се отразяват в кръстчето на гърдите й.
- Представяш ли си, продължи момичето - не можех да заспя от радост. На сутринта, вече на пристанището, попитах баща си, къде е чичкото? „Какъв чичко!” недоумяваше баща ми. „Как какъв, нали каза на мама, че с него ще отидем до Русе?” Ааа!!! - засмя се баща ми. - Цанко Церковски?! Боже, та това е корабът. Така се казва корабът. Ето го, хайде да се качваме. Там ще ти обясня кой е Цанко Церковски.”
Докато разказваше, момичето говореше с невероятен плам и на момчето му се стори пак толкова хубава както на пейката. Неочаквано я прегърна и я притисна към себе си. Вече пред квартирата й, докъдето я придружи, докато тя си влизаше, се сети, че дори не знае името й. Колкото до живота си, момчето не си спомняше много неща. „…Хепи бър дей!” - пееше един момичешки глас на рождения му ден, защото, когато си на седемнайсет винаги има по едно момиче като малката Кери, която плака, когато престана да гали гърдите й.
—-
Сутринта, преди да тръгне за курса, момичето, застанало пред огледалото разбра, че кръстчето го няма. Напразно го търси из къщи. Когато провери по всички възможни места, стана ясно, че го е загубила. Беше го загубила завинаги само защото бе пила чаша безалкохолна мента с онова момче, а после погледаха яхтите и корабите на пристанището.
Закъсняваше, затова бързо изскочи на улицата.
Там я чакаше момчето. Разказа му притеснено за случилото се като непрекъснато бършеше сълзите от очите си:
- Никога няма да имам кръстчето, което е носела бабата на моята баба, а тя го даде на мен.
„Ама, че работа!” , повтаряше непрекъснато момчето, но на автобусната спирка, докъдето я придружи, той изведнъж каза:
- Трябва да си купиш ново кръстче. Ето, вземи, искам да ти помогна за това - като й подаде парите, които бе взел от продажбата на нейното кръстче. Нищо не разбираща, отначало момичето не искаше, но когато дойде автобусът, момчето настоя:
- Чувствам се отговорен. Вземи! Може да си го загубила, докато бяхме двамата.
- Много си добър! - каза тя през сълзи. - Сигурно се е откачило, когато ме прегръщаше на пристанището. Благодаря. - И вече качена, докато автобусът потегляше, момичето извика: - Довечера ще се видим, нали?
- Може - отвърна момчето и тръгна бавно, без да се обръща.
„Ама че жалка история!”, мислеше си момчето и вървейки му докривяваше все повече и повече.
