Георги Михалков

Преди години често минавах през пазара и там, най-накрая, където бяха последните сергии, имаше едно малко магазинче, в което един старец продаваше щастие. Чудех се как така продава щастие и на кого го продава, но винаги пред магазинчето виждах хора, които положително имаха нужда от щастие.

Веднъж реших и аз да посетя магазинчето, макар да бях наясно и добре знаех, че щастие не може да се купи. Беше точно по пладне и за мое щастие пред магазинчето не чакаше никой. Влязох вътре и останах малко учуден.

Мислих, че е тъмно неуютно помещение, а се оказа светла чиста стая с прозорец, бели пердета и кръгла маса с няколко стола. На стената, точно срещу вратата, имаше голяма картина - планински пейзаж, борова гора, светлосиньо прозрачно езеро. Отнякъде идваше лека тиха музика.

Стори ми се, че в стаята няма никого, но един мек глас ме сепна:

- Добре дошъл, господине, заповядай.

Огледах се и видях, че в дъното на стаята, до големия прозорец, стои възрастен мъж.

- Добър ден - поздравих го аз. - Влязох да… - опитах се да обясня, но старецът ме прекъсна:

- Как се купува щастие ли?

- Да, да - смотолевих аз объркан.

- Заповядай, заповядай - каза той и се приближи към мен.

Не можех да определя на колко е години. Нисък, но строен с бяла като сребро коса, с очи като цвета на езерото, което се виждаше на пейзажа. Беше облечен със сив костюм, е, малко сторомоден, но чист със старателно огладени панталони, със снежнобяла риза и с тъмножълта вратовръзка.

Той ме огледа от главата до петите, сигурно мълчаливо преценяваше дали съм платежоспособен, за за да си купя щастие. А аз продължавах да разглеждам стаята, която беше почти празна. Нямаше касов апарат, нито пък някакви други стоки и все повече се чудех къде ли е щастието, което продава и на каква ли цена го продава.

- Щастието е скъпо нещо - каза тихо старецът, сякаш искаше да ме предупреди, че не всеки може да си го позволи. - Струва много и за да го има човек, трябва добре да си помисли.

Исках пак да му кажа, че не съм влязъл да купувам, а само от любопитство, но той сякаш отгатна мислите ми:

- Всички идват при мен само от любопитство, защото никой не вярва, че щастието може да се продава и да се купува, но когато влязат аз ги питам най-напред какво щастие искат да си купят: щастие за здраве, щастие за добро семейство, щастие за богатство, щастие за любов… Щастието не е едно - продължи старецът, - но при мен може да се купи само едно щастие: само за здраве, само за любов или само за богатство. Няма щастие за всичко. Много от хората, които идват, не могат да решат какво щастие искат и си тръгват без щастие. Други пък дълго мислят, а после съжаляват, че са си купили щастие за едно, а не за друго. Ти, вярвам, добре си помислил какво щастие искаш? - попита ме той.

Отговорих му, че не съм мислил какво точно щастие искам.

- Когато решиш какво щастие искаш, заповядай пак - каза кротко старецът и ми кимна с глава за довиждане.

Казах „довиждане” и излязох от магазинчето. Тръгнах по улицата, но не спирах да мисля какво точно щастие бих искал да имам: дали за здраве, дали за обич, дали за пари, или за добро семейство. Старецът беше прав. Няма много щастия. Има само едно и то или го има, или го няма.

гр. Будапеща, 9. 04. 2023 г.