Банко П. Банков

Петрана, коренячка-софиянка, израсна заедно със семейства на лели и чичовци под покрив на родова къща, в тежкарски квартал отвъд докторската градина. До войната го водеха за дипломатически. Небрежно отбелязваше, че живее на пресечка с „Оборище”, споменаването на тази улица теглеше подразбираща се черта между истинския софиянец и придошлите за столичани. Запази фигура до зрели години, приятна в бюст и в ханша, гъвкава в кръста. Подсригваше се късо за по-практично, гледаше умно. Случваше ли се животът да й докара глождеща подробност, главоболеше се седмица-две и я загърбваше.

А дребни и по-едри такива подробности дал Бог. Желязната дворна врата беше заорала в надигналия се плочник, цветната леха край пътеката беше буренясала, в задния двор ръждясваха стар хладилник, продънени кюнци, велосипедна рамка по капли. Цокълът на фамилната къща, строена преди Първата световна война, беше подмокрен от спукана тръба, балконът на втория етаж се крепеше върху оронени конзоли, опадали медни люспи изприщваха покрива на таванската куличка.

Входното антре беше остъклено с помътен цветен витраж, в хамбарестите стаи отдавна не се палеха кахлени камини. В комина на камината в партерния хол бе заврян кюнец на нафтова печка. Петранини държаха въпросния хол с холна стая към улицата и кухнята към двора. В кухнята денуваше и нощуваше баща й, полковник пенсиониран година преди девети. На етажа над тях трополеше семейството на чичова й дъщеря, в таванската стаичка ергенуваше Георги, синът й от втория брак.

По нотариален акт имотът се водеше на името на отдавна починал Петранин дядо. След постоянни препирни кой колко дължи за вода, за електричество и годишен данък, наследниците все се заричаха да предекларират къщата. Ето, Петраниният мъж е адвокат, нека оформи подялбата. От година на година се канеха, докато първият й мъж, адвокатът, се изнесе заедно с голямото й момче, Емил, тогава седемгодишно. Петрана не прие развода си чак толкоз трагично. Животът в партерния етаж на овехтялата къща на ъгъла между „Златаров” и „Оборище” бе почнал да губи посоки още след смъртта на майка й.

Почтена офицерска съпруга и изрядна домакиня, майка й бе подсказвала дипломатично мненията на съпруга си по домашни и житейски проблеми. На приказка вкъщи той беше сепнат, все едно, че отдава команди в казармата, но командите му преповтаряха внушенията й.

След кончината й червендалестият, пенсиониран полковник, с годините почваше да се държи като старо дете, което чака да бъде нахранено и изпрано. Износваше униформени панталони и куртки със свалени пагони и продължаваше да дава мнения по всякакви  въпроси. Петрана се съгласяваше привидно с наставленията му и я караше както дойде.

Трябваше да мисли за хляба; като потомствена софиянка, не беше вторачена за висше образование, столичното жителство си го има. Изкара едногодишен курс за химически лаборантки, случи вакантно място в лабораторията на локомотивно депо. Лаборантството беше женска служба, колежките, коя госпожици първа ръка, коя - втора, че и омъжени, се оглеждаха за кандидати или за закачка; сред железничарите, мъже - бол.

С първият й съпруг, Данаил Хиновски, ги запозна леля откъм бащината рода. Провинциалист-адвокат, петнайсет години по-възрастен от Петрана. Солиден мъж, натежал, винаги старателно избръснат, носеше подбрани вратовръзки, ухаеше дискретно на одеколон. Изкачваха ли с Петрана стълби, кавалерски й подаваше ръка; в модната „Паризиана” и в ретроресторанта „Гамбринус” дискретно разплащаше сметки.

С ум на вчерашна гимназистка, Петрана провидя в адвоката филмовата си представа за мъж-закрилник, прехвърли върху него доверието, което вече не внушаваше баща й. Овдовелият полковник отстъпи на новото семейство хола с холната стая, устроиха го в  бившата кухня. За кухненски бокс преградиха с плоскост тъмното дъно на коридора. Година след като се разписаха им се роди син, Емил.

Адвокатът настоя след изтеклото майчинство Петрана да остане вкъщи и да гледа детето, дразнеше го овехтялата мебелировката в полковническия дом. Какво й имаше на мебелировката, Петрана бе израсла след потъмнели кресла и скринове, преценяваше ги за стилни. Съпругът натякваше, преотстъпените им стаи плачат за боядисване. Свикнал беше през ден да сменя поплинени ризи; грижата непрестанно да пере и глади ризите му беше първата забележима пукнатина, която попълзя в ежедневието им. Тежеше й да готви всеки ден, когато може да взима храна с котелки от деповския стол.

Съпругът постави ребром въпроа, ще слугуват ли на старата къща, на стари навици или ще градят отделен, свой дом? Петрана пък почна да се колебае, какво бе видяла в този петнайсет години по-възрастен, все недоволен съпруг? Не беше ли нетърпение да отхвърли бащина опека, глад на момиче за мъжко присъствие в живота си, каприз да покаже характер?

Неразбирателствата се множаха, почна да се колебае дали отвъд церемонното ухажване и внимание, адвокатът не е целял да се уреди със софийско жителство, да се настани в етаж от къща в дипломатическия  квартал? И да му е удобно със съпруга, която да домакинства, отдадена без остатък на грижи за мъж и дете? Подозрението не я сепна кой знае колко, животът при социализъм по български те примирява да го живееш какъвто е. Просто с годините осъзнаваш, в постъпките на всеки, и в твоите, разровиш ли, ще прозреш лична полза. Въпросът е ползата за теб да не вреди на другите, или поне - да не вреди много.

Разликата във възраст със съпруга й почна да си казва думата. Умът му от сутрин до вечер беше все около адвокатската му практика, извоюва си репутация, че печели отписани дела, търсеха го имущни клиенти. В двойното легло с орехови табли лягаше, след като бе умувал до среднощ над книжа за предстоящи казуси, все по-често заспиваше гърбом към нея. Според разбирането му на тяжестен адвокат, роди ли се наследник в интелигентно семейство, редно е интимностите да отстъпят пред мисъл за възпитанието и материалната осигуреност на детето.

Колкото по-сребреееше оредяващата му коса, ставаше по-мнителен. Не че Петрана не даваше поводи, за задявки в железопътното депо от край време се намекваха пиперливи подробности. Своите закъснения той не броеше, но нейните го нервираха. Петрана разбра, че зад гърба й бе проверявал графиците й за вечерни дежурство в лабораторията.

Железничарите са хора на риска; с едно недоглеждане, задрямване за момент можеш да погубиш човешки животи, та после с години да гледаш небе през решетка. Не е като да сгрешиш паричен сбор в счетоводен тефтер. Затова окото им шари да си отвземат от живота, да не пропусне аванта в петляни часове, по забутани ъгли. Естеството подбутва мъжът да посегне, а жената да откаже или да склони. Заради тръпката, дарявана от посягащата мъжка ръка и поради женска сметка за изгода, което също си е оправдание.

Каквото сториш уж потайно на бял свят, рядко остава скрито-покрито за дълго, а завинаги - съвсем. Колежка-лаборантка, от грижа за семейството, видиш ли, подшушна на адвоката за мешенето на Петрана и Цветомир.

Цветьо беше електротехник от съседния локомотивен завод, идваше да поддържа серния анализатор и спектралната апаратура в лабораторията. Лаборантките следяха за метални разплавки от лагери и накладки в спирачните масла на локомотивите, проверяваха пламната температура на горивото.

Цветомир беше напет ерген, стегнат, пъргав, та ще ти се стори по-висок, отколкото е. С чуплива коса, винаги спретнат. И като те баламоса с упойни думи, идва ред да се сепнеш; главата ти лежи на ръката му, върху изтърбушен диван в сутерена на лабораторията и мъжки дъх ти сладни изпод  мишницата му.

………………….

Петрана беше се спречкала със съпруга си за няма нищо, заради неизгладена риза, покрай гладенето си казаха сума неща - кой заради какво е недоволен от другия. Тоя ден дежуреше втора смяна, остана сама до късно в лабораторията, Цветомир оправяше серния анализатор, забави се и той. Други път Петрана се глумеше с него, чува се, че се закача с хигиенистки от етноса по тъмни ъгли. Той пък всеки път подпитваше насмешливо за навици на мъжете им.

Тази вечер тя отвръщаше неохотно на опитите му да я заговори, кимваше напосоки. Цветомир беше вещ да разпознава женски настроения, без думи усещаше кога нацупено „не” може да подвежда към неказано „да”.

- Когато си намръщена, разваляш си хубавината. Да не сте се скарали с другаря адвокат? - настоя дяволито той. Тя възрази:

- Да не си ми изповедник?

- Заради едно спречкване вкъщи светът не свършва.

-  Хайде, хайде, ерген ще дава ум на омъжена.

- Защо не, ерген не гони корист, не чака  да му сготвиш, ни да го переш.

- А какво чака?

И той й отговори без думи. Посегна към ръката й, тя не я дръпна, поведе я към тъмния кабинет на началничката. Придърпа провиснала завеса върху витринния прозорец, тънък прожекторен лъч  осветяващ коловозите, процеждаше се върху бюрото, прокапваше на пода. Ставащото не изглеждаше точно каквото е, Петрана беше петимна да довърши препирнята със съпруга си, да си върне за несправедливите упреци.

Върху тежкия фотьойл в началническия кабинет Цветьо й показа оправно как врял и кипял ерген утешава докачена семейно жена. След като  задъхан свърши с обяснението, натъпкваше риза в панталон и се запасваше, тя осъзна; не изпитва нужда да го укори за станалото, за нахалството. Мълчаливият му отговор на въпроса й, какво чака ереген от омъжена жена, я отпусна, помогна й да прогледа; имало просто лекарство да преглътнеш горчилка след семейно неразбирателство.

Позволи си още два-три пъти да си внушава как вкопчващата близост с лъхащ на здрава пот мъж, по забутани деповски ъгли, е извиняващ отговор на съпружески натяквания заради нейни домакински немари.

Издебнатите близости с нахакания техник й откриха тръпката, която физическа близост може да крие, събудиха самочувствието й на жена, правеща впечатление. От едната суетност си позволи да провери дали е впечатлила и едроглавия, с бозави мигли главен инженер. За него се шушукаше, че бележи поредна свалка на подчинена, с чавка в тефтерче, като отметната служебна задача.

Едроглавият началник изглежда бе се похвалил с последната си отметка пред деповския профпредседател; простоват нашенец, удостоен с правоспособност, поради недовършено образование. Та дойде ред Петрана да си вушава, че отвръща на съпружески упреци и върху дивана в кабинета на профа. Селянеещият нашенец се водеше приятел на лабораторията, издействал бе лаборантките да получават по кофичка кисело мляко на ден, по параграф за работа с вредности. И да ги включат в списък за премиални.

Така шушуканията за вечерните й лабораторни забежки, стигащи до вкъщи се намножиха; доброжелатели, угрижени да ти спасят семейството и бъдещето на детето - бол. Съпругът-адвокат поиска развод, тя нито имаше компетенция, нито желание да надборва юридическите му ходове. Разведена колежка се яви на делото като свидетелка от нейна страна; потвърди, че Петрана е споделяла с нея, съпругът-ответник системно е пренебрегвал съпружески задължения.

За изненада на близки, Петрана се съгласи родителските права върху сина Емил да се присъдят на бащата. За сметка на което ги разведоха по взаимно съгласие, без материални претенции от негова страна, въпреки хонорарите, които бе внасял с години в семейното домакинство. След време  се случваше да признае, адвокатът се оказа грижлив баща, следеше детето да върви в пътя. Емо се оправяше много добре в училище, отрано прояви технически наклонности, записа да учи машинно инженерство.

Уж отдъхнала от ежедневна грижа за съпруг с тежък характер и дете, Петрана почна да се оглежда отново за спътник в живота. Вече е с опит, тръпката ще оставиш настрана, наясно е какво трябва да търсиш у съпруг, за да вървите по семейния път ръка за ръка. Омъжи се за разведен  съученик от  гимназията, знаеха се, навремето бяха ги поднасяли за гаджета. На бърза ръка роди втори син, Георги.

Новият й мъж, и той опарен от живота, се водеше спортен деятел, домакин на ведомствен футболен клуб. Заплатите в клуба се изплащаха нередовно, закриха  клуба след партийно постановление за неблагополучия във футбола. Съпругът се оглеждаше за постоянен договор, за възможна синекура. Излежаваше се до късно, хабеше време за уж делови  срещи по кафенета. Наложи се да живеят с лаборантската й заплата. Не стига това, почнаха да се губят от пари за домакински нужди, Петрана ги оставяше в стара кутия от бижута, подплатена с протрито сукно, в шаф със сервизи от майчино й време.

Търпя втория съпруг непълни три години, разведоха се, този път по нейна молба.

На излизане от делото на последна инстанция сподели с колежката-лаборантка, дежурна свидетелка от към нейна страна:

- И за какво бе всичката тупурдия, пак за същото… Със съпрузи - до тук.

…………………

Голям залък глътни, голяма дума не казвай. Второто й момче растеше небрежен, училището буташе как да е. Наложи се да моли Денчо, познат инженер от депото, да го занимава по математика. Той работеше в ремонтната служба, знаеха се от години. Дребен, с гола глава, гледа умно и с чудато хоби. Колекционираше документация за стари парни локомотиви. Издирваше по глухи коловози в депата ръждясващи белгийски Кокерили и немски Ханомази, проучваше патентните им паспорти, систематизираше документация. Двамата с Петрана - кореняк-софиянци, тя два пъти разведена, той - прехвърлил време ерген.

Беше син на хоров диригент и вдовица на писател. Интелигентен, разсеян, чак безреден. Насред разговор ще се сети, че закъснява за симфоничен концерт и ще забърза към зала „България”. Абониран бил за цикли от творби на Бетховен и Брамс, слушаше досадните за традиционна публика Шьонберг и Шимановски. Беше чел и разсъждаваше върху роман-тухла, „Одисей” от Джойс; вманиачен турист, катереше анонимни планински върхове по околни софийски планини, Мургаш, Баба и Ржана.

Небрежен към облекло и ангажименти,  ходеше небръснат, в шарени ризи, тук-там с липсващо копче. Поканиш ли го да гостува, току-виж закъснее с час. Но пък, като подхване разговор, се заседява, докато домакините почнат да го подсещат с прозявки, че е време да си ходи. Та се случваше да преспи у тях.

Оказа се търпелив педагог, успя да избута немарливия Петранин син Георги през два поправителни, до диплома за средно образование.

Инженерът-любител на парна тяга беше единайсет години по-млад от Петрана; с книжна представа за женската половина на света. Рано останал без роднини, да му повтарят, че е време не, ами е превалило, женска ръка да сложи ред в живота му. Петрана пък от опит беше преценила ползата от мъж за ежедневие, в което капе кухненска чешма, половин тон въглища трябва да се внесат в мазето, просрочени са сметки за електричество и вода, за данък смет и сгради. Та се оглеждаше.

Случи се да го търси за дребни поправки, чакащи мъжка ръка, стиснала фазомер или клещи. Денчо почисти дюзата на нафтова печка в холната й стая, свали от стената часовника Юнгханс, който от години не поклащаше махало. Надникна тук-там, смени пиньон с оронен зъб и в коридора започна да се чува тиктакане и на половин час - дрезгав звън. Пари за поправките отказваше, домакинята се отблагодаряваше с каквото се намери за пийване и хапване в кухненския бюфет и хладилника. Ядеше разсеяно, Петрана чистеше петна по ризата и панталонтите му с екстракционен бензин, пришиваше му копчета. Започнаха да се изчакват за хранене в деповския стола, оглеждаха се за свободни места, да седнат един срещу друг. Столуващи зад гърба им разменяха многозначителни погледи.

Инженерът-заклет турист, почна да я кани на неделни излети; до свогенския манастир Седемте престола, до лозенския връх Попов дял. И на симфонични концерти. Петрана се стараеше да се нагоди към туристическите и музикални интереси на компаньона. Докато даваше вид, че слуша опуси на композитори-авагардисти, сдържаше прозявка и мислеше за вироглавствата на сина си Георги. И че баща й, полковникът, ще й докара грижа, все по-дълго се залежава в леглото.

Денчо я изпращаше след концерти, отплесваше се да разсъждава по световни проблеми, за икономика и политика, дето не са му грижа, изпускаше последните трамваи. Та почна да се случва, преспиваше у Петранини, на кушетка в холната стая.

Холната и Павлинината стая бяха съединени с портална врата. След великденска полунощна литургия в „Александър Невски”, уж бяха легнали, холната врата скръцна, влезе при нея по черни гащета и потник, да й обясни за сецисионовите платна на Климт, които видял на дунавска екскурзия до Виена. Тя се прозяваше, имитирайки интерес, Денчо бе седнал на леглото, завивката й беше отметната. Още разказваше за платното „Целувката”, скандализирало някогашна Виена, за непризнатия художник Шикългрубер, демек - Хитлер. Според Денчо възможно е професорите-евреи от художествената академия, скъсали го на приемен изпит, да са предопределили холокоста. На половин дума ръката й попълзя нагоре по неговата, мушна се под потника му. Оттам нататък свършиха каквото се предполагаше и се обърнаха гърбом един към друг. Заспивайки, тя прецени, че приказливият познавач на парни локомотиви и почитател на Климт, има да доучва как се общува с Евини щерки.

Сключиха брак в делничен ден. Денчо предупреди Петрана, няма да иска деца, от майчина страна през поколение ги спохожда ранна дементност. Спести й притеснение, не й се наложи да споделя, че тя пък, след късен аборт, е с отстранени родилни тръби. Новият съпруг пусна квартиранти в собственото си жилище, пренесе се у Петранини. Синът Георги и без друго бе се отделил да живее самостоятелно в таванската  стая. Ама всеки ден надничаше в кухненския хладилник.

Поредният съпруг, турист и поклонник на парната тяга, прие като разбираема подробност липсата на хъс у съпругата да готви и за подредби. Галено я наричаше Пепи, съобразяваше се с родителските й ангажименти към деца от предишните й съпрузи, приемаше любезно върволицата от нейни стари познати, които се заседяваха на чашка вишновка или киселеещо вино в хамбарестата холна стая.

Новоженецът пък се оказа възразсеян относно седмични брачни задължения. Но редовно наумяваше кой връх в Годечко или Етрополско е дошъл ред да изкачи. До време Пепи го съпровождаше в планинарските му преходи; Денчо, избързал напред, катереше каменливи пътеки като скална коза, а тя пъшкаше зад него и предупреждаваше: „Денчо, сигурен ли си накъде ме водиш, ще ни изядат мечките!”

Обръгнеш ли да слушаш какофонии от Лютославски и Шимановски, и да катериш урви в жега и лапавица, проглеждаш, че третият ти съпруг е удобен съжител. Не издребнява за харчове, оставя до лев заплата в тапицираната кутия в салонния шкаф. Свикна да носи за вкъщи столова храна с котелки, беше любезен с многобройните Петранини познати, с нейни днешни и бивши началници. И да не дава ухо за предистории с някои от тях.

………………….

Всяка година, за да отбележат празника на химика, лаборантките издействаха субсидия от началството. Събитието организираха по ред колежки от депа в кръстовищни гари. Нарочените за домакини отчитаха празника с вечеря в близък курорт, край минерални бани или в манастир. Бяха празнували вече в Паничище, Вършец и в Соколския манастир. Този път речите предшестващи разпивката щяха да се произнесат на Старозагорските минерални бани.

Компетентни колежки намекваха с недомлъвки; като приключи официалната част, наздравици, танци и след полунощ трапезата се разтури, мераклии началници, отпуснали сума за тържеството, си отвземат за жеста. Усамотяват се по стаите с хващащи окото сътрапезнички. Така окумуш колежки се подсигуряват с оглед бъдещи съкращения, повишения, или заради едното тщестлавие.

Следващият мъж прекрачи в Петраниния живот след празничната вечеря за деня на химика, отпразнуван на  Старозагорските бани, беше Киро. Деломайстор в заарското депо, мъж-грамада, с голяма глава, гърдест, коремест и ръчища като за двама. Петраниният Денчо, изправен с фуражка до него, можеше да мине за гимназист.

Деломайсторът беше семеен, с близначки деветокласнички, наскоро бе довършил къща на етаж и половина в квартал Чомлека. Оправен в ръцете, сам си инсталира електрическата инсталацията, гаража си беше преустроил за работилница. Търсеха го за подръжка на леки коли, за шлосерство и водопровод. Жена му - като за него, едра, вакла, хваща око. Беше лелка в детска градина. Вкъщи Киро се отчиташе според възрастта си, веднъж-два пъти седмично, случваше се и да пропусне. В депото шавливи булки, петимни да опитат от чуждо, не липсват. Имаш ли око за нишан, загряваш ли от  намек, сгодни кътчета да шавнеш на нощна смяна в депото - бол.

Стана вече дума, доста железничари не са светци, густо им е да зачетат колежка, ама не са лекета. Пазят уважение към жена, с която са лягали. За разлика от началството, корназлъкът е на ум, но на уста - с въдица да им теглеш думата, те - непричом.

Та гости-химици и домакини празнуваха в хотел „Армира” на баните. Заарлии бяха натоварили с подготовката Киро, да договори настаняване и банкет. От седмица уточняваше бройки легла, меню и напитки за вечерята, отделно се пазари за оркестър. На тържеството по неписан протокол гостуват шефове от Централното управление, те разписват бюджет и извънредни. За началниците предвиждаше специално аранжирана централна маса и два директорски апартамента за пренощувка.

Деповските химически лаборатории са женски служби, къде другаде да покажеш тоалет ако не на празник, да се вредиш за приказка с началник, да споменеш за надбавка. Флиртаджийките си имаха и повече на ум. След полунощ край дългите маси с разхвърляна посуда, недоядена скара и недопити бутилки оставаха да се братосват върли любители на чашката. Мераклиите по другата част се разпиляваха по стаите, да довършат приказка с някои от лаборантките-хубавици.

Старозагорецът-деломайстор се знаеше с Петрана от години. Беше идвал в софийската лаборатория да носи горивни проби и спирачно  масло за проверка на отложки със спектрална апаратура. Заседяваха се със столичанката на приказка, кодошеха се на тема заарски мъж и софиянско гадже, бяха си правили дребни услуги. Петрана му намери дефицитно лекарство, омнипразол, жена му се оправяше, след язвена криза. Киро се отблагодари с чейрек прясно агнешко и дамаджанка мавруд, лъхащ на къпина. При идване в София Петрана го съветваше къде да търси дефицитни стоки и за разпродажби с намаление, дъщерите му-близначки го засипваха с поръчки.

Някъде след полунощ деломайсторът проверяваше със салонния управител поръчки за питиета в повече и неконсумирани порции, теглиха черта под сметката. Разплати се с музикантите и седна най-сетне край недораздигната маса, не беше сложил хапка в уста. Посегна към чиния с хартисало студено мезе, бучна резен луканка, доцеди глътка водка от почти празна  бутилка. Петранина колежка я подканяше от вратата, да се прибират в отредената им стая за нощувка, кое време е. Тя махна с ръка, идва след малко. Нека домакинът Киро си преглътне хапката и глътне глътката, не е редно на празник да го оставят сам край нераздигната маса.

Беше ли усетил Киро зад думите й, зад жеста й намек за нещо, за какво и дали на него? Бе се огледал - край масата са останали те двамата. Мисълта  се връщаше в ума му после, след време, а тогава, след люта глътка водка схващаше само, че уважавана софиянка му се усмихва, значи ще е насърчително. Дали от него не чака да отчете старозагорските мъже? Отмести недопитата бутилка, потърси ръката й под покривката, топлата й длан не се отдръпна, остана в неговата. Пак се огледа, салонът беше опустял, но трябва да внимава, да не изложи жената. Стана, тя тръгна на крачка след него, сякаш всеки се прибира към стаята си, продължиха по таванското стълбище. Докато беше уреждал тържеството, бе ползвал за канцеларийка мансардна стаичка под наклонения покрив.

В тъмното върху неоправеното легло посегна към нея с мисъл да е деликатен, доверила му се е интелигентна жена. Ама към края го подгони идващата тръпка, свърши задъхано и грубовато, като на млади години, усети, че и на нея й услади. Та като полежаха в тъмното, повториха.

Празникът дойде и отмина, но след тази таванска близост в мисълта му трайно остана мълчаливо уважение към химичката-софиянка. Полковнишка дъщеря, с къща на „Оборище”, водила адвокат, инженер, бе удостоила него с любопитството да го усети като мъж. Значи е видяла в Киро, провинциалиста, нещо отвъд големите ръце и снагата, дето той не вижда у себе си.

Започна дежурно да се нагърбва с извънредни командировки до София, колегите отбягваха да бият път напред и назад за един ден. Доопознаха се в тяло с Петрана на продънен диван в мазето на лабораторията, че издебнаха и в дома й, в Докторския квартал. Вниманието откъм столичанката помогна на провинциалиста да прекрачи гузност, да схваща стореното като уважение, заради задължаващо познанство. Речи го - като услуга, докато чудакът съпруг Денчо катери урви в Огражденската планина.

Неибежното се случи, свариха се с мъжа й вкъщи. На Петрана не личеше да се притесни, запозна ги. Домакинът, общителен и той, извади шише за почерпка, след втората чашка на грубоватия деломайстор престана да му е чогло. Нали не е навлек, който се кани да им разбута семейството. Дребният софиянец се показа отворен мъж, гледаше широко на живот, на задължености. Туй не са ти Кировите колеги, да се лютят като арнаути за дреболии, за нищото. Домакинът подхвана железничарска приказка с гостенина, разпита го за консервирани парни локомотиви в старозагорското депо, настоя когато идва в София, да се обажда.

Недосетливост или, божем, столичанска отвореност на Петраниния мъж към семейни открачки, подтикна деломайстора да се усети задлъжен, да покаже човещина и той. В оскъдицата на късния социализъм се случваше при командировка да донесе продукти за Петранини, свинско месо и мас по Коледа, брашно, пресносолно сирене. Съпругът-инженер настояваше всеки път да му се издължава до лев, че и отгоре.

Усещаше ли Кировата жена за какво още се отчита деломайсторът при служебно ходене в София? Живяла бе толкоз време с железничар, знаеше меда и жилото да работиш под нашивка. Държеше да получи полагащото й се вкъщи, а какви ги върши Киро в София, да си пита главата. Няма да му подсказва до къде е чертата, която да не прекрачи. Рано-късно ще кротне.

И се оказа права. Година, две, че и повече, Киро престана да ги брои; мъжкият корназлъкът, който го дърпаше за в София, се превръщаше в навик, в бреме за отмятане. Почна да гълта  хапче, за да не се изложи, случваше се с Петрана просто да седят на продънения диван в лабораторното приземие и да споделят новини от къщи. Децата му ги гони пуберитета, не разбират от дума; жена му покрай язвата е вдигнала кръвно налягане, на два пъти й сменят хапчетата. Петрана се тюхкаше, синът й Георги пак е без работа, подозира, че посяга към трева.

Мъжът й Денчо и Киро пък, засекат ли се, заседяваха се на мъжка приказка и заарския мавруд, та се забравяха. Всеки сякаш търсеше по нещо у другия, дето му липва, да отвземе от можене или от мисъл, от похватност или пъргаво разсъждение.

На четири очи Денчо коментираше с Петрана Кировите главоболия с дъщерите-абитуриентки; умуваха защо му е вдигнал мерник главният инженер в тамошното депо. У дома пък Киро цъкаше пред жена си каква виелица е сварила този чудак, Денчо, на връх Риш в Конявската планина. Докато слезе до село Ръждавица, само дето не замръзнал.

Петрана науми да разширят кухнята, като остъклят балкона, Киро, на чашка с Денчо, се похвали, подменял е дограма и ще помогне. Взе ден отпуск, дойде с чанта инструменти. Изби рамката на кухненския прозорец, ряза железа, подмаза отворилия се портал към балкона. Забавиха се до тъмно, изтърва вечерния бърз влак през Пловдив, остана да преспи. За вечеря домакинята попари кренвирши, отвори буркан ловджийска салата. Мъжете обсъждаха до сред нощ  предимствата и недостатъците на парната тяга, Киро сподели с Денчо, на резервен коловоз в старозагорското депо ръждясват полски  локомотиви отпреди войната.

Покрай Петрана двамата бяха почнаха да се усещат един друг като познати от време, не, ами донякъде като роднини. Денчо си уреди командировка до Стара Загора, да огледа локомотивите, за които бе споменал Киро. Разчете полуизтрити регистрационни табели, машините бяха от серия произвеждана в Бреслау преди войната. Поляците бяха се сдобили с документация за тях като репарация, или бяха изкопирали прототипа. Киро нямаше мнение по въпроса, но следобед разходи командирования гостенин с москвича си до ягодинските минерални бани. А на другия ден качиха връх Братан.

Тъкмо когато отметнеш поредна грижа, ще ти вгорчи деня нова. От известно време на Петрана почна да й се струва, че напипва бучка на гърдата си. Познат семеен хирург, доктор Белев, я успокои, навярно е мастопатия. Все пак, настоя да оперира втвърдяването, покрай бучката, отстрани  цялата й гърда. Увери, че манипулацията е рутинна, хистологичният анализ бил благоприятен.

След като шевът завехна, Петрана уши платняна торбичка с памук и започна да подпълва с нея опразнената лява чашка на сутиена си. При следващото отбиване на деломайстора в лабораторията издебнаха да се усамотят на кушетка в мазето, държаха си ръцете и се разбраха окончателно, каквото е било - било, всичко в живота е до време. Сконфузен, но облекчен, Киро усети, че промяната окончателно сваля препъваща го вече мъжка задълженост от гърба му. Продължиха да се виждат, макар и по-рядко, без предишна тръпка, споделяха делнични новини и оплаквания като роднини, като стари приятели.

Примирила се с приключили прищевки на тялото, Петрана  се освободи окончателно от стеснения спрямо Денчо. Той и Киро някак се наслагваха в представата й, допълваха се в празнината, предвидена за съжител в живота й.

Колко време след операцията, божем от мастопатия, почна да я сепва дръпваща болка в крака? Съветва се пак с Белев, хирургът й предписа болкоуспокояващи, обясни, най-вероятно става дума за лумбално възпаление на седалищен нерв. Лумбагото се изостря есенно време и напролет. Болежките й ту отминаваха, ту се повтаряха по-често, трябва да бяха се  изродили в хронични. Хирургът сменяше лекарствата й с все по-силни.

Денчо се тревожеше с лумбагото й, ходеше угрижен, настояваше да се отнесат до лекарски консулт, може да е нужна нова оперативна намеса. Втори път тя не искаше да ляга под скалпел, ревматизмът е старческа болест, боли, но от нея не се умира.

Наложи й се да ходи с бастун, Денчо й намери елегантен дамски, със седефено инкрустирана дръжка. Трудно прекрачваше бордюр навън и прагове в къщи, залежаваше се, да му се не знае и лумбаго. Домакинството натежаваше върху несръчните Денчови ръце. Киро на два пъти идва да я види, донесе понуда като за родилка, за тежко болен, щайга с десертно грозде, гърне катък и домашна наденица.

Тежкият мъж седна на края на леглото й с пъшкане, може и него да го спохождат  болежки, през замътения й поглед й се стори, че очите му сълзят. А, то е от пушека в ремонтната работилница. Но приказката му е бодряшка, като й мине лумбагото, ще му гостуват с Денчо, ще изкарат три дни семейно, на Старозагорските бани. Спомня ли си Петрана хотел „Армира”?

Потърси ръката й, стискаше я импулсивно, усети как я сепва болка, болната затвори очи. Хваща ли се на приказките му? Стъписа се, свят, за който бе прогледал, си тръгваше…

…………………………

На погребението синовете й, колежки от депото, съученички, с които не бе се виждала от години, наобиколиха зиналия гроб. И двама мъже, Денчо  и Киро. Денчо дребен, прежълтял, се суетеше, да не пропуснат каквото се полага според ритуала за прощаване с починалата. До него Киро, две глави по-висок, със зачервени очи, бършеше с юмрук сълза, плъзнала по бузата му.

Съученички шепнешком гадаеха кой от двамата е съпругът й.