Лалка Павлова

историческа поема

Сред Плевен утрото прохожда тихо,
понесло сякаш кръст над катедрали.
Звънят камбани, слънце яснолико
косите на дървета с обич гали.

Вървя из улиците му смутена -
оръдия като очи ме гледат,
а кипарисът с шпагата зелена
на паднал войн е сякаш сянка бледа.

Стоя изтръпнала пред Мавзолея,
обжарена от вечния му огън.
Покоя му да наруша не смея,
но да забравя жертвите - не мога.

А някъде отвъд шуми Кайлъка,
придърпва ме към себе си и властно
ме води по пътеките на мъка
сред каменни хилядолетни пластове.

Тя сякаш че от древността извира,
бучи в ушите с водопаден тътен,
дълбае из сърцето своя диря
до мене - камъка крайпътен.

Кажи ми как от нея да избягам,
щом някъде в кръвта ми още диша,
пришпорва като удар от тояга
и кара ме да пиша, и да пиша…

1.
…МЪГЛА ОБГРЪЩА СТАРАТА СТОРГОЗИЯ.
Мълчи Кайлъка, сякаш от света забравен.
Захвърлена е чашата с амброзия,
животът крета с ход мъчителен и бавен.

Минават векове…И плевели покриват
останките в светилищата й тракийски.
Отмива времето следите и умират
дори легендите за гордите мизийци.

Но коренът в замята жив остава пак…
В хиляда двеста и седемдесето лято
сред плодната земя, обрасла с глог и злак,
се ражда град, криле разперва птиче ято.

Стихиите безсилни са да умъртвят
в полето на Историята пътя древен.
Славяни съживяват този чуден кът -
върху руините се извисява Плевен.

И летописецът поставя своя знак -
от тук започва новото летоброене…
След него много векове градът ни пак
ту радва се, ту под копита чужди стене.

Сражава се с маджарите в жестока бран,
лозя сади, вършее житото в хармана,
деца отглежда, чергите тъче на стан -
и оцелял до времето на цар Шишмана…

2.
УГАСНА СЛЪНЦЕТО. НАД ПЛЕВЕН ПАДНА МРАК.
България наметна черната жалейка.
Сниши се Вит, замлъкна славей сред шубрак,
посърна всичко - злак, поле, зелена вейка.

Кого наказват с тоя тъй печален дар?
Зад манастирските стени насред Кайлъка
две седмици се крие българският цар…
Тежи в сърцата плевенски такава мъка!

Под ужасени небеса се лее кръв,
но християните до край не се предават
и всеки иска и в смъртта си да е пръв
защитник на рода, на поругана слава.

Потръпват здравите стени на крепостта.
Надежда няма. Като злобна, бясна орда
се втурват с ярост друговерци към града,
повтарят чуките на смъртен вик акорда.

Жени, деца и старци - вече черни снопи -
лежат след страшната им жътва в долината.
Мъжете мрат безгласни в гробове - окопи
и моли се за тях единствено реката.

Настава тишина…И грак на гарвани
сред улиците опустели се понася.
И само кучетата - не повярвали,
че туй е краят - с вой полетата огласят.

3.
ДАЛИ ЗАЩОТО НОСИ БЪЛГАРСКИЯ ГЕН,
или султанът имал някаква идея,
(макар че сред земя далечна бил роден),
градът е подарен на Михаила бея.

Приел исляма, този християнски син
населил бързо домовете празни с хора,
докарани от Гривица и от Къшин.
Забравила се скоро плевенската мора.

В прекършеното от светкавица дърво
нали напролет пак животът нов извира?
Така и в Плевен, като в живо същество
потича топла кръв, животът пак пулсира.

Земя и Слънце - вечна медитация,
поддържана със сили противоречиви.
Голяма маса - слаба гравитация.
Благодарение на тях сме още живи.

Ще минат векове и всички ще се питат -
как нацията ни сред злото оцелява?
Горена, бесена, съсичана и бита -
в какво намира сила, та не се предава?

В едно събрани са небето и пръстта:
човекът може да е роб, но с дух свободен.
Понякога, да оцелее сред света,
един единствен път - на роба - е възможен.

4.
ПО НОВИ КОЛОВОЗИ ВРЕМЕТО ТЕЧЕ -
джамии две издигат гордо минарета,
а срещу църквата с разплакано лице
сега строят мохамеданските текета.

Душата на езичник с християнин слял,
повярвал българинът в кръговрата вечен.
С Христос и Тангра той през времето вървял
и знаел - свободата му не е далече.

В полето на безкрая миг са вековете…
През водопада на робията преминал,
нетърпеливо чакал вихрите на боевете -
живота си сред робска мъртвина презирал.

Нали след буря слънцето изгрява пак,
тревите вдигат свойте знаменца в полята
и върху клон пречупен славей дава знак -
животът още продължава на земята.

Подир онази първа яростна жестокост
настъпва по-спокойно време за раята -
сега в Кервансарай продават нова стока,
занаятчиите израстват в занаята.

Тогава поп Димитър, Петър и Никола
посяват семето на дръзкото си слово,
че турците се връщат скоро в Анадола
и в Плевен ще настъпи свобода отново…

5.
ШУМИ РАЗЛИСТЕНА ГОРАТА ОТ НАДЕЖДА,
в простора птиците целуват небесата:
„Дано е истина! Не кукувича прежда!” -
се молят сутрин старците сред одаята.

Еничарският корпус скоро се разпада.
Държавите, с подкрепата на папа Климент,
създават коалиция срещу Мурада…
Надеждата „Русия!” носи като име.

Най-после ги застига радостната вест
в хиляда петстотин шейсет и пета -
при Малта турците загубили без чест,
а флотата им при Лепанто е разбита…

Из Търново говорят за въстание,
бунтовнически чети плъзват сред горите.
Крепи ги християнското съзнание,
че Бог закриля ги и ще накаже злите.

Обединена, волна конница с хайдути
повежда Дели Марко - радост нова сее.
Напада плевенските хълми и редути
и всички казват, че пленил е даже бея.

Но както летен дъжд връхлита, после стихва,
тъй кратка е надежда, паднала сред ада.
Пари и плячка взел, той с присмех се усмихва -
след себе си оставя град, горяща клада.

6.
ЗАЩО ТАКА ПОСТЪПВА ДЕЛИ МАРКО С НАС? -
навярно ще се пита днешният читател.
Парите по-значими ли са в този час
от свободата на народ, така препатил?

За далматинеца е ясно. Но нали
до него бил е българинът Баба Новак?
Нима продал е вярата си за пари,
вместо за смърт сърцето му да е готово?

Едва ли има точен отговор сега -
за себе си народът дава го тогава.
Не знаем точно кой, защо или кога,
ала подир оная пролет - не забрава,

а паметник издигнали им с песента,
легендата дори със слава ги обвила.
Момите скоро, сбрани вечер на тлака,
запели песента за Марковата сила.

Повярвали са в себе си и в свойта мощ -
империята им не е непобедима!
И светъл лъч пронизал робската им нощ,
затоплил ги в последвалата тежка зима.

Такъв е коренът на българския ген -
дори и в болката надеждата намира.
Щом той е тук, на българска земя роден,
горен, съсичан - пак възкръсва, не умира.

7.
ПОНЯКОГА, ОТВОРИШ ЛИ ВРАТА НА ЗЛОТО,
след него идва ново зло да те довърши.
И мислиш си - по-лесна е смъртта, защото
така поне страданието ти ще свърши.

Подир оная страшна пролет с боя кървав
връхлита студ, измира всичкият добитък.
В хиляда шестстотин четиридесет и първа
душата българска като кълбо е свита.

Тогава идва подъл неприятел - глад!
Подуват се коремчетата на децата.
Животът има ново име в тоя град -
над всичко друго в тези дни стои храната.

А няма вече даже ечемик в хамбара.
Картофи, боб и царевица - всичко свършва.
Гробове никнат покрай плевенската бара
и сякаш волята им като стрък се скършва.

Да дойде лятото!… Мъчително очакват
по-скоро на полето да узрее жито -
с ръце го скубят от пръстта, не се оплакват…
Спасението им отново е открито.

Макар че болката за тях е по-позната,
(съсипан е градът и сила чудодейна
му трябва, за да се изправи на краката),
сега кураж им вдъхва Кана Галилейска.

8.
В ГРАДА ЗА НЯКОЛКО ГОДИНИ ПОСТРОЯВАТ
върху останките от царския дворец
висока крепост и „Сарая” я кръщават.
Запазена е част от нея даже днес.

Дебела дъбова врата е обкована
с желязо и железни плочници с релефи.
Един от тях представя сватбата сред Кана.
Блестят на слънцето контурите като седефи.

Навярно са го взели от протестантски храм -
от Австрия, с която са воювали.
Отдолу - надпис… Евангелие от Йоан.
На немски… Турците не са го чували.

Върху релефа младоженците щастливи
усмихнато стоят до масата в средата.
Така изваяни са, сякаш че са живи!
Служител вдясно пълни делвите с водата.

На левия й край се вижда и Христос -
до предстоятеля на сватбата приседнал.
Не в Кана Галилейска, в Плевен е на пост!
И християнинът за нов живот проглежда.

А простите аги дори не подозират -
самият бог Христос от портата в „Сарая”
в очите на раите им с любов се взира.
Пред тях чертае бъдещето им в безкрая.

9.
НАСКОРО СЛЕД ТОВА ЯВИЛА СЕ И ЧУМА.
Тъй както вятърът внезапен в есента
събаря на земята стихналата шума,
така смълчали се посърнали поля.

В мъглите октомврийски само плач се чувал.
Заразата на болестта разединява.
От страх - в неверни нощи - всеки сам будува.
И само гробът им отново ги сродява.

В такова грозно време на тъга и болка
пристига свят човек - епископът Софроний -
и с кръст в ръка започва скръбна обиколка.
Човекът чака чудото и сълзи рони…

Шега легендата разказва оттогава:
По пътя поп с каруцата си стига селяни.
Един от тях лежи върху купа от плява,
преструва се на мъртъв. В Софроний взрени,

поискали пари за погребение…
Софроний слязъл, прекръстил се, пари им дал,
прочел молитва с дълго песнопение.
Когато тръгнал - престорилият се умрял.

Години след това разнасяла мълвата,
че старият мъдрец с магичната си сила
владее даже пътищата на Съдбата.
Че в него тя искра от Бога е вселила.

10.
ПРЕДИ В НЕБЕТО ОБЛАЦИТЕ ДА ИЗЧЕНАТ
и под простора син земята да възкръсне,
е нужна буря - мълнии ками да влезнат
дълбоко в тъмната им плът, за да ги пръснат.

А бурята пречистваща назрява бавно
и своя електрически заряд добива
дори и с гръмовете, стихнали безславно…
Така се случва и в обществената нива.

Записва Плевен своите добри момчета
и в Добродетелната българска дружина,
при Филип Тотя за юнашката му чета,
един дори и с Ботев Дунава премина.

А друг го бесили два пъти, за да каже
къде се е родил, града за да запалят -
звездица светла от небето пада даже,
когато от бесилото накрай го свалят.

За свой сподвижник верен Дяконът избира
юнака Данаил Попов - достоен син -
писма да праща и оръжие да сбира…
Той знае - до свободата пътят е един.

Така подготвят оня ураганен огън,
от който пак Русия взема си искрата
и като братя следват волята на Бога,
за да остане вечно българска земята.

11.
НОЩТА ВСЕ ОЩЕ КРИЕ В ТЪМНАТА СИ ПАЗВА
зад хълмовете спящия градец отсреща.
Внезапна огнена светкавица пролазва -
Буковлък тя превръща в пещ гореща.

Под огън оръдеен утрото заплаква…
Пехотни руски полкове припряно тръпнат,
напред политат със стремителна атака,
фучат шрапнели… С ужас турците отстъпват.

И адютантът на Осман паша записва:
„След страшно, грандиозно зрелище на боя,
щом под небето смаян вик „Аллах!” увисва,
с „Ура!” руснаците напред издърпват строя.”

От белия си кон с извадената сабя,
като митичен, приказно красив герой,
зове ги Скобелев към дъното на ада -
а там клокочи лавата на страшен бой…

Наоколо вали като по време на потоп.
Оръдията сеят огън без пощада.
След четири атаки - мрат без ходжа и без поп.
Врагът от три страни масирано напада.

Започва сеч… Земята се превръща в тиня
от кръв и пръст. Под свода - ужасени викове.
Човекът там, като божествена светиня,
възкръсва, вдигнат върху вражи турски щикове.

12.
ЧИТАТЕЛЮ,
вдигни завесата на времето и гледай!
Тук всеки камък носи в надпис издълбан
цената грозна на всеобщата победа -
велик и страшен многохиляден курбан…

В града настъпва глад. Провизиите свършват.
Мъртвешки фигури с очи горящи дирят,
сред отвратителните купища от мърша,
коричка хляб. И в смрад и болести умират.

В капана си Осман паша съзнава вече :
ако обсадния им обръч не пробият,
личи по всичко - краят им не е далече.
Защото от глада не могат да се скрият.

Срещу десети офицерите повеждат
войската гладна срещу руските окопи.
Посреща ги картечен огън. Безнадеждно!
От моста мъртъвците падат като снопи

и с кървави сълзи реката ги оплаква.
Раненият Осман паша е ужасен -
Ганецки пак започва яростна атака
и… армията турска се предава в плен.

„Ура!” гърми и кичи войните със слава.
Дори Осман паша смирен ги гледа в тоя миг,
а щом на генерала сабята си дава,
светът възторжен виква: „Плевен падна! Ден велик!”…

…10 ДЕКЕМВРИ ДНЕС

Над Плевен тиха зимна нощ се спуска,
искри снегът - вълшебно одеяло,
а мислите ми неприятно хрускат.
Душата нажежена е до бяло.

Усоето на времето далече
остави своя гръм и смърт зловеща.
Сега единствен огънят им вечен
пред Мавзолея кани ни на среща.

Нощта срещу десети побелява -
духът на мъртвите в града се скита,
наднича в къщите ни, наблюдава,
а сутринта отново ще ни пита:

„Смъртта им придоби ли вече смисъл,
ценим ли на дедите си земята,
или безроден, всеки е улисан
да грабне своя дял от свободата?…”

А свободата сякаш ни е чужда -
забравили на времето урока,
ако внезапно ни налегне нужда,
сами продаваме я като стока.

Затуй мълчим смутено с поглед гузен
и всеки някак си се чувства омърсен,
под разноцветни знамена принуден
да слуша химна български и в тоя ден.