Георги Драмбозов

Камбаните на есента, на сезоните в човешкия живот и на спомените ни се събуждат само с перото на лиричния талант. Този път ги събужда един одарен от Бога и скромен поет, писател и журналист, бих го нарекъл човеко-поет, на име Людмил Симеонов.

Дете на свещената ни равнина край Дунав, поетът „не чака никого и нищо,” а кротко присяда край огнището, благославя тихо своята самота и пише мъдрите си стихове.

Тъжен ли е този наш съвременник-поет, който люлее „Есенни камбани”? Тъжните нотки в повечето от стиховете му са плод на това, че и той, и неговата лирика умъдряха много с течение на годините, а тази натрупана мъдрост ражда … тъга.

Вярно е и обратното, че тази негова кротка тъга ражда много лирическа мъдрост. И ако поетът с право нарича своята тъга „благословена,” този епитет се отнася и за тъгата, и за мъдростта, белязали вече в десетина книги неговата поезия…

„Безпощадният” лирически талант на автора засяга и докосва не само сезоните на човешкия ни живот, а тъгата и добрината, възмущава се от неправдите, блестящо защитава „поетите български”, зове „завръщането на птиците”, брани българското училище, както и надеждите на обикновените хора.

В едно от стихотворенията си „Раздвоение” поетът пита: „Заглъхва ли лиричният ми глас?/ Защо по-рядко в мене се обажда?”…

Поете мой! - твоят лиричен глас няма никога да заглъхне. Продължавай да будиш камбаните на живота и съвестта ни, а те да будят всекиго от нас - „чист като дете и с очите на дете”.

—————-

Людмил СИМЕОНОВ, „Есенни камбани”, поезия, издателство „МегаПринт БГ”, София, 2023 г.