Банко П. Банков

В първия учебен ден мургав асистент-красавец запозна новоприетите студенти за инженери - конструктори с предметите, които ще им преподават в първата година и с дисциплини, които ще слушат в по-горни курсове. Показа им дипломен проект, всеки от тях ще трябва да изработи такъв след време, за да му се присъди документ за правоспособност. Изреди значими сгради и съоръжения от световното наследство и днешни такива, сътворени от възпитаници на института.

Бяха трийсет и трима златни и сребърни медалисти от единни училища, абсолютни отличници от столичен и провинциални строителни техникуми. И неколцина хазартни смелчаци, получили пълен бал на приемните изпити за петте свободни места.

В края на встъпителните си разяснения асистентът с излъчване на киноактьор неочаквано попита: „Кой е приет последен по списък?”. След кратко мълчане от задна маса се надигна мургав първокурсник с дочено яке, шарена риза под него и лице на погражданен селянин. Асистентът го огледа, сякаш треньор претегляше възможности на бегачи преди старт и предупреди със следа от усмивка: „Когато дойде време да се дипломирате, той ще е сред първите”.

Докато младият преподавател с отсенени очи и чувствени устни като на Морис Роне прибираше в тежка папка чертежи, каширани на картон, мисълта на оряховчанката Севдалина току отскачаше. Бяха я подслонили временно роднини-софиянци, спешно трябва да търси квартира.

Първокурсничката от дунавско градче беше черноока, слаба, като ефирно водно конче, с гладко прилепнала над челото тъмна коса, в нова басмяна рокля. Медалистка, колебала се между специалностите архитектура и строително инженерство. Строителството беше модна мантра на социалистическия строй, увещанията на домашните й да не се хваща с мъжка професия не успяха да я отклонят от изненадващото й намерение. Деликатната кандидат-инженерка можеше да бъде неподозирано упорита.

На разотиване от въвеждащата лекция Севда дочу, колежка спешно търси съквартирантка. Договори се с русолявата, едролица асеновградчанка и след ден двете се суетяха над разтворени куфари в оскъдно мебелираната квартира. Партерната стая гледаше през закнижен прозорец към булевард край Перловската река. Забучеше ли градски автобус, прозоречното стъкло прозвъняваше и глинена вазичка с изкуствени цветя подскачаше върху трикрака масичка. Как ще чертаят върху нея, ще му мислят после.

Севдината съквартирантката Николета беше височка и широка в ханша, с кестенява, чуплива коса. Облото й чело -  изпъкнало, кожата чиста, очите - закачливи. Във вчерашното момиче-гимназистка сочно напираше  жена. Говореше звънливо, всичко докарва на смях, нетърпелива за запознанства.

Със Севдалина си паснаха, макар да не си приличаха, може би - заради това. До към зимната сесия свикваха да наваксват с множащи се задания; задачи по диференциален анализ, проекционни изображения на пресичащи се равнини и тела по дескриптивна геометрия, циркулярни криви и шрифтове по техническо чертане, лабораторни протоколи. Няма текущо препитване, както в гимназията, подлъжеш ли се да не следиш преподаденото, яка ти душа на сесията през януари.

През пролетния семестър почнаха да налучкват мярката, колко време на ден да ти гълта бъдещото инженерство и колко да отделяш за студентски живот в технически ВУЗ.

В тоталитарни години идеологическата грижа да се подготвя социалистическа нтелигенция включваше художествена и спортна самодейност. Смятаха се полезни да се възпитат обществено и партийно предани технически специалисти.

Всяка петъчва вечер Николета оставаше след часовете за спявка на самодейния институтски хор. В неуютна партерна зала с охлузено пиано Бехщайн диригент-дипломант от консерваторията разучаваше с гласовити студенти песни от български композитори и хорова класика. Предстоеше преглед на академичната самодейност в студентския дом.

Денем в междучасие жизнерадостната асеновградчанка облягаше лакти на отворен прозорец към вътрешния институтски двор. Пролетно слънце напичаше сладко, а тя тананикаше мотив от „Цигански живот” от Брамс или арията на Лейла от „Ловци на бисери”. Гласът й не беше силен, но с чисти височини. Зад гърба на хористката колега-натегач бършеше дъската, изписана нагъсто с формули за пресмятане център на тежест и инерционни моменти.

След вечерна спявка колега от групата, Димитър Рижия, я изпращаше до квартирата. В салона по физическо Рижия стърчеше педя над другите, дългоглав, като да бяха дърпали главата му със щипци при раждане, червенокос и луничав. В приказките - авторитетен, многозначителен, каквото каже, допълва със жест. Квартируваше в несносно закърпена след бомбено попадение жилищна кооперация на „Графа”. Със съкурсници шляпаше до полунощ карти в одимената квартира. Брояха „добри” и „робери” на бридж, тюхкаха се заради грешно изиграна ръка. В пауза за цигара между две раздавки ще посегне да провери строя на шестструнна китара, примижи и запява с чувство  „…забравил шута ранга свой, влюбил се в своята кралица…”.

Имал е едно на ум, пишейки се файтонджия, който да изпраща Николета след вечерни спявки, но парашутът му не личеше да се отваря.

Жизнелюбивата хористка приемаше, че неговото ухажване й се полага. Не е учтиво студентка да се прибира сама вечер по безлюдни софийски улици. Но се оглеждаше за намеци и задявки с по-впечатляващи колеги - хубавци, че и паралии. Студентството е точно време да се отсееш мъжки закачки и ухажване.

Рижият беше от скромно провинциално семейство, отечественофронтовци. Докато я изпращаше след спявка, Николета се прозяваше дискретно в яката на мъхестото си кафяво палто. А в квартирата разсънваше Севдалина да й сподели за домогвания на конкурент на Рижия, Томислав. Третокурсник по желеопътно троителство, едроват и напорист вчерашен селянин. Син на шеф на бялослатинска МТС, пращат му месечна  издръжка колкото две стипендии. Поканил я на вечеря в скъп ресторант, новооткрития „Опера”.

В сутеренния оперен ресторант Николета и Томислав слязоха по застлано с червена пътека мраморно стълбище, рододендрони разперваха едроизрязани листа на междинните площадки. В големия салон свиреше оркестър, масите обикаляха дансинг, по който пристъпваха три-четири двойки. Настаниха се, бъдещият железопътен  инженер поръча със замах бутилка червено вино и по две кебапчета с пържени картофи, обясняваше авторитетно кой предстоящ изпит е труден, как да влезеш под кожата на преподавателите, все едно, че е ял и пил с тях.

Николета се вмъкваше в монолога му с неангажиращо „Нали?” или „Така ли?”, даваше ухо за изпълненията на оркестъра. Конферансието, церемонен мъж с боядисана коса, обяви приповдигнато: „А сега - изпълнения на солистката Жани Калчева”. Маниерна жена в гримирана младост застана пред микрофона. Сребрееща, изрязана до раменете рокля открояваше хубавите й ръце; осветлението намаля, превърна се в следящ я виолетов лъч. „Капитане, капитане хамуелла…” запя тя с матов глас.

На изпращане Николетиният кавалер опита да се възползва от приетата покана за вечеря, посегна да я опипва, да бръкне в деколтето й. Тя показно се възпротиви, отмести рязко ръката му. Представите й за ухажьор надскачаха припряния син на селски механизатор. Тъй като очакванията на двамата очевидно се разминаваха, третокурсникът без много обяснения престана да я обсажда с вниманието си. А тя, облегната в междучасие върху прозоречния перваз, мечтателно тананикаше запаметената „Капитане, капитане, хамуелла”.

За всеки случай разчиташе на Рижия, събираха се да изготвят заедно курсови задания; беше завършил техникум, имаше точна ръка. Тушираше чертежите й, редуваха се да присъстват на лекции, разменяха си индигови копия от записки.

Вечер Николета споделяше  с оживен шепот за нови запознанства пред скептичната Севдалина. Със земляк-гимнастик, Делчо Лингурски, тренира халки в проекто-олимпийския отбор по гимнастика. Осигурил й пропуск за ложа под козирката на „Васил Левски”, на централния софийски стадион се провеждало европейско първенство по вдигане на тежести. Щангистите не й били любопитни, то бива мускули, ама чак толкоз, като на илюстрация в учебник по анатомия. Но донесе в квартирата тънко книжле съвременна поезия, подарил й го поет, редактор на младежки вестник, с когото се запознала в ложа на трибуната. Седмица-две повтаряше патетично, притворила очи:

„…какво по-просто от това,

над нас ще израсте трева…”

Редуваше нови, все вълнуващи познанства, почна да се случва, не се прибираше да нощува в квартирата. Но всеки път тихомълком предупреждаваше съквартирантката за възможните си отсъствия, като извинение, като жест на доверие. Чернооката оряховчанка, вторачена в заверки и предстояща сесия, беше резервирана към ентусиазма на белоликата си съквартирантка - да се възторгва спонтанно и загърбва също така на бързо поредна връзка. Но се усещаше уважена заради оказваното й доверие.

Севда гонеше стипендия за отличен успех. Скептицизмът й спрямо редуващите се възторзи и разочарования на Николета, бяха плод на семейни внушения за жизнени ценности. И на собствени представи за отношения с мъжката половина на човечеството.

Всеки път, когато я изпращаха след ваканция за София, родителите й припомняха, първата й грижа трябва да е учението, да се дипломира. Другото - след това. Севдалина пренасяше литературни представи от романи на Цвайг и Бромфийлд в ежедневието си с колеги от Кубрат и Брацигово. Държеше се резервирано към невинни нахалства и подмятания, отдръпваше се на обезсърчаваща дистанция при намеци за интерес. Но беше й любопитна ролята на изповедничка за захласванията на съквартирантката, преценяваше самоуверено как би се отнесла към споделените от Николета мъжки искрености и натрапвания. Теоретизираше.

…………………………

След пет години следване двете съквартирантки стигнаха до заветното дипломиране. Социалистическата държава бе постановила младите специалисти да се отплатят загдето им е дала възможност (по-точно - позволила) да получат висше образование. Абсолвентите подлежаха на задължителна отправка в провинцията, с някои изключения, разбира се, за деца на дейци от апарата; възможностите да заявиш месторабота бяха формални. Все пак доста софиянци намираха вратички - семейно положение, здравословен статус; договаряха се по време на дипломния стаж в столични проектантски организации да кандидатстват за работа там. Провинциалистите се пръснаха, някои по родни места, други - по заявки в окръжни градове. Севдалина получи назначение във Врачанската проектантска организация, Рижия разпределиха на строежа на химическия комбинат в Стара Загора, Николета - в техническа служба към съвета в родния й Асеновград.

Крупното държавно обединение „Заводски строежи” изграждаше металургичен комбинат с оловна и цинкова секция в царевичните ниви между Асеновград и Пловдив. Асеновградските градско и партийно ръководства бяха задължени да отделят от местните кадри за строежа на  националния обект. Отчетоха се на бърза ръка като пратиха начинаещата инженерка Николета на разположение на обединението.

………………..

Жените-инженерки на национални обекти по подразбиране ги устройваха да работят под покрив. Хващащата око, белолика асеновградчанка назначиха на не дотам отговорна бройка, заместник-началник на строителната лаборатория. Заместничеството вменяваше задължение Николета да контролира якостта на бетона, влаган по строящите се цехове.

Корясалите от разтвор бъркачки, вдигнатите на скеле, забъркваха с тежък громол бетонна смес, който самосвали разнасяха по обектите. Предписаната рецептурна якост зависеше от марката на цимента и от чакълената и филцова добавка; за по-лесна разливка на сместта добавяха й шлемпа. Случваше се хитреещи оператори на бетонобъркачките, свърши ли шлемпата, тихомълком  да доливат вода.

Лабораторията следеше за такива своеволия, понижаващи проектни якости. Кадър на контрольорката беше лаборантът Христо, мълчаливец със сивееща коса и мазолести длани. Диспансеризиран със силикова, беше работил в рудници на Горубсо. Вдишваше с хрип чист въздух, докато тикаше ръчна количка, накамарена с метални форми с бетон, прясно отлят по обектите. След него, все едно, че конвоира арестант, крачеше Николета. Напъхала крачоли на кадифения си панталон в гумени ботуши, вързала люляково газено шалче под разкопчаната ватенка, но така, че да открива триъгълник от млечнобялата й шия.

Пробните кубчета складираха на хлад в лабораторията и ги трошаха под хидравлична преса; на седмия, на петнайсетия ден или след месец, за да доказват кубовата якост. Да отливаш на дъжд и вятър бетон не е като да произвеждаш котлони, некачествена партида котлони ще бракуваш, но отлята отслабена конструкция - как? Заплата на кокетната заместник-началничка се плащаше, за да доказва пред инвеститори, че констатирани занижени якости са случайни, локални дефекти.

Николета потвърждаваше якостта на съмнителни отливки с ударен апарат. Прострелваше ги с метална спринцовка дълга лакът, съчмата оставя вдлъбнатина върху бетонната повърхност и според размера й доказваш годността на конструкцията. Два пъти седмично контрольорката, с ефирно шалче прегазваше съхнещи локви със запретнати ботуши и проверяваше качеството на отлети елементи на виброполигона.

Полигонът беше автономно княжество, цех за конструктивни елементи, накрай разкопаното от багери заводско поле. Портален кран скърцаше и трополеше над форми за покривни панели, матриците абсурдно напомняха калъпи за отливане на шоколад. Устатникът Дойчин Баръмов, мургав като арапин, разливаше в тях бетонна смес от люшкащ се тежък кюбел. В лице Дойчин беше досущ като Фернандел, многознайко, самодеец-театрал и задочник-правист. Гъст с техническия на полигона, Симо. Какъв вятър беше довеял майтапчията сред изкопите не беше ясно, строежът кълколеше като ператник, в който сума народ си преплакваше миналото.

Техническият ръководител на виброполигона, Симо Младенов, беше  изпедепцан обектов кадър, прехвърлен от строежа на акумулаторния завод в Пазарджик. На него се разчиташе да нагони графика за отливане на виброелементи; ръководството бе поело обещание да завърши предсрочно цинковата секция. Предсрочен пуск на завода означаваше премиални, ордени, жилища и кариерни аванси.

Симо беше невисок мъж - френско гадже. Съразмерен, с топли очи, сочна уста на ухажор, готов да се засмее. Брадичката му - с трапчинка, тенът матов и чист. Всяка седмица се  случваше да спорят с контрольорката, Николета настояваше да се бракуват дефектни панели. Симо оспорваше достоверността на изпитванията, заканваше се да отбие премиални на операторката на бетонобъркачката, добавила е на око шлемпа към сместта, мамка й. Обръщаше наддумването на шега, намигваше приятелски.

Нека Николета замени протоколите от строшени в лабораторията кубчета с контролни проверки с ударния апарат. Печеният строител знае, със съчмен прострел се отчита по-висока якост, повърхностният пласт бетон зрее по-бързо.

Кога седмичните спорове за якости и предупреждения за бракуване на панели бяха опряли до разсъждения за живота, а от там - до покана да прекарат неделята на басейна „Луковица”, край Смолянския път? Симо беше отракан техник и ухажьор-симпатяга, неделният плаж се услади и на двамата, последва общ излет до езерото над Голямо Богородично, оградено от тъмни борове. И екскурзия в надигащите се като синкава сянка над строежа Родопи…

В топла августовска вечер нощуваха на хижа Безово. Спретнатата белосана сграда надничаше като от перваз над размитото в здрачна мараня Пловдивско поле. По тъмнеещото небе падащи звезди чертаеха драски, топлата Симова ръка лежеше на рамото й, посягаше по-надолу, Николета си тананикаше с полуглас арията на Лейла.

Връзката им, направлявана от Симо, оправно стигна до близост с тяло; срещаха се в услужливо предложената бедновата асеновградска квартира на Дойчин. Зевзекът наемаше стаичка в схлупено къще на болнава вдовица, в керемидарската махала, зад гарата. Светът е малък, лаборантът Христо живееше на уличка по-надолу, знаеха се с многознайкото-оператор на кюбела. На два пъти късно вечер бе забелязал инженерката и техникът да излизат, бегло озъртайки се, един след друг от приземната му квартира, с врата към двора. Мълчаливият лаборант си уважаваше хляба, езикът го сърбеше, но не отвори уста пред никого, да сподели, че устатникът предоставя терен на техника.

Николета и Симо бяха дискретни любовници, не подсказваха близост пред любопитно око. На какво се надяваше чувствената млада инженерка в близостта си с дяволития чаровник-техник?  Какво й бе обещавал, до къде бе се ангажирал нахаканият мъж с тъмни очи и хубава уста, пред белоликата асеновградчанка, като слязла от картина на класически художник?

През седмица-две Николета пишеше подробни писма на леко парфюмирана хартия до съквартирантката си Севдалина във Враца. За тънкости, с които я е изненадала практиката и които липсват в учебниците, за спорове с инвеститори относно забавени плащания и впечатления от заинтересували я колеги. Споменаваше за импулсивен, приятен техник, инициативен за двама, планинар и компаньон. Четейки писмата, Севда се усмихваше с едно на ум, не я учудваше ентусиазъмът на Николета в поредната връзка; но колко щеше да трае? Във врачанската проектантска Севда се отнасяше резервирано към окръжението си от разтропани млади чертожници и колеги-мераклии на години. Но очакваше Николетините писма като подразбиращо се, продължаващо доверие от страна на бившата си съквартирантка.

Бащата на Севда беше оценяван енергетик, учил в странство, изтеглиха го на работа в София, в икономическа дирекция. Получиха право да изкупят ведомствено жилище, заеха се с ремонт, с обзавеждане. След половин година работа във Врачанската проектантска Севдалина я освободиха от разпределение. Постъпи като младши конструктор в Главпроект, на пъпа на столицата, срещу мавзолея.

Малката й сестра Недялка я приеха в педагогическия отдел на консерваторията, вкъщи завлизаха и излизаха рошави състуденти на Нели. По клавиатурата на пианото „Зайлер”, купено на втора ръка, нетърпеливи ръце мешеха пасажи от Верди и Глен Милър по никакво време, съседи от горния етаж се дразнеха, почваха да чукат по радиатора, трябва да се съблюдават часове за почивка.

Севдалинините родители почваха да боледуват. Нели хлътна до уши по състудент новозагорец, хоров диригент, връзката им отиваше към брак. Севда все по-често се оказваше задължена да се справя с непрекъснато възникващите битови проблеми, родителски здравни оплаквания, сестрини хрумвания и настроения.

В писмата си на розовееща хартия Николета шеговито подпитваше за впечатленията на Севда от новите колеги-столичани в Главпроект. В акуратните си отговори Севдалина твърдеше, че не бърза да прекрачи от пътеката на амбициозен млад конструктор, на територията на банални женски екстри и задължения. Обясняваше, че засега е удовлетворена да пресмята армировки в сложни, нестандартни конструкции, да уточнява количествени ведомости и съставя календарни графици.

Николета поклащаше скептично глава над разтворено поредно писмо. Съкватирантката й навярно спестява дефицит на мъжко внимание. Или пък ревниво премълчава такова. Но продължава да се опрадава с все по-ангажиращи я фамилни и служебни отговорности. Изтъквайки ги, може би си придава тежест.

………………….

Някъде през октомври, малко преди официалното откриване на цинковата секция, лаборантът Христо започна сам да тика количката с пробни кубчета край изкопи, под надвиснало, влажно небе. Любопитни предполагаха, знае си работата; навярно  инженерката с кокетно фишу си е спестила задължението да крачи след него и да съпровожда трополящите форми с бетонни проби. Диспансеризираният мъж с хрипкав дъх и рано прошарена коса си мълчеше относно будещото недоумение отсъствие на началничката му.

В края на същия октомври Севдалина получи закъсняло писмо, Николета й съобщаваше, че е напуснала обекта край Пловдив и се прехвърлила на строежа на химическия комбинат край Стара Загора. Още по време на разпределението Димитър Рижия й предлагал да работят заедно там. Състудентът й разполагал с ведомствена гарсониера, издействал да пазят за Николета щатна бройка като завеждащ бюро за нови методи и рационализации.

В следващо писмо Николета съобщи на съквартирантката, че двамата с Митьо са сключили граждански брак. През зимата известията се разредиха, а в късната пролет, в писмо на розова хартия, Николета сподели със Севдалина радостно събитие, родил им се е син, Светозар.

Севдалина честити появата на рожбата им, изпрати по пощата плюшено мече, комплект лигавчета и ританки в небесносиньо за новороденото. Новорегистрираната столичанка възпитано отклоняваше предизвикана мисъл; колко време бе минало, откак Николета й писа, че се мести при Димитър и след колко я извести за раждане на син? Шест месеца и нещо, по преценка на Севда… Преглътна гъдела да сподели констатацията си, не намираше с кого и защо, човещината иска да си спестяваш нетърпения.

…………………

В проектантската организация на два пъти възложиха на Севда да пресмята и оразмерява конструкции на сгради, проектирани от неин връстник-архитект, Константин Станчев. Експанзивният, гласовит Станчев, хубавеляк и многознайко,  беше надъхан от новаторските идеи на Гропиус и Лудвиг ван дер Рое, на школата Баухас. Държеше на безгредови, неоребрени плочи, позволяващи функционални преустройства, вмъкваше в проекти на  обществени сгради дръзко издадени конзоли, развиваше предизвикателни винтови стълбища в жилищни кооперации. Севдалина се опитваше да го убеди, че нарушава основни конструктивни принципи, равнинните и рамкови елементи трябва да се обвръзват, натоварването трябва да се отвежда по най-пряка схема към основите. Станчев възразяваше, кадърният инженер трябва да съумее да осигури конструктивно всяка сградна форма, родена от усета на архитекта.

Константин беше височък, гъвкав, с вълниста кестенява коса, живо изражение, поривист в жестове. С предизвикателни мнения по професионални и житейски казуси, склонен да спори. Споровете им от чертожната дъска и проектните документаци се пренасяха в живопис, в музика, върху прочетени книги. Севда ценеше класическа живопис, величествените съчетания на природа и антична архитектура в платната на Код Лорен; Константин се отнасяше снизходително към класическите художници, квалифицираше ги като автори на илюстровани пощенски картички за времето си. Беше поклонник на Брак, Вламенк и Мунк.

Тя бе се абонирала за многотомно издание на съчинения на Балзак, замръкваше над „Цитаделата” и „Ключовете на царството” от Кронин. Той ги преценяваше като литература за абсолвентки, убеждаваше я в достойнствата на Камю, на Джойс и латиноамериканските магически реалисти. Посещаваха заедно симфонични концерти, Севда бе опознала света на музиката през творби на Бах, Бетовен и Брамс. Той държеше да не пропускат програми с творби на Рихад Щраус, Прокофиев и модния Малер, полузабравен в залезните дни на Австро-Унгария.

В проектантската организация негласно почнаха да ги водят за „двойка”, покровителстваха демонстративно връзката им. Константин почна да се отбива у тях, запозна се със стареещите й родители, нетърпеливи за очаквана стъпка от негова страна. Недоверието им сякаш не го впечатляваше особено, почна да остава на вечеря, ползваше дребни услуги, искащи женска ръка. Съпреживяваното ежедневие, културните спорове, шеговитите разномислия и сходства, я навеждаха на мисъл за неизбежна близост с него, за физическо опознаване. Фамилната й представа, че документната обвързаност трябва да предхожда чувствената близост, я караше да отлага последната крачка в отношенията им. Той пък не проявяваше очакваната от нея инициатива. Облаче на съмнение понякога хвърляше сянка върху представата й за общото им бъдеще. Дали той практично не си иска и получава другаде онова, което тя отлага? Практичността му, пъргавата реализация на мислите му в постъпки, я разколебаваха. Ако той целеше неотложност, не би се бавил да настоява за нея.

Във второто лято от връзката им Константин кандидатства за едногодишна специализация в Копенхаген, по тема как да се адаптират изоставени индустриални и складови сгради за съвременни нужди. Тя се ангажира да довърши проектните му задачи, да плаща наема и таксите за боксониерата му, да му препраща евентуални писма и съобщения. Разбраха се в последното тримесечие от стажа да й изпрати покана за гостуване, след завръщането от Дания щяха да скючат брак.

Подир двайсет дни нетърпеливо очакване Севдалина почна да получава пликове облепени с марки, изобразяващи крайморска скала със скулптура на малка русалка, на дремещ в подземие брадат витяз. Константин недоволстваше, стипендията е ниска, квартирата - не до там удобна, хазаите къпят във ваната куче коли; описваше картинно чудатостите на колеги от приемащата го проектантска организация. Половината са чужденци, поляци и от балтийските републики, кандидатстват за постоянно пребиваване.

На третия месец от престоя му, след като смени квартира и сподели, че си е издействал увеличение на стипендията си, писмата му заприличаха на комбинация между технически отчети и журналистически пътеписи. Документирал подробно и заснел фотоси на изоставените складове, преустроени в артистични площи и заведения край старото пристанище. Договаря се срещу евентален хонорар да ги предостави на приемащата го организация. Разгледал музея на именития скулптор Торвалдсен, пофренченият поляк Ландовски се е вдъхновявал от датчанина, за да изобрази Спасителя на хълма Корковадо в Рио. Посетил кралските резиденции Амалиенборг и Фредериксборг; а Хамлетовия замък в Елсинор си е ачик туристическа въстановка. Не го впечатлила особено и катедралата с кралските гробници в Роксхилде.

На Севда тайно й се искаше Константин да сподели за празнота, породена от раздялата им, нетърпение да са заедно, планове за очакваното й гостуване в края на спецализацията. Седмица преди да отпътува за Копенхаген по негова покана, баща й получи инсулт, три дни лекари се бориха за живота му; простиха се с него в топъл пролетен ден, пропит с насладяващ дъх на липи, под изчистено синьо небе. Севда се осъзна отговорна за семейство с объркана, безпомощна майка и сестра, свикнала да се толерират с разбиране всичките й импулсивни постъпки.

Отложи пътуването за датската столица. Всъщност, изправена пред изникващи една след друга неотложности, вадене на документи за наследници, прехвърляне на собствености и влогове, уреждане на пенсионни статуси на майка й и сестра й, поемане на основни месечни разходи за трима от собствената й заплата, не й позволи до време да си даде сметка. Отлагането всъщност ще е невъзможност да използва поканата.

Константин реагира с очаквани съболезнования; между редовете на съчувствие и вдъхване на кураж се четеше намек, Севда трябва да прецени с кого свързва бъдещето си оттук нататък, с осиротялото семейство или с него, със себе си до него.

Не можеше да отдели едното от другото, помъчи се да обясни необходимостта от време за преценка, да мотивира неделимостта на двете различности. Валидността на поканата изтече, Константин правеше постъпки да удължи просрочената си специализация. Нейните грижи се множаха, а писмата от Копенхаген се разреждаха. Спонтанността в тях се превръщаше във възпитано приключване на задълженост, на учтивост. Почти прекъснаха. Лятото захладя, заваляха ранни проливни дъждове, сутрините мъглееха,  времето за туристически пътувания, възможността да затвориш една врата зад себе си, и да посегнеш към друга, се превръщаше в изплъзваща се просъница.

От мансардния коридор на проектантската организация се гледаше тънко заснежената Витоша, силуетът й надничаше размит над скупчени, осаждени покриви. Там колеги се отлъчваха от ателиетата през час-два за по цигара и глътка парещо, рядко кафе. В таванския коридор за пръв път се дочу мълва, Константин няма да се върне в България, подал документи и получил асистентско място в Технологичния институт в Лулеа, отвъд полярния кръг; обявен е за невъзвръщенец. В присъствие на Севдалина замълчаваха съчувствено, зад гърба й добавяха подробности. Набързо сключил брак с дъщеря на български дипломат в Швеция, също специализантка. Подсигурил се за всеки случай срещу евентуалности.

Севда си внушаваше, че е подготвена за тази превратност в близостта й с Косю. Сдържаше се да не търси подробности, избягваше всякакъв съчувствен коментар. Но стъписването от конформизма, от предателството на Константин не излизаше от мислите, от съня й. Изправяше я пред чертожната дъска с отсъстващ поглед, несигурно повтаряше елементарни пресмятания, колебаеше се къде трябва да позиционира  шибъра на сметачната линия. Съзнаваше, че боледува не толкова заради загубата на близост, а заради наранената си гордост, заради предизвикателството да бъде пренебрегната, подмината.

Преди да предаде ключа от ведомствената му боксониера в студентски град, почувства предателска слабост, да мине за последен път и хвърли полед върху гнездото, където бяха се очертали нейни неслучили се надежди, където бе подтискала първи неясни симптоми на недоверие. Беше мразовит декемврийски следобед, от планината се свличаше мъгла, щеше да притъмнее рано, осаждена поледица сковаваше улиците.

В голата стая лъхаще на прах, на студ, тя се огледа, все още в ума си  - другаде, в слънчева стая, в прегръдката на закачливи ръце. Дрешникът зее празен, бушонът е свален, водоподаването е изключено, но от канелката на чешмата капят упорити капки, сякаш коват гвоздеи по капак, похлупващ миналото. Върху куцото нощно шкафче прашасваха стари списания, бележник-календар от предишна година. Надигна ги, от бележника се изсипаха пет-шест любителски снимки. Костадин - абитуриент с ученическа фуражка, слаб, важен, светът го чака; в бяла престилка, категорично сочи  детайл върху чертожна дъска; той и тя - неудобно наместени върху витошка морена, в първото лято на познанството им. Тя е в блуза с къси ръкави и пола на веревни квадрати, извърнала се е доверчиво към него. Беше бързала да вземе полата от шивачката и я облече за излета, наивно време. Той самоуверено е сложил ръка на рамото й, гледа предизвикателно напред. Какво ли е виждал? Отдавнашното лято бе изстивало непоправимо, свършваше в гола, прашна стая.

По-скоро не тя, а ръцете й прибраха подвеждащата снимка в чантата й, тя заключи миналото в стаята и заслиза по влажното, хлъзгаво стълбище. Етаж по-надолу портиерка отцеждаше четка в кофа с препарати, даде й път. Трябваше да се гледа напред, мъжкият свят, мъжете не заслужаваха да разчиташ на заблуждаващите им думи, в които сами си вярваха. И объркваха света на други.

Предстоеше й живот на грижовна дъщеря, отзивчива сестра, щедра леля на подрастващи племенници. И утвърден, авторитетен проектант. Мъжете бяха привлекателна слабост в живота на жената, въображаема екстра, която неизменно се превръщаше се в тегоба; можеше и без тях.

…………….

Пазеше писмата от Николета в лакирана кутия за тоалетни принадлежности, облицована в тъмнозелено сукно. Години наред писмата, писани с обработения, четлив почерк на състудентката й, поддържаха компенсираща представа за приятелство, за доверие. Застояваща се госпожица, Севдалина коментираше в отговорите си Николетиния живот, одобряваше постъпки, дистанцираше се деликатно от други, споделяше подробности от свое ангажирано ежедневие.

Майка й боледуваше, престана да излиза от вкъщи, залежаваше се. Сестра й се омъжи, новозагорецът Господин влезе в дома им и разбърка подредби и навици. Племенник и племенничка проплакаха с година разлика в бившата стая на сестрите, ролята на леля запълваше несигурността й, зейнала след разминаването с Константин. Все по-отговорни конструкторските задачи и контрол по строящи се обекти запълваха делничния й проектантски ден. Зетят и сестра й влязоха в собствено жилище, добронамерени колеги се чувстваха задължени да й представят кандидати за брак, канеха я на импровизираха излети, оказваше се, че имат в повече билет за концерт, пропуск за закрита прожекция на западен филм.

Вежливо изтърпяваше срещата с кандидати, а след това дискретно упрекваше сватовниците, как може да й пращат мъже, наумили чрез брак да се уредят със софийско жителство и квартира? Прекрачили прага на дома й, по селски бързат да си събуят обувките, а палецът им се подава през дупка на чорапа. И културните им интереси стигат до Мирча Кришан и Лепа Брена.

Заставаше пред огледало в антрето, а как ли я преценяват кандидатите? Слаба, мургава, с тънка прилепнала коса, намек за сенки под очите… Отбиваше съмненията, мъжете не я интересуват, след медения месец бракът неизменно се превръща в размяна на недоволства денем и на билогични миризми нощем. И търсеше доказателства за скептицизма си в писмата от Николета.

Доказателства за скептицизъм отначало не намираше, напротив. Почти веднага след официалното откриване на Химическия завод край Стара Загора, Димитър подписа договор с Техноекспортстрой и заедно с Николета  заминаха на работа в Мароко. След месеци пауза Севда почна да получава писма с марки, изобразяващи този път палми, средновековни касаби и сукове.

……………………….

Как бе приел Рижият състоянието на Николета, когато бе почукала на вратата му? Тя знаеше, че влиза като длъжница, с пасив в брака им, че трябва ежедневно да се съобразява с този доживотен дълг. Митю не й напомняше изрично за компромиса си, но от само себе си се разбираше, решенията по текущи житейски въпрос, последна дума в разминавания и спорове ще има той. В писмата си до Севда Николета премълчаваше оплаквания, беше приела негласната договорка за съживот с Рижия, щеше да плаща своята част от цената й.

Митю бе разпределен като градски инженер в Уарзазат, град високо в Атласките планини, на вратата на Сахарската пустиня. Квартируваха в просторен апартамент, предоставиха му нова Симка Трианон, като чужденци се полагаше да ползват домашна прислужница. Към старателното изброяване на служебни бонуси, потвърждаващи целесъобразността на брака й, Николета бе добавила ситно в полето на поредно писмо; Техноекспортстрой удържа унизителен процент от  възнаграждението му, в сравнение с получаваното от колеги-французи. Тя не работи, грижи се за малкия Светлю, привиква с факта, че командировка на запад може да означава живот в провинциален мюсюлмански град, вдън голи планини.

В Уарзазат нощем потръпваш от студ, а денем не се диша от жега, местните бербери странят от европейците, двамата инженери-французи в градската служба са резервирани към Димитър и нея. Пришълци иззад Желязната завеса са се натрапили да подяждат хляба им в бивша колония, която Франция е извадила от Средновековието.

Единственото развлечение е да посетиш Касбата; старият град е лабиринт от скупчени една в друга кирпичени къщи, обърнали гръб към тесни улички, колкото да се разминат човек и котка. И веднъж седмично - пазаруването в Сука. Севда не би могла да си представи купищата  подправки, зеленчуци, окачените на ченгели чейреци, миризмите и олелията. Не се ли пазариш, обиждаш стоката и продавача.

Във високия Атлас, облъхван от нажежените сахарски пясъци, се роди второто им момченце, Герасим. Николетините нетърпения неусетно се множаха, с връзки са получили  шанс да работят на Запад срещу валута, а ще го пропилеят в затънтения Уарзазат. Наближава време голямото им момченце Светозар да постъпва в училище, в Уарзазат няма френски колеж, на арабски ли ще се учи да пише и чете?

На третата година, след месеци мълчание, писмата с разноцветни марки  отново почнаха да пристигат. Този път от нов адрес, резидентен квартал в Кенитра, преди - Форт Лиоте, на океана. Димитър, подтикван от настоявания на Николета, бе издействал да го прехвърлят на север; Кенитра бил с широки булеварди, бели жилищни домове и големи магазини. Наполовина европейски град с френски колежи, университет с хуманитарен и технически факултет. Семейният просперитет с премълчаване все пак се крепи до време, някои  Митюви простъпки дават основания на Николета да смята, че всяка задълженост има давност.

……………………

След осем години работа в Мароко и изтекъл продължен договор, Димитър и Николета се прибраха в България. Разполагаха с валутни левове, купиха тристаен апартамент в комплекс „Хиподрума”. Митю започна работа в дирекцията на „Техноекспортстрой”, прехвърли се като началник на капитално строителство към националното радио. Николета, пропуснала осем години, трябваше да наваксва за трудов стаж в Агропроект. Амбициозно прие да проучи и проектира насипни язовири за напояване. Състудентката Севдалина редовно гостуваше в дома им, децата я възприемаха като роднина, като леля.

Големият син Светлю беше невисок, с блажни тъмни очи, импулсивен  и беладжия. Тартор за закачки и лудории в училище, два срока изкара с намалено поведение, заклет колоездач, участник в танцова трупа. На своя глава се яви на кастинг за малка роля във филм на младежка тематика. Режисьорът го хареса, след втора проба му повери главната, филмът бе отличен на варненския кинофестивал. Портретът на кино-звездата единадесетокласник се появи в списание „Филмови новини” и на плакати пред столични киносалони. Пощенската кутия на апартамента им в квартал „Хиподрума” се препълваше с писма от влюбени ученички.

Подразбираше се, че ще кандидатства в театралната академия. Две години под ред го късаха на конкурсни; ранният филмов ангажимент не помогна, даже напротив, изглежда че бе настроил резервирано професорите от журито. Наложи се да отслужва войниклък, върна се физически заякнал, груб в жестове и циничен към възвишености в живота. Закъсняваше вечер по заведения, пропуши трева, запалянковци го прикоткаха в левскарската агитка, пилееше време да съпровожда отбора за срещи в провинцията. Николета се тревожеше, все по-често се губеха пари, отделени в кутия за домакинството, че и от чантата й. Митю споменаваше уж безадресно, така е, когато чужда птица снесе яйце в гнездото ти.

Дълго време тя премълчаваше намеците, не се решаваше да му възрази. Бе я приел навремето без натякване за състоянието й, бе дал бащинство на чужда рожба, която плашеше да кривне по грешни пътища. Николета се усещаше като в капан, с отдавнашния си жест Рижия бе си осигурил кредит за свои днешни прегрешения.

Още от престоя в Мароко се случваше да не носи на точна дата заплата и аванс в къщи, бавеше се, оправдаваше се. След като се върнаха в България закъсненията, увъртанията му зачестиха, превърнаха се в практика; ревизират касовата служба, начислили са му пропуснати удръжки, услужил е на нуждаещ се приятел. Николета така и не можеше да разбере колко точно получава, Митю твърдеше, че не им дават месечни фишове. Внасяше все по-малко и нередовно в семейната каса, закъсняваше по нощите, случваше се да не се прибере за нощувка.

Тя мъчеше да отхвърла подозрения, но в главата й изникваха студентски спомени, осъмванияе на бридж в квартирата му, залози с копчета вместо стотинки, шумни пререкания за погрешно разиграна боя и надписани взятки. На кафе у Севдалина се случи някогашната й съквартирантка и душеприказчица с видимо неудобство да напомни, че Димитър е взел заем от нея. Дали ще може да й го върне, все пак?

Николета се обезпокои не на шега, потърси негови колеги от службата, настоя, какво знаят те? След многозначителни недомлъвки, назидателно я уведомиха, Димитър дължи суми на доста от тях. През вечер се събирал с още трима-четирима колеги и играят покер, чувало се, че залагат  до цяла заплата. С една дума - комарджия.

Три години търпя, увещава го да престане, слуша разкаяния и обещания. Подаде заявление за развод,  след като разбра, че е затънал до ушите в дългове, кредитори го заплашват със саморазправа и е ипотекирал апартамента им…

Беше кротък есенен ден, избледняло слънце подмамваше да се отпуснеш на пейка и да се зарееш в пасторални представи. Жълти и кафяви листа се отронваха от дърветата в квартална градинка, мисълта ти се рее като листо, подхванато от внезапен полъх. Районният съд заседаваше в приспособена сграда, напомняща околийска административна служба, бивше начално училище.

Севда се яви като Николетина свидетелка по делото й за развод и присъждане на вина. Беше й чогло да застане очи в очи срещу Димитър, но мантрата за приятелство задължаваше. Съдийката, делова, соанирана жена на средна възраст, заяви категорично: няма защо развеждащи се  интелигентни партньори да се очернят допълнително с показания на свидетели. Така спести угризения на Севда. Митьо, затънал в увъртания и неистини, все още се силеше да мине за жестаджия, съгласи се да поеме вината, правото да ползват семейното жилище присъдиха на Николета и децата.

Двете приятелки и отдавнашни съквартирантки излязоха от жълтата, занемарена  сграда. Николета, натежала в ханш, с посивяла, редееща коса и оголено обло чело, настоя да седнат пред тенекиена барака, пригодена за закусвалня до трамвайна спирка и да изпият по чаша кафе. Почерпка на крак за дължимата приятелска отзивчивост. Опитваше да се покаже уверена, да подхване разговор. Е, ще й трябва известно време да налучка по-нататъшна координатна система, в която да впише живота си. Но ще я налучка.

Севдалина мълчеше, занапред познанството й с Димитър ще е затворена страница, макар че съдийката бе й спестила тегоба да потвърждава вините му. Николета въртеше в ръка пластмасовата чашка с пареща кафеена запарка. Въздъхна и прецени:

- Беше жестаджия, а до къде ме принуди да стигна… На времето ме прие с чуждо дете под сърцето, Светлю не е от него. Колко мъже са готови да го направят…

- Защо ми го казваш чак сега? Ако мислиш, че не съм се досещала…

- Спазвах формула за съжителство за пред хората. Какъвто и да е той, му дължа последно „благодаря”. Чуй го ти вместо него.

……………………

Герасим, малкият Николетин син, беше жив портрет на  Митьо-дългуча, с тясна глава, коса с цвят на пламък, бузи, поръсени с весели лунички. Едва проходил, Герчо тананикаше с тънко гласче мелодия чута по радиото, имаше абсолютен слух, посягаше към музикални инструменти. Купиха пиано,  подлагаха му възглавници за да достига клавиатурата. Учи в средното музикално училище, приеха го в консерваторията.

Макар разведени, Николета известяваше баща му за годишни продукции на луничавия пианист. Двамата звъняха на роднини и състуденти, да осигурят благосклонна публика. Герасим беше с дълги фини пръсти, преодоляваше устремно техническите пасажи и което си беше дар божи, имаше излъчване, контактуваше спонтанно с публиката, увличаше я. След „Кампанела” от Лист и „Лунна светлина” от Дебюси, ръкоплясканията дълго не спираха. На третата година от следването спечели конкурс да специализира пиано и композиция в Парижката консерватория, при Робер Казадесю, после - при Никита Магалофф.

В живота на човек се случват по равно горчилки и радости, Севдалина преценяваше с мълчалива, възпитана завист, горчилките на някогашната й съквартирантка и дългогодишна приятелка изглежда бяха останали зад гърба й. Бракът в края на краищата изглежда си струваше разочарованията и неудобствата, заради радостите, заради уповането, което носеха децата..

След парижката специализация Герасим уж да се върне, ха този месец, не - следващият, така уверяваше майка му. Севда ли не беше се опарила навремето от подобни увъртания? Докато се подразбра, останал е във Франция и е обявен е за  невъзвръщенец. Николета продължаваше да твърди, получил е разрешение да си удължи престоя, ще представя с концерти  България. Похвали се, спечелил конкурс да ръководи новооснован симфоничния оркестър в Нумеа, столица  на Нова Каледония. Остров на другия край на света.

Вече с отпуснато лице, полазено от ситни бръчки, майка му търсеше статии за тихоокеанския остров в географски справочници, съобщаваше подробности при срещи със Севдалина. Коментираше с месец-два закъснение програми на дирижирани от Герасим концерти; синът й се утвърждава като тълкувател на модернистите от двайсети век, на Пуленк и Мийо. Севдалина учтиво се впечатляваше от успехите на Герасим, произведения на Пуленк и Мийо не беше слушала.

Новините от луничавия диригент възмездяваха някогашната й съквартирантка заради поредни неприятности, спохождащи големия му брат. Незаконният Симов син и храненик на Рижия се забъркваше в поредни  несполучливи финансови начинания, не връщаше заеми, заплашваха го със саморазправи. Николета живваше от писмо на писмо с чуждестранна марка, писмата я пренасяха на идиличен остров, където да се радва на надежди, осъществени от талантливото й дете…

Герасим почина изненадващо в Нумеа. Известието, което Николета получи, след месеци неспокойство и тревожни запитвания до консулски служби, цитираше анамнеза за сърдечна криза. Тропиците крият дремещи болестни заплахи за европеец, расъл и живял в умерен климат.

Остана й големият син Светозар, Симовата диря в живота й. Бе се оженил след вироглава любов за съученичка от гимназията, родиха набързо две момиченца, разведе се, повтори, живя неофициално с трета партньорка. Захване се с едно, с друго; внос на перилни препарати от Гърция, брокерство. Натрупа дългове, ипотекира повторно, с подправен нотариален акт, семейния апартамент в „Хиподрума”. Почина и той; години наред Николета води дела, успя да опази апартамента за внучките си. С какво повече я задължава животът?

Прибра се в родния Асеновград, подслони я семейство на сестреник, живя временно у тях, докато усети, че им дотежава; почнаха да й натякват. Посъветваха я да кандидатства за подслон в западналия метох „Света Екатерина”, поддържан от престаряла игуменка и две послушнички. Приеха я, след като прехвърли на настоятелството остатъка от банковия си влог и пълномощно да теглят месечната й пенсия. С времето свикна с навиците на постница, хранеше се само с мед и пиеше вода от аязмо в двора на метоха. Топеше се като свещица и в една хладновата пролетна сутрин Севдалина намери в пощенската си кутия писмо, лутало се от пощенски рафт на рафт.

Непозната презвитера Рипсимия я известяваше за смъртта на постницата Николета; някогашна Севдина съквартирантка и довереница, момичето с бистър глас, любопитно за мъжко внимание, за любов, за живот. Презвитерата бе добавила, Севдиният адрес бил записан на първата страница на старо Николетино тефтерче, за други близки не споменавала.

Севдалина доля олио и запали кандило с рубинена чашка под икона на Богородица. Включи музикалния канал на компютъра, потърси клип с изпълнения на популярн оперни изпълнители. Сопранов глас с чисти височини поде арията на Лейла, която Николета бе тананикала  преди един живот време…

Коя от двете бе налучкала по-точно собствената си житейска пътека? Преценката щяха да я правят други…