ЛЮБОВИТЕ НА ВАН ГОГ

електронна книга

Виолета Станиславова

Монопиеса

Не се проследява хронологията на живота на художника. Има два акцента: единият ­ чувствата му към жените, които е обичал, и които са оказали влияние върху съдбата му. Вторият ­ анализира собственото си „Аз” и търси нравствени и духовни стойности.

Състои се от три части. Първа: младият Винсент е влюбен за първи път в детската учителка Урсула. Не е започнал да рисува. Работи като търговец на картини, учител, проповедник. Втора: решил е да стане художник. Влюбва се в братовчедка си Кай. Трета: среща проститутката Сиен и заживява с нея. Рисуването се е превърнало в смисъл на съществуването му.

Действието се развива в ателието на художника. Разбрал е, че е невъзможно да оздравее. Болестта е неизлечима и все по-често ще изпада в епилептични припадъци, докато не се видиоти и умре.

Първа част

Сцената е светла като ден. Чуват се делничните шумове отвън. Вратата  на ателието се отваря. Влиза Ван Гог. На гърба му е пристегнат триножник. Носи платно под мишницата. Видът му е мрачен. Косата и брадата ­ разрошени. Облечен е с изцапани от бои риза и панталон.

ВАН ГОГ. Никога природата не ми се е виждала така трогателна и нежна както днес…

(Сваля триножника и го поставя пред себе си. Разгъва платното. Закача го бавно на стената и продължително се вглежда в него. Придърпва стола и сяда.)

Хубава е… Да! Харесва ми! Но на кого да я покажа? Все съм сам… Имам нужда от мнението на друг художник. Поне да беше брат ми тук… За мен Тео е повече от брат. Само с него мога да споделям и най-съкровеното. Само той ме разбира и цени.

Чувствам се изолиран… Нямам приятели… Дори Гоген ме напусна… Може би съдбата ме е довела в този забутан край, където сляпо и сакато ме смятат за побъркан. Не съм ли самотен, защото съм художник? Не е ли животът на художника това, което е художникът? Странно е, че хората на изкуството са нещастници в света на материалното. Но… Трябва да преглъщаме съдбата си такава, каквато е. Ще издържа! Нищо друго не ми остава!

(Отива до котлона. Сипва в тенджерката вода. Вари си кафе. Крачи напред-назад. Застава пред картината, която е донесъл.)

Никой не купува картините ми. А ми струват толкова  много. Понякога може би съм ги заплащал с кръвта и мозъка си… Тео казва, че един ден целият свят ще говори за тях. Хората ще познават работите ми, ще пишат за мен…, когато умра…

Дори и да е така, започне ли човек да остарява, трябва да тегли черта на всички илюзии и да премисли добре, преди да се отдаде на нещо ново. Ако на младини може да вярва, че с усилена работа ще печели колкото му трябва, с годините това става все по-съмнително.

Художникът се разсипва като човек и характер заради своята живопис. Тя го прави негоден за много други неща. Защото не само рисува с бои, а и с цената на себеотричането и саможертвата. Поне с мен е така… Семейството, отечеството са може би по-привлекателни във въображението ми, отколкото в действителност. Винаги съм се чувствал пътник, който отива нанякъде и има своя цел. Но когато стигна накрая, ще се окаже, че всичко е било само сън. Че не съм бил нищо. Че не зная нищо. И тъкмо чувството, че не зная нищо, ми позволява да мисля за живота си като за обикновено пътуване с железница. Пътувам бързо, но не различавам нищо отблизо. Не виждам дори локомотива.

Най-добре се чувствам, когато имам работата си и природата. Природата е нещо като щит срещу хорското мнение. Тя е строга и донякъде сурова, но никога не лъже и ми помага да вървя напред. Колкото по-зле се разбирам с хората, толкова повече се уча да й се доверявам и да се вглъбявам в нея. Това ми вдъхва голяма вътрешна свобода. Щях да бъда нещастен, ако не обичах природата и работата си. Ако ги нямах, бих изпаднал в тежка меланхолия. Защото самотата, грижите, неприятностите, нуждата от приятелство са голямо зло. А тъгата и разочарованията вредят повече от разпуснатия живот.

(Вижда че кафето е готово. Пие направо от тенджерката. Разхожда се, като я държи в ръка.)

Случва  се понякога да нямам желание да рисувам. Да се бунтувам срещу порядъка на нещата. И тогава си казвам, че да умреш, е може би не толкова мъчително, колкото да живееш. Че просто съм болен. Няма да ми мине! С нищо не мога да си помогна! Никой не може да облекчи мъките ми… Тогава си мисля за смъртта… Усещам близостта й… Виждам, че не представлявам кой знае какво за нея. Че съм брънка от веригата на художниците и плащам за това със суровата цена на здравето и младостта си.

Заради работата заложих живота си и разумът ми рухна наполовина. Но ако младостта никне и оживява наново в това, което създавам, нищо не е загубено. Способността ми да работя сега е втората ми младост.

(Оставя тенджерката на масата. Бърка в джоба си и вади окървавена кърпа. Разгъва я.)

Ето го ухото! Моето ухо! Защо ли още го пазя?…

(Поставя го обратно в кърпата и я мушва в джоба на панталона.)

Мъчителният ужас от страданията при пристъпите ме изпълва със страх. В припадъците си чувам звуци, думи, гласове, които ми говорят странни неща, кънтят остро в главата ми… Пред очите ми светът сякаш се променя…

В онази нощ един глас ми заповяда: „Направи го! Вземи бръснача и го отрежи!” Не устоях на силното му надмощие и му се подчиних ­ направих го… Не ме болеше… Напротив… Почувствах облекчение… Не зная как съм стигнал до публичния дом. Не помня кога съм го дал на Рашел…

Сътресението бе толкова силно, че и най-малкото движение ме изпълваше с отвращение… Навярно няма нищо по-приятно от това да заспя и да не се събудя вече никога… Може би този душевен страх ме кара да работя упорито, да се боря да оздравея, като човек, който е искал да се самоубие…, да се удави, но водата му се е видяла твърде студена и се мъчи да се добере до брега. Напрягам се да запазя добро настроение, но моят живот е прояден в самия му корен. Моята стъпка е несигурна и колеблива. Усещам да тегне над мен бурята, която ме заплашва…

Работата ми вървеше добре. Помагаше ми да запазя присъствие на духа. Рисувах цъфнали бадемови клони… Бях доволен и изпълнен с още идеи за нови платна…

А на другия ден… прострян на пода като безчувствено говедо… В такива мигове ми се иска да съм от желязо и побеснявам от яд, че съм само от плът и кости. Но каквото има да идва, ще дойде…

Боря се с всички сили да овладея работата си. Ако успея, тя ще бъде най-добрият гръмоотвод за болестта. Това, че се оказах негоден за търговията или за учението като мое поприще, не доказва още, че не съм годен да бъда художник. Напротив, ако бях способен да бъда пастор или продавач на чужди творби, може би нямаше да стана художник. Нямаше нито да ме изгонят, нито сам да напусна търговията.

Тъкмо защото съм художник, се питам: усъмних ли се, поколебах ли се, отстъпих ли за миг от оня ден, когато започнах да рисувам? Не се ли борих с всички сили да улавям нещата направо от живота? Сега е необходимо да работя по-добре отпреди. Все още не съм направил достатъчно.

Ето, мисълта ми в момента тече свързано и се чувствам съвсем нормален. Като размислям върху състоянието си с надеждата, че в промеждутъците ще има периоди на яснота и труд, си казвам: недей превръща болестта в идея фикс.

Предпочитам да страдам от болест, която познавам, отколкото да я нося скрита в себе си и да се самозаблуждавам.

(Дълго се застоява пред автопортрета на стената.)

Казват, че е трудно да опознаеш себе си, но не е по-лесно сам да се нарисуваш…

Трябва да се научим да страдаме, без да се оплакваме. Да се научим да гледаме на болката без страх… И все пак… Понякога ни обзема смътно предчувствие, че може би в отвъдната страна на живота ще съзрем достатъчно оправдание за съществуването на тази болка. Болката, която, гледана оттук, така изпълва хоризонта, че нараства до размерите на безнадежден потоп. За всичко това знаем твърде малко и по-добре е да съзерцаваме някоя житна нива, дори когато е на картина, вместо постоянно да мислим за отвъдното.

(Отива до прозореца и гледа навън.)

Как ли щеше да изглежда животът ми, ако имах дом, семейство, деца? Ако тогава, когато бях на двайсет и една и влюбен за първи път, Урсула се беше съгласила да стане моя жена?…

Урсула…

(Сяда на кушетката. Обляга се на таблата. Пуши.)

Защо ли никога не изпитах желание да я нарисувам? Наистина, тогава все още не бях решил да ставам художник. Бях търговец на картини. Помагах в галерията на чичо ми. Увличах се и по религиозни идеи. Смятах да стана пастор като баща си. Въпреки това можех да я нарисувам по-късно, през следващите години… Дали не бих могъл сега?…

(Става и отива до триножника. Щрихира бързо образ на момиче. Не е доволен. Захвърля смачкания лист. Гневно.)

Не! Нищо не излиза! По-добре! И тя ще умре с мен. Все едно, че не е съществувала! Тогава дори на Тео не смеех да пиша. А уж му споделях всичко… Изгарях от любов… Тя беше толкова хубава… Имаше малка детска градина в двора на дома си. Майка й, госпожа Лоайе, беше вдовица на провинциален свещеник. Живеех у тях на квартира, докато работех в галерия „Гупил” в Лондон.

(Тихо.)

Урсула… Защо и сега ми причиняваш болка?…

(Чува се женски глас по микрофон. Художникът продължава да стои до триножника като се оглежда, за да разбере откъде идва гласът.)

ГЛАСЪТ НА УРСУЛА. Казах ти, че съм сгодена и обичам друг. Не се шегувах!

ВАН ГОГ. В отчаянието си не знаех какво да правя. Напуснах къщата ти, но не исках да напусна Лондон. Така щях да бъда поне в един и същи град с теб.

ГЛАСЪТ НА УРСУЛА. Приятна ми беше компанията ти. Интересен ми беше начинът ти на мислене. Но нищо повече. Не беше подходящ за мен. Какво като ме обичаше? Не бях длъжна да се омъжа за теб само заради това…

ВАН ГОГ. Тези, които идваха в галерията да купуват картини, нищо не разбираха от изкуство, но плащаха скъпо. Дразнех се от нелепото им присъствие, от снобизма им. Исках да се махнат, за да не ми пречат да мисля за теб. Знаех, че в любовта има много повече неща, отколкото хората обикновено търсят, че жената е същество, различно от мъжа, и не остарява, докато обича и е обичана.

ГЛАСЪТ НА УРСУЛА. Не можех да обичам двама едновременно…

ВАН ГОГ. Всичко вършех механично. Продажбите намаляха. Чаках с нетърпение да свърши работният ден, за да отида до къщата ти. И така до онази Коледа, когато не издържах и изкачих с примряло сърце стълбите на дома ти. Почуках. Чух бързите ти стъпки. Беше толкова красива, когато отвори вратата, и толкова жестока, когато ми каза: „Върви си!”.

ГЛАСЪТ НА УРСУЛА. Не трябваше да го правиш! Моментът не бе подходящ. Но дори и да беше, пак щях така да реагирам…

ВАН ГОГ. Собственикът на галерията написа на чичо писмо, в което му разказа за лошото ми отношение към работата. За самоволното ми отсъствие. След като ми хлопна вратата, заминах отново за Холандия при родителите си. Не се обадих на никого.

ГЛАСЪТ НА УРСУЛА. Престани! Май не чуваш какво ти говоря! Омръзна ми! Не искам да те слушам повече!

ВАН ГОГ. Преместиха ме в галерията на Рю Шантал в Париж. Заминах през юли. Наех стаичка в Монмартър  ­ малка, но с изглед към градинка, пълна с бръшлян и дива лоза. Обичаме ли природата истински, тя навсякъде ни се вижда красива…

Един ден в галерията получихме картина от Дьо Нитис ­ изглед от Лондон в дъждовен ден с Уестминстърския мост и сградата на Парламента. Болезнена тръпка сви сърцето ми, Урсула. Минавал бях по този мост всяка сутрин и вечер, докато излизах и се връщах в къщата ти. Знаех как изглежда той, когато слънцето залязва, как е в ранна утрин, през зимата ­ при сняг и мъгла… Бях в Париж, но душата ми беше останала при теб…

ГЛАСЪТ НА УРСУЛА. Разбери, ти не значеше нищо за мен! Не ми беше нужен. Имах свой път, различен от твоя…

(Откача от стената картина, взира се за миг в нея, оставя я на стола. Нервно се разхожда из сцената.)

ВАН ГОГ. Мина цяла година. Урсула все още не беше омъжена. Може би имах някаква малка надежда… Когато си мислех за това, вярвах, че ако бях по-настоятелен, щях да я върна при себе си. Щях да я накарам да ме обикне. Да се откаже от другия.

Търговията ме потискаше и ми тежеше. Не исках да седя от девет сутринта до шест вечерта на едно и също място и да чакам да дойде някой, който няма никаква представа от изкуство, но има пари. Хора, които могат да си позволят да дадат много пари за нещо, което не ценят и не разбират, но им трябва, за да украсят стените на богатите си къщи. Да се хвалят пред богатите си гости. А бедните ценители, тези, които разбират истинските стойности на едно художествено произведение, нямат пари. Не могат да си купят поне една прекрасна гравюра, заради която влизат всеки ден в галерията да я погледат и да й се порадват.

Когато мислех за миналото, за бъдещето, за почти непреодолимите трудности, за работата на продавач, която не ме влечеше и бих желал да отбегна, за очите на близките си, отправени към мен, които ми казваха: „Помогнахме ти. Направихме за теб, каквото можахме. Каква е сега наградата за плодовете на нашите усилия? Искрен ли беше към нас?”, за опасността от неуспеха и позора, които ме очакват, реших да се махна. В себе си бях убеден, че не желаех да се занимавам повече с търговия.

(Слага картината от стола на триножника. Гледа я.)

Човек трябва да гради плановете си, да се съпротивлява на обстоятелствата и да преследва своята цел, каквото и да му струва това, за да върви напред. Колкото повече навлизаш в живота, толкова по-невъзможно става. Но в борбата с трудностите, които ни заобикалят, от сърцето ни израства една вътрешна сила, която го укрепва в житейската битка. Творецът трябва да се въоръжи с търпение и да се стреми да съхрани колкото може повече добро в себе си, за да е подготвен и да може да се бори. Защото животът е борба. Особено ако е вътрешно убеден, че трябва да се посвети на рисуването…

Има художници, които вършат само добри неща ­ просто не могат да направят нищо лошо. Има и обикновени хора, които правят всичко добре. Такива са майка ми и баща ми.

Върнах се при тях. Те бяха толкова добри, благородни и ме разбираха. Баща ми усещаше, че не съм създаден за търговец. Смяташе, че за мен ще е най-добре да отида да уча в Амстердамския университет за пастор. Да поема по неговия път. Дори беше уредил чичо Стрикер да ми осигури добри преподаватели, пари, квартира…

(Налива си абсент. Отпива. Пуши.)

Знаех, че няма да го направя. Защото Амстердам беше далеч от Лондон. Лондон, където живееше Урсула, и която продължавах да обичам.  Голямото разстояние, което ни делеше, сякаш отдалечаваше чувството ми за близост с нея. Имах нужда да се доближа, да скъся разстоянието, за да не изгубя връзката и усещането си за присъствието й. Имах нужда да давам. Бях готов безразсъдно да дам себе си, без остатък и без очакване на нещо в замяна. Не исках нищо. Не търсех съчувствие. Тогава още не знаех, че в любовта трябва не само да даваш, но и да вземаш…

В обявите за работа трябваше да намеря нещо в Лондон или поне близо до Лондон. По-близо до дома й, до улицата, до нейната детска градина. До стаята, в която й предложих да стане моя жена… До картината, която й бях подарил и лично заковал на стената. Беше репродукция на Сезар дьо Кок. Изпратих му я в Париж да я надпише специално за нея…

Тогава, а и сега, все още вярвам, че когато мъжът и жената се обичат и любовта им е взаимна, те могат да станат едно цяло, наистина едно цяло.

(Ляга на кушетката. Обляга се на таблата и избутва с крак купчината картини в края Ј.)

През април станах учител в Рейгейт ­ пристанищно градче на морето, около четири и половина часа път с влак от Лондон.

Господин Стоукс бе доста едър, с плешива глава и бакенбарди, вдъхващ респект. Той каза, че не може да ми даде никаква заплата, защото щял да си намери други, които ще работят само срещу безплатна храна и квартира. И това беше вярно. Но колко време щях да издържа така? Не знаех. И въпреки това… Какво ли още трябваше да направя заради Урсула?… На какви изпитания щеше да ме подложи любовта?

Всяка вечер, преди да заспя, се молех на Бога да направи така, че да ни събере. Да направи така, че никой да не застава помежду ни, защото само Той знаеше колко много я обичам, колко много страдам и как тя изпълваше изцяло ума и душата ми.

(Става от леглото. Отива в края на сцената. Застава с гръб към публиката.)

Нищо не бе в състояние да ми попречи да я виждам… Дори разстоянията…

Нямах пари за влака, но имах силата на любовта. Още първата събота след започване на новата си работа, рано сутринта, тръгнах пеша от  Рейгейт за Лондон изпълнен с непреодолимо желание да я видя.

На тръгване беше ужасно горещо и така продължи до вечерта. Когато пристигнах в Кентърбъри, повървях още малко, докато стигнах до едно езерце с няколко големи букови дървета. Нощта ме настигна уморен и гладен. Непрестанно мислех за Урсула. Виждах я в представите си като моя жена. Жена на селски проповедник ­ вярна, търпелива съпруга… Неусетно съм заспал… Събудих се с мисълта за Урсула. За това, че в този ден може би ще я видя, макар и за миг. Не знаех дали ще имам сили да я спра и заговоря. Знаех само, че трябваше да стана и да продължа, докато стигна до дома й.

Бях гладен… Чак привечер видях познатото предградие на Лондон с дългите улици. Сърцето ми заби лудо въпреки умората. С бързи крачки се запътих към къщата на Лоайе. Тъпа болка обхвана душата ми.  Скрих се зад едно дърво близо до дома й. Не исках да ме види, ако случайно излезе на двора.

Смрачаваше се. Не зная колко време стоях там вперил търпелив поглед в прозореца, вратата, с надежда, че ще излезе и ще я видя за миг. Краката ми отмаляха. Тя не се появи.

Часовете минаваха… Тръгнах тъжен обратно в нощта ­ по дългия път към Рейгейт, без да знам дали някога ще я видя. Успокоявах се с мисълта, че който носи в себе си болката, той притежава голямо съкровище и винаги ще чува ясно гласа на съвестта. А който слуша този вътрешен глас, най-добрия дар Божи, и го следва, ще намери накрая в него приятел и никога вече няма да бъде сам…

О, Боже!… Колко съм бил глупав!… Пълен с илюзии и самоизмами!…

(С наведена глава бавно отива до прозореца и затваря капаците. Настава полумрак. Движи се от единия до другия край на сцената.)

Почти всяка събота и неделя дълги часове неуморно дебнех прикрит зад някой ъгъл. Разхождах се напред-назад по улицата в очакване… Докато не дойде зимата и стана невъзможно да вървя през снега…

Времето отлиташе. Стремежът ми към Урсула не отслабваше. Напротив…

Един ден пастор Стоукс ми каза, че трябва да отида до Лондон при семействата на учениците, за да събера месечните такси за обучение… Когато потърсих адресите, разбрах, че всички са от бордеите на Лондон. Обзе ме безкрайна жалост към тези хора, които се надпреварваха да споделят неволите си пред мен. Разкази, с които искаха да ме омилостивят. Но нямаше нужда да го правят. Виждах и разбирах всичко. Съчувствах им с цялата си душа… В ума ми звучаха думите на Христос: „Истина ви казвам, митарите и уличниците ще влязат преди вас в Царството небесно…” Едва тогава проумях истинския смисъл на тези думи.

На връщане погълнат изцяло от тяхната трагедия, забравих да мина на връщане покрай къщата на Урсула. Прибрах се при господин Стоукс и започнах да му разказвам за всичко, което бях видял и преживял, но той Стоукс не искаше да чуе. За него парите бяха най-важното.

Трябваше да си търся друга работа…

(Обляга се на стената.)

Не след дълго станах учител в Айлуърт, в Методисткото училище на господин Джоунс. Той  беше пастор на голяма енория. Често пътуваше и оставах сам с 10-12-годишните момчета. Казваше, че добре се справям с тях. При едно от завръщанията му бях украсил трапезарията със зеленина и надпис на стената: „Добре дошли у дома!”, направен от див чемшир и бръшлян. В градината имаше много див чемшир. Набрах и цял сноп млади клонки. Сложих красивите букети на масата. Той много се зарадва и по време на вечерята ми обеща, че занапред няма да преподавам в клас, а ще мога да работя с него в енорията му. Предложи следващата проповед да изнеса аз.

(Взира се дълго в картината на триножника.)

Разтреперан от вълнение, се качих на амвона. Вярвах, че каквото каже Бог ­ ще стане. Каквото заповяда ­ ще бъде. И ще бъде непоклатимо. Надявах се, че ме е приел вече такъв, какъвто съм, с всичките ми недостатъци. За първи път щях да говоря в Божия дом от мястото, за което е писано: „Ще възвестя мир от това място!”

Когато стоях на амвона и си казвах проповедта имах чувството на човек, който излиза на приветлива дневна светлина от някакво мрачно подземие. Колко самотен е един беден проповедник сред останалия свят, но малко по малко Той може да пробуди у нас съзнание и упование във вярата: „И аз не съм сам, защото Бог Отец е с мен!” Щастлив е, който вярва в Бога, защото той ще надмогне всички мъки в живота.

Усещах че за няколко месеца съм остарял с години…

(Разхожда се.)

В късната есен на 1876 година за първи път отивах в Търнъм Грийн. Той бе важен молитвен център, а паството голямо, имотно и образовано. Вълнувах се. Мисълта ми се скова. Бях застанал пред толкова много хора и всички вперили очи в мен. После се отпуснах и заговорих простодушно и ясно. С много жар и от сърце. Обичах тези непознати хора. Те почувстваха това и ме харесаха.

Докато траеше проповедта, небето се покри с облаци. Заваля дъжд. Духна силен вятър. Тръгнах в бурята. Далече пред мен се мяркаше Лондон ­ с кулите, с фабриките, с покривите от плочи, като гравюра на Дюрер. Дъждът и вятърът нямаха значение, защото бях тръгнал отново към нея. Исках да видя Урсула. Сега имах възможност. Кой знае, можеше да имам късмет да я срещна случайно. Обувките ми се напълниха с вода. По лицето ми се стичаха вадички. Те проникваха във врата ми. Мокреха цялото ми тяло. Но какво от това!

Щом наближих улицата видях редица от файтони, които бяха спрели пред дома на Урсула… Дочух музика, радостни викове… Досетих се…

(Спира по средата на сцената.)

Стоях в унес и не чувах радостните подсвирквания. Бях оглушал и онемял… Видях Урсула в булчинска рокля ­ красива, щастлива, сияеща…

Нещо се скъса в душата ми. Като мълния я изпепели. Чувствах се унищожен, опустошен. Илюзиите, мечтите, фантазиите, магията ­ всичко се пръсна изведнъж…

Ван Гог изчезва постепенно в намаляващата светлина на прожекторите.

Втора част

Тъмнина. Прожектор пълзи и осветява една по една вещите в стаята, която прилича на изложбена зала ­ всички стени са покрити с картини. Спира върху Ван Гог, който стои до масата. Опитва се да запали газената лампа. Ръцете му треперят. Драсва клечка кибрит. Не запалва. Драсва втора. Пали лампата.  Жълт пламък осветява сцената. Цветно платно върху кушетката привлича погледа му. Пада на колене пред него. Слисан, трескаво го вдига. Взира се. Захвърля го. Косата и брадата са разрошени. Лицето му е бледо и болнаво. Облечен е в смачкана избеляла дреха. Газената лампа го осветява само от едната страна. Сяда на леглото с подвити отдолу крака. Дълго гледа втренчено пред себе си, без да помръдва.

Изведнъж скача обезумял и пада на пода, като се гърчи в конвулсии. Говори несвързано: „вечният живот; кръста; има зелено; о, господин абат…” По микрофон се чуват крясъци на птици. Светлината на газената лампа бавно угасва. На сцената настъпва полумрак. Шумовете леко намаляват.

Червен прожектор осветява фигура в черно. Тя притичва безшумно от единия към другия край на сцената и изчезва като призрачна сянка. Всяка сянка изниква от различни ъгли на сцената. Тя е отделен глас. Гласовете са с различен тембър. Някои почти неестествени. Но всички те са запис на гласа на Ван Гог. При преминаване на сенките Ван Гог реагира на виденията си, които внушават, че това са неговите различни „Азове”.

СЯНКА. С моето търпение няма да мръдна и крачка напред!

ДРУГА СЯНКА. Чувствам се ужасно кух и затъпял. Нищо не става от мен!…

ДРУГА СЯНКА. Рамките… Черните рамки… Етюдите… Етюдите ми… Защо всички картини са в черни рамки?!

ДРУГА СЯНКА. Боите… ще изям всички бои!… Не! Не!… Донесете ми газтаааа!!!

ДРУГА СЯНКА. Тео, не ми се сърди, ще ти върна парите… Обещавам…

ДРУГА СЯНКА. Четката, четката ми!… Тя е жива!…

ДРУГА СЯНКА. Тая мръсна живопис ме вбесява!…

ДРУГА СЯНКА. Ето я. Това е тя… Размахва косата… Идва за мен… Идва! Идва! В дъното на коридора е вече, приближава се…

ДРУГА СЯНКА. Всичко е цветно… Главата… Пеперудата… Но защо е мъртва? Колко е красива…

Сенките изчезват. Птиците отново започват да грачат все по-силно. Светлината се усилва. Ван Гог е паднал на колене. Моли се Бог да сложи край на страданията му: „Помогни ми, Господи. Спаси ме!”

Изправя се до леглото. Разперва ръце. Вдига глава към тавана. Върти се бързо в кръг, като крещи силно: „Неее! Неее!”…

Тишина. Хваща с ръце главата си. Движи я бързо наляво-надясно. Шепти нещо неразбрано. Олюлява се. Сяда на леглото.

Става. Отива до мивката. Плиска обилно лицето си с вода. Пръхти.  Водата се стича по брадата му. Прави локва на пода. Стои така няколко мига.

Вече е спокоен. Тръгва бавно по сцената. Глухо простенва.

ВАН ГОГ. След раздялата с Урсула животът ми изглеждаше по-малко ценен, по-незначителен, по-безразличен. Накъдето и да се обърнех, цареше пустота. Сякаш бях осъден да се скитам самотен в пустиня, без път, без приятели, без любима. Когато човек живее заедно с други хора, към които е привързан, тогава усеща, че има за какво да живее, че не е  излишен. Като всеки друг и аз имах нужда от приятелство и любов, от сърдечно общуване. Но бях лишен от това. Имах другото, което се нарича душа. За което се твърди, че никога не умира, че живее вечно и винаги търси, без покой.

Знаех че нося голям огън в себе си, но никой не искаше да се сгрее на него. И въпреки това трябваше търпеливо да чакам. Да чакам часа, когато някой ще дойде да поседне и да остане.

Исках да направя нещо полезно в живота си, нещо, с което всички да се гордеят. Но ми беше невъзможно. Понякога сам не знаех за какво съм годен, но чувствах, че животът ми все пак трябва да има някакъв смисъл. За какво бях годен? За какво можех да потрябвам? Имаше нещо в мен. Но какво? Боже мой, за дълго ли ще е така? Завинаги ли?

Имах нужда да обичам! И още повече ­ да бъда обичан. Бях гладен за нежността на жена, за страстта на целувките, за гальовни думи, за топли очи.

Вече наближавах двайсет и седем, а не бях изпитвал всичко това. Сякаш бях пропаднал в бездънен кладенец. Сякаш бях затворен в някаква невидима утроба. Сякаш още не бях се родил. Сякаш голяма част от мен бе мъртва. Имах нужда да усетя дъха на жена върху себе си, за да стана мъж. Защото мъжът, който и да е той, не съзнава, че в дълбините на душата му се таи голяма сила, дотогава, докато не го разтърси срещата с някоя жена, за която да каже: „Тя и никоя друга!”

Имах нужда да обичам, защото знаех, че там, където се ражда любовта, се ражда и животът. Защото който много обича, той много върши и много може и това, което е сторено с любов, е сторено добре. Но сякаш съдбата ме бе орисала да не срещна жена, която да ме дари с любовта си. Така или иначе живеех на този свят и трябваше да се боря достойно.

(На сцената става светло като ден. Застава пред публиката.)

Веднъж с чичо Корнелиус гледахме статуята на Жером „Фрина” ­ прочута гръцка хетера, и той ме попита дали ми харесва. Бих ли изпитвал някакво чувство към красива жена или красиво момиче? Казах му, че бих изпитал по-силно чувство и бих предпочел да имам работа с жена, която е стара или грозна, или по една или друга причина нещастна, но на която жизненият опит и неволите са вдъхнали разум и душа. Какво означава едно красиво тяло като тялото на Фрина, ако я няма душата? Красиви тела имат и животните, и може би по-хубави, отколкото тези на хората! Но животните едва ли имат душа. Душата ни е дар от Бога, за да обогатим сърцата си, дори и за сметка на външността.

Зная, че моят живот е изпълнен с провали. По каквито и пътища да тръгвах, винаги стигах до неуспеха. Не зная защо става така. Разочаровах близките си, които толкова много време и пари хвърлиха за обучението ми по богословие. Защото бях решил, че това е призванието на живота ми. И те го приеха. Разочаровах брат си Тео, който не само че ми беше роден брат, но беше и мой духовен брат, с когото споделях най-съкровените си мисли.  Не можех да се справям с живота. Пречех и тежах на всички, които обичах, и които се стремяха да ми помогнат да стъпя на краката си.

(Бавно тръгва по сцената с ръце отзад и с наведена глава.)

Понякога в отчаянието си мислех, че съм загубил вече доверието им, че съм станал за тях излишен човек. Товар, който всеки иска да махне от гърба си. Дали наистина е така? О, ако е така, по-добре е да ме няма на този свят! А може би всичко това беше ужасен, мъчителен сън? Може би по-късно щях да се науча да виждам и проумявам нещата по-добре. Дали щяха да дойдат за мен и по-добри дни, или всичко щеше да тръгне още по-зле? Как щях да живея по-нататък, ако нямах надеждата, че нещата можеха да се оправят? Трябваше да мине много време, докато разбера, че единственият смисъл на живота ми е да бъда художник.

Трябваше да премина през ада на Боринажа, за да разбера, че съм влачел жалкото си съществуване, оплаквайки сам себе си и собствената си безпомощност. Отговорът на всичките ми въпроси е бил в самия мен. И всичко, за което съм страдал, е било, за да подготвя, без да знам, сам себе си за това. Трябваше да открия силата на вътрешното си съпротивление и да я превърна в бясно желание да догоня загубеното време. Защото от доста дълго живеех с мисълта да рисувам, но винаги го смятах за нещо невъзможно, недостижимо.

Рисуването освободи ума ми, отвори сърцето ми, прогони самотата ми. Намерих душевния си покой и силите ми растяха от ден на ден. Работех с цялата си любов и отдаденост. Вече не съм така безпомощен, както в началото, когато твърде много утежнявах живота си, без сам да искам. Тогава се измъчвах, че не владея занаята и не знаех дали ще преодолея тази неувереност. Много ми се искаше да напредна, а нямах вяра в себе си. Всичко това изостряше до крайност нервното ми напрежение. Усилията, които полагах, често придаваха нещо измъчено на етюдите ми.

Но колкото по-ясно разбирах, че не съм съвършен, а пълен със слабости, че постоянно изникват трудности, които са противоположност на илюзиите, толкова повече се убеждавах, че всеки, тръгнал по този път, съзрява, стига да не губи дух и да не изпада в апатия. Разбрах, че за да достигнеш зрелост, трябва да издържиш докрай.

С времето ръката ми ставаше все по-уверена…

(Вдига очи към платната със слънчогледите. Сяда и се обляга на таблата.)

Беше лятото на 1881 година. От две седмици бях при родителите си с твърдо поставена цел ­ да работя до пълно изчерпване на душевните сили и физическо изнемогване. Рано сутрин вземах малкия триножник, въглена и боите, които братовчед ми Антоан Мауве ми бе подарил, и слагах сламената шапка. Чак когато слънцето залязваше, уморен от взиране, се запътвах към дома.

Един ден още от улицата дочух някакво необичайно раздвижване по двора на къщата. Детски смях долиташе отнякъде. Забързах. Когато отворих входната врата, срещнах сините очи на братовчедка ми Кай. Беше облечена в дълга черна рокля с кройка, която подчертаваше стройното й тяло. Косата й бе пепеляворуса и права, прихваната с шнола отзад. Лицето й беше бледо и удължено, навярно от нещастието, което я беше сполетяло преди година ­  съпругът й Фокс бе починал. Загубата я беше направила по-сдържана, по-дистанцирана и хладна отпреди, когато я видях в Амстердам, докато гостувах за няколко дни на преподобния чичо Стрикер. От цялото й същество лъхаше душевна мъка, улегнала тъга, но сякаш нейната болка я бе направила по-красива. (Имитира я.) „Здравей, Винсент!” Любезно, но без въодушевление ме поздрави тя. Ръката й бе топла, а кожата мека и гладка. Почувствах, че незнайно откъде изведнъж се появи у мен някаква близост, някакво усещане за разбиране и топлина. Самотата, страданието сякаш я бяха омотали в невидима паяжина ­ правеха я по-безпомощна и беззащитна, и ми се прииска да й помогна, да я закрилям.

По време на вечерята Кай седеше срещу мен. Стараех се да улавям погледа й, а когато това ми се удаваше, тя леко се усмихваше с крайчеца на хубавите си устни, но очите й бяха празни и безжизнени. Исках да кажа нещо… Да я развеселя… Да видя отново истинската й усмивка, но се чувствах непохватен и притеснен.

Когато се качих в стаята си, седнах на леглото и дълго мислих за нея. Усещах, че започвах да се влюбвам.

Бяха минали седем години от страданията ми по Урсула. Но това вече беше забравено минало.

(Сяда на стола. Гласът му е нежен.)

Дните минаваха. Почти всяка сутрин излизахме с Кай и детето из полята. Вървяхме по песъчливите пътища и мълчахме. Отдалеч приличахме на щастливо семейство. Представях си какво щеше да бъде, ако Кай беше моя жена, а Ян мое дете. Вече бях достатъчно зрял, за да пожелая да имам свой дом, съпруга, деца. Прииска ми се да бъда зависим от нея, да й се подчинявам, да бъда под нейно влияние.

Знаех, че обича съпруга си, че живее с мисли за миналото, със спомените за живота им заедно, за щастливите моменти, които бяха преживели. Когато галеше детето си, тя сякаш галеше него. За нея той продължаваше да е жив и изпълваше цялото й същество. Непрестанно живееше с духа му и не можеше, а и не искаше да се откъсне от него. Мълчах, когато казваше: „Фокс беше толкова добър и много ме обичаше!”, „Бях щастлива с Фокс и ми липсва.” Казваше го така, като че ли изпитваше някакво угризение на съвестта, че споменаваше името му пред друг. Знаех, че духът на съпруга й никога нямаше да я напусне, че той беше един друг свят, недостъпен за мен. Сякаш слагаше невидима преграда помежду ни, притегляше ума и душата й към себе си и ми я отнемаше дори от отвъдното.

Но знаех също, че той е мъртъв, а животът продължава. И двамата бяхме свободни. И двамата бяхме опознали мъката, болката, любовта и самотата. Нямаше ли нещо съдбовно в нашата среща точно сега и точно тук, в Етен? Защо да не се оженим? Щях да се грижа за Ян като за собствено дете. Можехме да бъдем щастливи, да си помагаме и да се обичаме, всичко да постигаме заедно. Защото който обича, живее, който живее, работи, който работи, има и хляб. А какво повече ни е нужно?

Бях уверен в себе си и това именно се отразяваше на работата ми. Исках да рисувам много, да продавам картините си, за да печеля достатъчно средства за съществуването ни. Тези прекрасни планове ме поглъщаха все повече и повече тъкмо защото почувствах, че ще успея. Не знаех, че е толкова приятно, когато рисувам, да имам до себе си жена. Стараех се работата ми да е хубава, за да я хареса Кай.

Любовта е нещо положително и могъщо. Нещо тъй действително, че да задушиш това чувство, е също така невъзможно, както да посегнеш на собствения си живот.

(Застава пред триножника. Рисува.  Говори бавно.)

Беше пладне и много задушно. Слънцето напичаше с неумолимата си мощ и цялата природа беше притихнала в леност. Седяхме под сянката на едно дърво. Този ден бях решил да й кажа. Ръката й несъзнателно ме докосна. Хванах я и я притиснах до себе си.

(Светлината намалява до полумрак.  Само картините на стената са осветени от прожектор. Гласът на Кай звучи по микрофон. Ван Гог хвърля четката и палитрата на леглото. Рязко и бързо крачи. Развълнувано говори. Събрал е молитвено ръце.)

ВАН ГОГ. Кай, моля те, омъжи се за мен! Обичам те! Обичам те с цялото си сърце…

ГЛАСЪТ. Моля те, Винсент, не казвай това…

ВАН ГОГ. Обичам те, Кай, много те обичам, искам да живеем заедно, да не се разделяме. Позволи ми да се грижа за вас…

ГЛАСЪТ. Помниш ли, когато те довеждаха през лятото вкъщи? По цял ден играехме на поляната край реката. Косата ти бе сламена като изгорялата трева, а лицето ти бяло и цялото с лунички. Исках да ги преброя, а ти се срамуваше. Гонеше ме. Бях по-голяма ­ не можеше да ме настигнеш ­ крачетата ти едни такива тънички. Това те дразнеше. Сядаше на земята и плачеше. Ставаше ми жал и идвах при теб да те успокоя. Галех те по главата и обещавах никога да не те дразня, казвах ти, че те обичам, молех те да престанеш да плачеш…

ВАН ГОГ. Обичам те, Кай… Много те обичам…

ГЛАСЪТ. Беше моето по-малко братче. Изпитвах необяснима нежност и желание за закрила, но бързо забравях обещанието и дърпах острата ти коса. Исках да ми обърнеш внимание, да ми се усмихнеш и да ме погледнеш…

ВАН ГОГ. Кажи, че няма да се разделяме никога! Моля те…

ГЛАСЪТ. Спомняш ли си моята светлосиня рокля с големи бели точки? Много си я обичах. Веднъж, за да ми отмъстиш, бе оцветил белите точки с парче от керемида. Мама ме накара да я пера. Тебе наказаха, а роклята беше станала толкова хубава.

После, когато пораснахме, все така продължавах да те обичам ­ като брат…

ВАН ГОГ. Не ме мъчи, Кай, моля те! Нека се оженим…

ГЛАСЪТ. Интересувах се от това, което правеше, тревожех се от слуховете, които достигаха до мен, когато беше в Боринажа. Не можех да съм безразлична към живота ти, нали във вените ни тече една и съща кръв…

ВАН ГОГ. Обичам те с цялата си душа и сърце. Имам нужда от теб. Нека бъдем заедно. Завинаги. Кай, миличка моя, любов моя…

ГЛАСЪТ. Винаги съм се радвала, когато идваше вкъщи. Усамотявахме се в ъгъла и си споделяхме плановете за бъдещето. Ти ми говореше за тревогите и съмненията си, аз ти разказвах за Фокс… Близостта и доверието между нас бяха останали.

А сега всичко това искаш да разрушиш…

ВАН ГОГ. Не мога да живея без теб, Кай! Моля те, кажи „Да!”…

ГЛАСЪТ. Никога! Не! Никога!

ВАН ГОГ. Миличка Кай, не ме убивай…

(Постепенно на сцената става светло. Ван Гог гледа към пода. Изгърбен. Нещастен. Въздиша тежко. Отива до прозореца и застава с гръб към сцената. В дъното свети газената лампа.)

От самото начало на тази любов чувствах, че за мен няма да има никаква надежда, ако не се хвърля в нея, без да разсъждавам. С цялото си сърце. Всеотдайно и завинаги. Ала това, че се хвърлих в нея тъкмо така, не пречеше изгледите ми за успех да са твърде нищожни. Но какво ме беше грижа дали изгледите бяха по-големи или по-малки? Мога ли да държа сметка за това, когато обичам! Човек обича, защото обича! А когато любовта се развие, и то с пълна сила, тя създава по-ценни човешки характери.

Обичах я. Само нея и никоя друга! За цял живот! Сякаш тя и аз в душата ми престанахме да бъдем двама, а бяхме се съединили в едно завинаги. Този път нямаше да се откажа от чувствата си! Да се предам лесно! Затова смятах да бъда по-решителен! Не значеше, че щом е казала „Не!”, трябваше да мълча и да се примиря. Напротив!… Трябваше да действам! Да се боря за любовта си!

В една и съща любов има толкова различни състояния, че тя непрекъснато се мени. Има мигове на изтощение, но ако мъжът и жената си останат верни един на друг, тя отначало е като нишка от паяжина, а после заяква като корабно въже. Нали и морето има приливи и отливи, но си остава море? Кой знае, можеше да променя това нейно „Никога! Не! Никога!”…

Тогава си мислех, че все още имам някакъв шанс…

(Премества стола до прозореца. Взема лист. Рисува. Гласът му е спокоен.)

Пишех на Кай дълги, изпълнени с любов и мечти писма. Никога обаче не получих отговор. Исках да разговарям поне веднъж с нея, дори да е за последно. Търсех възможности да я видя. Чичо Стрикер я криеше. И не само той. Всичките ми роднини ме смятаха за луд, за пропаднал, за извратен и безнравствен.

Три дни скитах нагоре-надолу по Кайзерсграхт в Амстердам и се заглеждах в лицето на всяка жена с надежда да срещна случайно Кай. Но напразно.

Не знаех какво да правя. Чувствах се като най-окаяния нещастник. Премислях хиляди пъти всичко, дотолкова, че започнах сам на себе си да опротивявам. Обхвана ме страх да не изпадна в меланхолия. И тогава си казах:

(Изведнъж хвърля на леглото листа и молива. Скача. Удря с юмрук дървената рамка на капаците. Много високо.)

Ще се боря напук на всички! И ако ще падна деветдесет и девет пъти, на стотния пак ще се изправя! Има ли друг път освен пътя на мъките и борбите, за да се добереш до здрава почва под краката си!

Не се оставяй да те смачкат!

(Разхожда се нервно на сцената. Косата му е разрошена. Говори задъхано.)

Позвъних в дома на преподобния Стрикер. Поканиха ме да вляза. Вечеряха. Бяха всички освен Кай. Всеки имаше чиния пред себе си, но нито една чиния не бе вповече. Тази малка подробност ми направи впечатление. Искаха да ме накарат да повярвам, че Кай не е там, и бяха махнали чинията й. Знаех, че е там, и всичко ми се видя комедия и глупава игра.

Седнах при тях. „Къде е Кай?” ­ попитах. Чичо Стрикер повтори въпроса ми и каза на жена си. (С преправен глас.) „Къде е Кай?” (С женски глас.) „Кай излезе!” ­ отвърна тя. (Нормално.) Временно се въздържах да не разпитвам повече. Поговорих малко за изложбата в Арти и други неща. След вечерята всички изчезнаха. Чичо и аз останахме сами. Тогава пак го попитах: „Къде е Кай?” Този път чичо ми беше по-рязък.  (С преправен глас.) „Кай излезе от вкъщи щом научи, че си дошъл! Смятам, че няма за какво повече да говорим!” (Умолително.) „Чичо, моля те, изслушай ме! Обичам Кай! Обичам я безумно! Всеки миг мисля за нея! Искам да стане моя жена! Не бъди жесток! Нима не си бил млад? Не си обичал? Разбери ме! Ако Кай беше ангел, тя би била прекалено добра за мен, а и аз не вярвам, че бих могъл дълго да обичам един ангел. Ако беше дявол, нямаше да искам и да чуя за нея! Но за мен Кай е истинска жена. С женски страсти и настроения. Обичам я! Извън всяка ваша мяра! И се радвам, че е така! Позволи ми да я видя! Да поговоря с нея!”

Чичо мълчеше. После мрачно каза: „Ти си луд! Махни се от дома ми и никога вече да не си стъпил тук! Бъди проклет от Бога!”

(Лежи на леглото и гледа в тавана. С тъжен глас.)

Навън бе мразовита декемврийска нощ. По улиците на града нямаше хора. Къщите бяха притихнали. Само пълната луна се отразяваше във водата на някакъв канал, покрай който вървях. Седнах на края му и провесих крака. Водата беше черна и безмълвна. Хлад пропълзя по тялото ми. Хлад, който бе изпълнил душата ми. Взех едно камъче и го хвърлих. Потъна… Така, както потъна в тъмното любовта ми… Вече нямаше нищо в мен… Бях празен и ограбен. Само бегли безпаметни сенки се лутаха из душата ми. Но дори и те не ми трябваха… Нищо не ми трябваше… Сам на себе си не трябвах… Водата ме мамеше: „Ела, ела, влез в мен и аз ще ти предам своето спокойствие!”

Исках да умра! Исках да се махна от света, от хората, от всичко, което ми причиняваше болка и ме караше да страдам. Вече нямах надежда. Имах само един безсмислено пропилян живот… и самота… Безмерна, дълбока самота… като тази вода… Уморих се да съм жив… Уморих се от себе си. „Сбогом, Винсент!” Изправих се на ръба на канала. Сълзите сами извираха и мокреха лицето ми…

(Светлината намалява. Скача рязко от леглото. Вглежда се в дъното на залата. Чува глас от микрофон.)

- Господине! Господине! Какво правите? Чакайте! Моля ви!…

(Тръгва по сцената. Безразлично.)

От унеса ме изтръгнаха викове на непозната жена. Тя не беше млада, нито красива. Нямаше ръце на дама като Кай. Имаше ръце на човек, който работи много. Не беше нито груба, нито вулгарна. Излъчваше нещо женствено. Напомняше донякъде фигура от Шарден или Фрер, или може би от Ян Стеен… Личеше й, че е познала много грижи. Имаше чар в тази повяхналост, в това лице, непощадено от живота.

Казваше се Кристин. Наричах я Сиен.

Прожекторите бавно гаснат.

Трета част

Сцената се осветява бавно до полумрак. Газената лампа свети. Ван Гог лежи завит на кушетката с ръце под главата. Ризата и панталонът са върху таблата.

Чуват се песни на птици, лай на куче, хорски гласове, шум от преминаваща каруца. От прозореца влиза все по-ярка светлина. Извръща глава към нея за няколко мига. Оправя с пръсти разрошената си коса. Подрежда брадата. Гаси газената лампа. Сяда в леглото и се обляга на стената. Коленете са сгънати. Въздиша тежко. На сцената става светло. Шумовете утихват.

ВАН ГОГ. Винаги съм изпитвал особено чувство на привързаност към такива жени, които пасторите проклинат и обсипват с огън и жупел от висотата на амвона. Аз не ги проклинам. Още като юноша поглеждах от време на време с безкрайна симпатия и уважение към някое повяхнало женско лице, на което сякаш бе написано: животът не ме е пощадил.

Понякога, когато бродех из улиците съвсем сам, болнав и окаян, без пукната пара в джоба и не знаех какво да сторя, се заглеждах подире им и завиждах на хората, които можеха да тръгнат с тях. Имах чувството, че тия бедни момичета са мои сестри по място в обществото и жизнен опит.

Сиен се показа добра и много мила към мен. Живееше в скромна, обикновена стаичка на истинска работничка. Седяхме на големия креват, наливахме кисело вино в чашите и приказвахме за живота й, за грижите й,  за здравето й, за мизерията. Разказваше ми за четиригодишното си дете, за майка си и брат си, за това, че е бременна, и когато остане без работа в пералнята излиза по улиците като проститутка, за да изкарва прехраната. Този разговор с нея ми беше много по-приятен, отколкото разговорът с моя твърде учен чичо. Когато тя се пресегна да отвори втората бутилка, й казах: „Слушай, не е нужно да се напиваме, за да се обичаме. По-добре пъхни в джоба си малкото, което мога да отделя!” Искаше ми се да можех да й дам повече, защото тя го заслужаваше. Но и аз нямах.

Събудих се много рано. Сиен спеше. Мислите ми отново се върнаха към Кай. Ако иска да вехне по една стара любов и не иска да чуе за нова, това си е нейна работа. Ако упорства и ме отбягва, не мога заради нея да заглуша и потисна енергията и жизнената си сила! Обичах я, но не исках да осакатя духа и тялото си. Аз бях просто човек, и то със страсти. Трябваше да си намеря жена, иначе щях да се вледеня, вкаменя или просто да ме смачкат!… По-добре каквато и да е, отколкото никаква!

Хубаво е, когато се събудиш рано и видиш, че не си сам, че до теб в утринния полумрак има друго човешко същество. Тогава светът изглежда по-приветлив…

(Отмята завивката. Става. Издърпва куфар под леглото. Изважда панталон и риза. Облича се.)

Ако продължавах да работя усилено не след дълго щях да започна да припечелвам от работата си. Но как щях да се спася от грижите дотогава? Никой не купува картините ми. Всеки казва, че са недодялани, груби и грозни. Надявах се братовчед ми Мауве да ми помогне да овладея техниката. Той беше съгласен да ме учи, но преди това трябваше да намеря някаква евтина стая за ателие. Имах и голяма нужда от модели. Ако един художник работи без модел, това е голяма грешка. Поне що се отнася до мен. Обичах да рисувам живо човешко същество. Дяволски е трудно, ала е прекрасно. И ето че животът ми бе предложил Сиен. Щях да я науча как да позира. Надявах се да не ми откаже. Е, нямаше да мога да й плащам пълна надница, но ако пожелаеше, можеше да дойде да живее при мен. Така щяхме да спестим нейния наем, а и хляба да делим заедно. Искаше ми се да й помогна, да я измъкна от калта, да я спася от глада и студа.

Цял ден търсих и привечер намерих евтина стая с ниша. Сиен пренесе багажа си. В началото позирането й беше трудно, но с времето се научи и ако напредвах в рисуването, то е защото имах добър модел. Тя се привърза към мен като питомен гълъб. Искаше ми се да се оженя за нея, защото само така щях да мога да й помагам и занапред, иначе неволята щеше да я върне по стария път, който води в пропастта.

Въпреки всичко все още си мислех за Кай. Спомних си, когато отидох в дома на преподобния Стрикер и те я бяха скрили, а ме лъжеха, че я няма. Мразя лъжата! Затова сложих пръстите си в пламъка на лампата и казах на чичо си: „Оставете ме да я видя само толкова, колкото ръката ми изтрае в пламъка!” Той угаси лампата. Смяташе, че с този жест исках да я принудя насила да се покаже. Никой не искаше да разбере, че любовта ми към Кай бе искрена, чиста и силна. Тогава усетих любовта ми да умира… и на нейно място почувствах пустота… Безпределна пустота…

(Рови из вещите на масата и намира кора хляб. Дъвче.)

После срещнах Сиен. Една врата се затвори, друга се отвори. Трябваше ли да се оставя на отчаянието? Защо трябваше да се отчайвам? Аз не съм лош човек и не заслужавам да се отнасят така с мен. Бях свободен. Имах нужда от свое семейство. Винаги съм имал нужда и съм го търсел. Тогава пожелах да се оженя за Сиен. И защо не? Кому дължа сметка? Кой би посмял да ме принуди да направя това или онова? Исках да се оженя за нея, за да мога сам да изживея радостите и неволите на семейния живот, да мога да ги рисувам от собствен опит.

Мисля че една жена не бива да бъде сама в общество и време, които не щадят слабите, а ги тъпчат с крака. Колкото и да е по природа добра и благородна, щом е без средства и не е закриляна от семейството си, тя е изложена на голяма опасност да потъне във водовъртежа на проституцията.

Обичаш ли някое просто, обикновено човешко същество, дори и без истинска любов и си обичан от него, вече си щастлив и трябва да си готов да поемеш риска. Въпреки мрачната страна на живота. Такива постъпки в обществото се смятат за необмислени или налудничави… Но можеш ли да сториш нещо, щом веднъж у теб са се пробудили скритите сили на съчувствието и любовта?

Когато взех това решение, започнах да кроя планове за съвместен живот. Щях да уредя дома си като дом на работник. Така щях да се чувствам по-добре. Убеден бях, че съм избрал правилния път. Бях на тридесет, а тя на тридесет и две. Имаше дете. Детето измиваше всяко петно от нея. Уважавах жена, която бе майка, и не питах за миналото. Доволен бях, че го имаше. Така тя бе научила това, което трябваше да знае.

(Откача една по една картините от стената и ги натрупва на купчина върху леглото.)

Решихме да се оженим, без да вдигаме много шум. Това, че тя бе католичка, улесняваше още повече женитбата. И бездруго не ставаше въпрос за църковен брак. Малката стаичка, където живеехме, не беше достатъчна, за да покрие съвместните ни нужди. Много ми се искаше да можехме да вземем по-голямо жилище. Но дори и да не станеше, бях готов да живея в някоя дупка. Предпочитах да изям коричка хляб край собственото си огнище, колкото и жалко да е то, отколкото да се откажа от Сиен.

Тя ме разбираше. Когато си говорехме за бъдещия ни съвместен семеен живот, казваше: „Зная, че нямаш пари, но ще се справя с всичко, стига да останеш при мен и аз да мога да остана при теб!” Когато някой ми говореше така и ми доказваше своята искреност повече с дела, отколкото с думи, пред него свалях маската на студенината и грубостта, която носех.

Виждах как Сиен се променяше пред очите ми. Жената се променя, когато обича и е обичана. Ако няма кой да я обича, тя губи полета и чара си. Любовта изважда наяве това, което се крие в нея, и от любовта зависи цялото й развитие. Природата трябва свободно да следва своя ход и естествения си път. Това, което жената иска, е да се събере с един мъж за цял живот. То невинаги е възможно, но иначе значи да се върви против природата.

За кратко време Сиен стана кротка и послушна, не защото я принуждавах със сила, а защото видя, че не съм грубиян. Силите й от ден на ден се възвръщаха. Вече нямаше и следа от болната, бледа жена, която срещнах в оная нощ. Не правех кой знае какво за нея. Само й казвах направи това, направи онова, ако искаш да оздравееш. И тя ме слушаше. А когато виждах, че ме слуша, удвоявах грижите си. Преди да се появя в живота й, никой не се е грижел за нея, не я е искал. Живеела е сама, изоставена като захвърлена дрипа. Аз я повдигнах, дадох й всичката си любов, всичката си нежност и всичката грижа, на които бях способен.

Сиен имаше някои особени черти, които биха отблъснали мнозина. Говорът й бе неприятен и навярно й бе останал от детинство. Употребяваше изрази, които сестрите ми никога не биха произнесли. Но предпочитах да говори лошо и да е добра, отколкото да е изискана в говора си, но без сърце. А тя имаше добро сърце. Въпреки нервният й темперамент, който често водеше до избухвания, разбирах всичко това и то не ме дразнеше. Нали и аз имах недостатъци. Характерът ми бе труден. Но Сиен не ме осъждаше. Тя приемаше моята прекомерна чувствителност ­ и телесна, и душевна. Осъзнаваше, че не можеше да бъде другояче: нощите, прекарани по студените улици или под открито небе, страхът за насъщния хляб, непрекъснатото напрежение от това, че нямах работа, дрязгите с приятелите и семейството ­ всичко това довеждаше до тягостни пристъпи или периоди на униние. Тя ме търпеше.

Човек би казал, че имаше някаква мълчалива уговорка между нас да не си придиряме много един на друг. Чувствата ми към нея не бяха така пламенни, както чувствата ми към Кай, но те са едничкото, на което бях способен след разочарованието от онази страст. Тя и аз бяхме двама несретници, които си правят компания и дружно носят товара на живота. Тъкмо това превръщаше нещастието в щастие, а непоносимото правеше поносимо. Не беше бреме за мен, нито воденичен камък на врата ми. Нуждаехме се един от друг. Когато бе до мен, изпитвах чувството, че съм у дома си. Чувството, че тя ми е донесла „мое огнище”. Чувството, че сме се сраснали един с друг. То е чувство съкровено, дълбоко и сериозно, но над него тегнеше тъмната сянка на нейното и моето твърде мрачно минало. Като че ли все още ни грозеше някакъв мрак, срещу който трябваше да се борим цял живот.

Нямаше никакви претенции от рода на „Искам това, искам онова”… Когато нямахме нищо друго освен хляб и кафе, задоволяваше се, без да мърмори. И на двамата ни трябваше най-необходимото, за да можем да преживяваме. Всичко останало ни беше безразлично. И двамата копнеехме за семеен живот, да живеем един до друг. Не искахме да търпим едно неестествено положение и намирахме, че женитбата е средство, което да затвори устата на хората и да сложи край на упреците, че живеем в непозволена връзка. Освен това й предстоеше раждане. Именно заради това и не си помислях да я изоставя. Би било голяма низост от моя страна. Въпреки че детето не беше от мен…

Решихме да сключим граждански брак едва тогава, когато започна да печеля от продажбата на работите си достатъчно, за да издържам семейството. Но това не значеше, че гледах на нея като на държанка или на някоя, с която имам връзка без задължения. Напротив! Обещахме си да си помагаме. Да се подкрепяме. Да се обичаме, като че ли сме вече женени. Да делим всичко. Да живеем изцяло един за друг. Да си бъдем верни и да не оставяме нищо да ни раздели. Не исках да се чувства дори за миг изоставена и самотна. Исках да вижда и във всичко да долавя, че я обичам нежно и че съм привързан към децата й.

Знаех какво говорят за мен хората: че съм една нула или чудак, или неприятен човек. Човек, който няма и никога няма да има обществено положение. С една дума ­ по-нищожен от най-нищожните. Но за себе си знаех, че съм богат. Не с пари. Богат заради това, че съм намерил пътя си, че имах нещо, за което да живея с цялото си сърце и душа, и което придава смисъл и съдържание на живота ми. Богат, защото имах непоколебима вяра в изкуството. Едно дълбоко убеждение, че то е могъщо течение, което тласка човека към пристан. Затова не се броях в числото на нещастниците.

Далеч не се смятам за съвършен. Често ме обзема отвратителна меланхолия. Ставам досаден и раздразнителен. Копнея за малко симпатия, сякаш гладувам и жадувам. И като не намирам тази симпатия, се правя на безразличен и язвителен. Вярно е, че имам лоши черти, но по дяволите! Имам и добри! Не могат ли хората да видят и тях!

Наистина, често не знаех как да се оправям не само в материално положение, но изобщо в живота и изкуството. Но чудно ли е това? Нима не изживява такива мигове всеки човек, който има малко енергия и предприемчивост? Мигове на меланхолия, на угнетеност, на душевна тревога. Такива мигове преживяваме малко или много всички ние. Такъв е жребият на всеки съзнателен човешки живот. Някои изглежда нямат това съзнание за своето собствено „Аз”. Но този, който го има, макар и понякога да изпада в униние, не е нещастен поради това и не преживява нищо необикновено. Понякога се случва, че ни се открива някакъв изход. Идат ни нови вътрешни сили и ние пак се изправяме. Докато дойде ден, когато може би вече няма да се изправим… Но в това няма нищо необикновено. То си върви с живота на човека.

(Някой чука на вратата. Ван Гог рязко спира. Излиза. След малко се връща с плик в ръка. Бърза да го отвори. Вади три банкноти. Брои ги. Прибира ги в джоба. Разтваря писмото. Чете наум. Разхожда се по сцената. Обръща го отзад. Пак чете. Въздиша.)

О, Тео… Благодаря за писмото и парите… Добрината ти към мен няма да отиде напусто…

(Продължава да чете наум. Развълнуван е. Като го изчита докрай, го пъха в джоба. Върви напред-назад из сцената. Спира до прозореца. Пак тръгва. Отново го вади от джоба. Зачита го. Пак го прибира. Отива до мивката. Напръсква лицето си с вода, без да се избърсва. Спира пред  статива. Гледа картината. Стои там няколко мига. Връща се до прозореца. Вече успокоен бавно тръгва по сцената.)

Мина година. Безпаричието и нищетата, в която непрестанно живеехме, често ме обезсърчаваха. Бях затънал в дългове и грижи. Пособията ми за рисуване бяха доста оскъдни, а и тези, които имах, не струваха много. Четките горе-долу бяха добри, но дъската ми се изкриви като бъчва, защото бе прекалено тънка, а стативът ми пострада още при пренасянето и ми пречеше при работата. С една дума, имаше сума неща, от които се нуждаех и трябваше да се оправят.

Всеки ден изникваха дреболии, които, събрани заедно, ми създаваха много главоболия. Повече от дрехите ми бяха преправени от тези на Тео. В редките случаи, когато купувах, винаги гледах да са колкото може по-евтини и практични. Все вехтории, а при тази цапаница с боите ми беше още по-трудно да ги поддържам в сносен вид. И макар да не се стеснявах да излизам на улицата с тях, все пак ми беше неудобно да се показвам. Изглеждах като някой изпаднал господин, въпреки че Сиен се грижеше и ги позакърпваше, когато трябва. Закъснявах с наема, а хазаинът не искаше да чака. Можеше да продаде и малкото ни мебели.

Нуждаех се от пари. Исках да пиша на Тео по-скоро да ми изпрати, но нямах дребни дори за пощенска марка. Да не говорим за храна. Не бях ял от три дни ­ виеше ми се свят, стомахът ме болеше, имах треска и губех сили.

(На сцената настъпва мрак. Върху завесата в дъното й се прожектира силует на жена. Ван Гог се движи напред-назад. Спира пред силуета. Води диалог с глас по микрофон.)

ГЛАСЪТ. Виждам, че не можеш да изкараш пари от твоите картини. Как мислиш да издържаш семейството ни?

ВАН ГОГ. Всеки месец Тео ми праща по 150 франка, ще ми изпрати и сега… Имай малко търпение…

ГЛАСЪТ. А ти какъв мъж си!? Как можеш да позволиш брат ти да те издържа? Изкарвай си ги сам!

ВАН ГОГ. Парите не са подаяние. Изпращам му картините, които рисувам. Те са негови. Един ден ще започнат да се купуват и ще имат голяма стойност. Тео може да спечели много и така ще му върна всичко, което ми е дал…

ГЛАСЪТ. Какъв е смисълът от твойто изкуство, щом не можеш да изкараш два франка, за да купиш салам и хляб?!

ВАН ГОГ. Няма смисъл да ти обяснявам. За теб ще е смешно ако ти кажа, че един изглед с пясък, море и небе е сериозен сюжет. Да не мислиш, че е лесно да го пресъздадеш върху хартия? Не е като гледането. Необходимо е въображение,  чувство…

ГЛАСЪТ. И какво от това?…

ВАН ГОГ. Светът не уважава човешкото у човека. Измерва всичко с пари, имоти и високи служби. Забравил е, че има и духовен живот, затова всичко върви така, както върви… Това не значи, че и аз трябва да се превърна в негово подобие. Аз съм такъв, какъвто съм.

ГЛАСЪТ. Погледни на какво си заприличал ­ на плашило, на скелет. Омръзна ми да преправям стари и чужди парцали в името на твоето изкуство. Какво ме топли то, щом сме обречени на мизерия и глад. Казваш, че не харесват картините ти. Ами като не ги харесват, рисувай така, че да ги харесат.

ВАН ГОГ. Предпочитам да съм беден, но не и посредствен. А знаеш ли как става човек посредствен? Като се приспособява днес към едно, утре към друго. Като се нагажда към света само и само да не се опълчва срещу хората и общественото мнение. Моето място не е в тази среда!

ГЛАСЪТ. Е, ако си известен, другите сами ще те търсят и ще купуват от теб.

ВАН ГОГ. А ти защо си мислиш, че съм неизвестен? Много от добрите художници, които уважавам, ме познават. Но дори и тези, които се издигат днес, не печелят толкова, колкото са печелили техните предшественици, макар да са добри като художници.

Когато цените хвърчат главоломно нагоре, значи, че настоящето тегли полици срещу бъдещето. Аз, който не съм по-малко способен, няма да постигна никога онова, което са постигнали другите.

ГЛАСЪТ. Я стига! Не бъди максималист!

ВАН ГОГ. Не съм. Напротив. Сраснал съм се дълбоко с нещастието и неуспеха, но въпреки това не завиждам на тъй наречените щастливци, на вечно преуспяващите, защото виждам какво става зад кулисите.

На този свят има твърде много ненаситни вълци, в сравнение с които аз съм овца. Но по-добре е да съм овца, отколкото вълк. По-добре е да съм убитият, отколкото убиецът. По-добре е да съм Авел, отколкото Каин.

ГЛАСЪТ. Говориш глупости!

ВАН ГОГ. За теб са глупости, но за мен са истина. Щом в това общество има толкова изгладнели и зли хищници, то никак не е изключено да бъда разкъсан някой ден. Да осъзнаеш навреме, че те чака живот в оскъдица, макар и да притежаваш знанията, уменията и способностите, с които другите преуспяват, това все пак е духовно успокоение.

ГЛАСЪТ. Имаш много познати търговци на картини. Отнеси пак няколко за продаване!

ВАН ГОГ. Знаеш, че съм носил. И какво от това? Търговецът ще ме обсипе с любезности, а дълбоко в душата си ще се срамува от мен и ще остави работите ми да събират прахта.

ГЛАСЪТ. Тогава се откажи от рисуването! Напразно си губиш времето! Прави нещо друго, което да носи доходи!

ВАН ГОГ. Ти никога няма да разбереш какво е изкуството за мен…

ГЛАСЪТ. Какво? Илюзии?… Но те не хранят!…

ВАН ГОГ. Да не би да мислиш, че ми е все едно дали продавам или не? Нали си свидетел на това, че не е минавало и ден, без да съм работил от сутрин до вечер. Но това за теб няма значение, нали? Винаги ще си разочарована и ще си мислиш, че нищо не умея. Че не съм истински художник щом не изкарвам пари. Едва ли ще дочакам да се зарадваш някога от сърце на работата ми. Но това не е за чудене и ти не си виновна. С теб гледаме света с различни очи. Едни и същи неща не будят едни и същи мисли у нас.

ГЛАСЪТ. Не мислех да започвам наново това, което вършех по-рано… Но…

ВАН ГОГ. За какво намекваш?

ГЛАСЪТ. За предишната ми работа… Не мога да изкарвам достатъчно в пералнята… трябват пари за издръжка на децата ми… а това ще ме принуди да изляза отново на улицата…

ВАН ГОГ. Нали се разбрахме че никога вече няма да бъдеш проститутка…

ГЛАСЪТ. Но ти обеща да се грижиш за мен и децата ми. Ако знаех, че няма да се справиш, щях да си остана такава… Все пак ми носеше някой франк и имах поне за хляб. Мислех че ще ме измъкнеш от мизерията. А ме вкара още по-дълбоко в нея! Не си способен да се грижиш нито за нас, нито за себе си. Затова те напускам!

ВАН ГОГ. Сиен, не забравяй как се срещнахме. Какъв бе животът ти преди мен!

ГЛАСЪТ. Добре де, не съм забравила!… Е, и?… Какво ще направиш?…

(Мрак. Силуетът изчезва. Прожектор осветява и  следва Ван Гог, който ходи приведен, с поглед забит в пода на сцената.)

ВАН ГОГ. Исках да бъда честен и наистина съм честен. Работех като роб, а не стигах доникъде. Не виждах възможност да завърша работата си докрай, защото харчех по нея повече, отколкото щях да получа. Обземаше ме чувство за виновност. Сякаш съм се провалил. Не съм устоял на дадено обещание.

С цялата тази лавина от грижи в сърцето си трябваше да се разправям с модели, с човека, който идва за наема, с хляба, със собственото си безсилие и безизходност.

И все пак… Усещах да кипи в мен някаква сила. Творбите ме чакаха и трябваше да ги създам, въпреки че нямах и пукната пара в джоба. И в тази духовна пустиня никой не се интересуваше от истинско изкуство. Защото повечето хора са заспали и не им се иска да ги събудиш. И ти се блъскаш, гониш задачите си, за които се бориш и отговаряш сам, та да могат спящите спокойно да продължават съня си…

Понякога, когато Сиен се държеше зле, изпитвах съмнения, че може да изпадне отново в предишната безпътица. Бях в постоянна и дълбока тревога от това люшкане насам-натам между подобрение и възвръщане към старите порочни навици. По характер тя много приличаше на майка си. Когато майка й искаше, бе сръчна и работлива и си мислех, че е можела да стане много повече от това, което бе.

Ако жената, която си предпочел, се държи зле с теб, за това често е виновна майка й. А когато майката се държи зле, за това вината е в семейството, което стои зад майката. Не зная дали всички жени с напредване на възрастта стават по-амбициозни. Но тъкмо те искат да ръководят и направляват дъщерите си. Правят всичко наопаки. Може в някои случаи съображенията им да са оправдани, но те не бива да смятат по принцип всички мъже за мошеници или глупаци и че жените трябва да ги мамят. Когато за нещастие тази система на майката се приложи спрямо мъж, който има честни и почтени намерения, тогава тежко му… Тия неща пречат на живота и провалят добрите намерения. Дреболиите могат да станат много досадни…

Между мен и Сиен се появиха разногласия, и то винаги когато се осмелявах да я укоря за някои нейни слабости. Майка й и брат й започнаха да сплетничат срещу мен. Не съм печелел достатъчно пари, отнасял съм се зле с нея, търпял съм я само заради позирането. Убеждаваха я, че някой ден съм щял да я напусна заради децата…

Нищо не исках от тях. Нито дори една стара чаша или паница. Исках само да ме оставят да я обичам и доколкото ми позволява бедността, да се грижа за моята бедна, слаба, измъчена женица. Да не се опитват да ни разделят. Да ни оставят на мира и да не ни пакостят. Съветвах Сиен да не ходи при тях. Но изкушението да им показва децата я караше често да го прави. Това влияние бе пагубно за нея и тя му се поддаваше именно защото идваше от семейството й.

(Сяда на леглото и се обляга на таблата.)

Понякога се чувствах раздвоен. Питах се дали човек е отговорен за нещастните последици от някое добро дело? Дали не е по-добре да постъпи така, че да се измъкне невредим, макар да знае, че не е редно да го прави? И тогава се вслушвах в съвестта си. Съвестта е компасът на човека. И макар понякога той да се отклонява от стрелката и да не спазва посоката, все пак трябва да се мъчи да държи верния курс. Съвестта за мен е най-висшият разум. Разум в разума. В дни на дълбока тревога съжалявах, че съм такъв, какъвто съм. Казвах си, че може би не е трябвало да съм толкова съвестен.

Когато изпадах в парични затруднения или физическа преумора, вярата ми не бе вече толкова силна и ме обземаха съмнения, които се мъчех да надвия, като се залавях отново здраво за работа. Тогава чувствах, че има някаква орис, която извежда доброто на лош край, а лошото ­ на добър. Но който смело се вслушва в разума си и най-вече в съвестта си и се стреми да бъде честен, той трудно ще изпадне в крайна заблуда, макар и да не може да избегне грешките, ударите и слабостите.

Наш дълг е да се стремим да бъдем честни и правдиви, дори когато знаем, че не можем да живеем, без да грешим, без да се разкайваме и съжаляваме. По-важно от всичко друго е да не се отклоняваме от дълга си. Не бива да правим компромиси с дълга. Дългът е нещо безусловно. А последиците? За тях не сме отговорни. Но отговаряме за първото си решение  ­ дали да изпълним дълга си или не.

(Става от леглото. Отива до триножника. Маха листа, на който е рисувал. Слага го в папка. Сгъва триножника. Овързва го с въже. Поставя го на леглото при купчината с картини. Овързва и тях. Взема една торба. Слага вътре четки и бои. Приготвя се за излизане. Докато върши това, говори.)

Веднъж, когато се върна от майка си и брат си, Сиен ми каза: „Аз сама не мисля да започвам наново това, което вършех по-рано, и за такова нещо не съм говорила с майка си. Зная само, че като си отида, няма да мога да изкарвам достатъчно пари за издръжка на децата си. И ако това ме принуди да изляза отново на улицата, ще го направя, защото трябва, а не защото искам.” Знаех че е говорила за това с тях и ме лъже. Но дори и това й простих. Напълно и от сърце. Забравих всичко, без всякаква задна мисъл. Останах пак на нейна страна, както преди. Сърдечното ми съчувствие към нея бе толкова силно, че засенчваше всичко друго.

Понякога си мисля, че ако в постъпките си се вслушваме в ясния и твърд глас на нашите чувства, може наистина да изпаднем в грешка и порядъчно да си изпатим. Струва ми се, че ще се запазим от големи беди и отчаяние, ако следваме дълга си и вършим това, което трябва, доколкото ни позволяват силите.

Нима Сиен не разбира, че без мен може да полудее. При нейните пристъпи на непоносимо лошо настроение ми се беше удавало неведнъж да я успокоявам, като разсейвах оня страх, който я гнетеше. В течение на времето тя разбра, че има в мое лице истински приятел, който понякога изпада в същите слабости като нейните и я разбира. Въпреки обещанията си обаче, тя продължаваше да ходи при майка си. Питах я как бих могъл да й вярвам, че ще запази обета си за вярност, щом не може да удържи и три дни на едно обещание? Видя ми се твърде долно от нейна страна и почти бях принуден да се убедя, че мястото й бе повече в онова общество, отколкото при мен. Вече почти съжалявах, че бях взел нещата толкова присърце.

Когато я накарах да ми обещае, че няма да ходи при семейството си, й казах: „Има поне три причини, поради които всяко отиване там те връща към проституцията. Първо, защото ти сама живееше навремето при майка си и тя те тласкаше по тоя път. Второ, защото тя живее в много лош квартал, който ти повече от всеки друг имаш основание да избягваш. И трето, защото там живее брат ти, който е сводник.” Но тя повече даваше ухо и вярваше на приказките им, че ще я оставя.

И ако най-после се стигна до раздяла, вината за това бе повече на семейството й, отколкото нейна, защото те постоянно й объркваха главата. Започна да търси доверието им тъкмо защото вярваше на тия, които бяха нейни врагове. Това ме правеше безпомощен. Тя не разбираше, че това, което върши, е лошо. Или не искаше да разбере?

Вече не виждах изход. Човек не може да си обясни, нито да проумее напълно такъв случай. Да ме напусне, значи сама да се тласне обратно към проституцията…

Не исках да прави това.

(Продължава да стяга багажа. Пренася всичко събрано до вратата. Връща се до масата да си вземе тютюна и лулата. Оглежда се да не е забравил нещо.)

Разговаряхме надълго и нашироко със Сиен. Обясних й подробно какво е положението ни. Самата тя разбираше, че и двамата сме закъсали и ще стане още по-лошо, ако останем заедно. Казах й: „Мъчно ми е, че ме напускаш. Едва ли ще се опазиш съвсем порядъчна след това, но помъчи се да бъдеш такава, доколкото ти е възможно… Поне заради децата… Няма да те спирам… Ще ми липсваш!…”

Мисля си, че въпреки всичко не бихме се разделили. Не си ли прощавахме винаги нашите грешки и всеки път не се ли помирявахме? Ние се познавахме така добре, че никой от нас не можеше да смята другия за лош. Дали това бе любов? Не зная.

Може би стана по-добре, че реши да ме напусне. Исках да работя. Да вървя напред. Да правя с всички сили това, което трябва да прави един художник. По-добре беше да се боря сам, щом се налага, отколкото да тъпчем двамата на едно и също място, като останем заедно и си пречим един на друг. Важното бе, че се разделяхме като приятели.

Свикнах с тази мисъл по-лесно, отколкото предполагах. Вече бях свободен човек. Можех да дишам необременен от нищо. Можех да замина, когато поискам. Бях изпълнен с надежда. Бях се отървал от грижите, които ме съсипваха, защото давах част от същността си на тази жена.

Ако искаме да създадем нещо на този свят, трябва да умрем за самите себе си. Човек не е на земята само, за да бъде щастлив. Той не е тук, за да бъде просто порядъчен. Той е тук, за да осъществи големи дела, за да постигне душевно величие и да надмогне пошлостта.

Нямах време за губене! Твърде възможно бе да не ми остават още много години живот. За никого той не е дълъг, въпросът е да се направи нещо от него. Исках да оставя след себе си някакъв спомен под формата на рисунки, създадени не за да се харесат на някого или на това, или на онова художествено течение, а за да изразят едно искрено човешко чувство.

Целта на моя живот бе да направя колкото е възможно повече и по-добри картини. Да вложа в тях цялата си душа, цялата си любов, цялото си сърце. И когато застана на границата за отвъдното, да погледна назад с тъга и да си кажа: „О, картини, които можах да създам!”…

Дори и да не успея, все пак вярвам, че това, за което съм работил, ще бъде подето от други.

Човек, който вярва в истинното, не е сам!

Историята на хората е като историята на житото. Ако не те посеят в земята, за да поникнеш, тогава те смилат, за да станеш на хляб.*

Взема багажа и излиза.

—————

*Пиесата е написана по писма на художника Винсент Ван Гог до брат му Тео.

2014 г.