Любомир Духлински

„Когато топката мине край гредата, можеш да се разплачеш или да се разочароваш… Но ако загубиш свободата си? Ще плачеш или ще се бориш за нея.”

Ерик Кантона, френски футболист

Напоследък в спорта започнаха да стават странни неща. И по-рано е имало странни неща, но сега са много странни. Нагласени резултати (обикновено в полза на определени държави), допинг обвинения срещу определени страни и спортисти, старателно прикриване на допингирани атлети от други, също определени предварително държави. За да се стигне в последните две-три години до отстраняването на цели нации от определен вид спорт. Преди всичко Русия и руските спортисти. Защо? Знае се - демократичният Запад срещу „източните варвари”. Още преди военния конфликт в Украйна непрекъснато се търсеха телета под вола, намираха се и наказанията на руските спортисти валяха като пролетен дъжд. Стигна се до абсурда на олимпийски игри да не се слага флагът на Русия, а някакво измислено от западните господари парче плат, не се изпълняваше химнът на държавата. И човек се пита - щом не са били руснаци тези спортисти, какви са били? Може би патагонци?

Нека се върнем за малко в историята. Тя, стига да не я забравяме, ще ни покаже къде е заровено кучето. За игрите в древността се установявало т.нар. Олимпийско примирие, така че атлетите да могат безопасно да пътуват от своите градове до игрите. Наградите за победителите са венци от маслинови листа. Игрите стават политическо средство, използвано от полисите да отстояват превъзходството си над враговете. По време на игрите политиците обявяват политически съюзи, а по време на война жреците често правят жертвоприношения на боговете за победа. Игрите допринасят за разпространението на елинистическата култура в района на Средиземно море. Олимпийските игри са и религиозни празници. Статуята на Зевс в Олимпия е считана за едно от Седемте чудеса на античния свят. Скулптори и поети се събират на всяка олимпиада, за да показват своите произведения на изкуството на потенциални покровители.

Днешният спорт е доста по-друг. Всички деятели на всякакви федерации вкупом твърдят: „Политиката няма място в спорта!”, девиз, с непреходна истинност и с това, че на практика няма шанс да бъде спазен. Днес тя е ръководна сила в спорта, нещо повече - тя е движещата сила в нейните недотам почтени игри.

Богатият запад винаги е надделявал в мръсните игри с източния блок. Да припомним съдбата на нашите щангисти, станали изкупителна жертва на мераците на западните държави да доминират в този спорт. Последваха русенците, после китайците. Шефът на щангите, унгарецът Тамаш Аян беше станал толкова нагъл, че беше определил цената на индулгенцията за провинените - 150 хил. долара. Който ги имаше, оправяше се. Ами ние с голия си задник? И стигнахме дъното. Нали помните случая с Мария Шарапова и Серина Уилямс - Шарапова отиде в медицинската комисия и сама заяви, че приема „Мелдониум” от 10 години по съвет на лекаря си. Последва 2-годишно наказание. Месеци след това в проба на Серина Уилямс беше установено същото вещество. Цялата медицинска комисия скочи в нейна защита - предписал й го бил лекар. Какво е разликата, пита се в задачката? Шарапова е рускиня, Уилямс - американка. Това е. Нима някой наказа Рафаел Надал задето два пъти отказа допинг проба? Нима някой провери и оповести пробите на плувеца Майкъл Фелпс, на когото после лекарите едва спасиха живота?

Та думата е - защо се пречи на спорта с политически игри, защо силните на деня не оставят спортистите да се борят на пистата, на тепиха или на терена? Отговорът е прост - политическа изгода, опит да се наложи над всички превъзходството на един и укоряващо насочен пръст, големи пари, още по-големи пари, огромни пари.

Нека разкажем за едно събитие отпреди 50 години. То доста ясно илюстрира нечестните игри, които са се играли, играят се и с още по-голяма сила ще се играят и в бъдеще.

На 11 септември 1973 г. в Сантяго, Чили се чуват взривове. Градът осъмва в страх, а смъртта на президента Салвадор Алиенде - според официалната версия се е самоубил в разгара на преврата и превземането на президентския дворец от военните - смразява страната.

Избран демократично три години по-рано, социалистът Алиенде е предизвикал влошаване на отношенията със САЩ, частична блокада на търговските отношения с Щатите и притеснения у президента Никсън, че Чили може да се превърне във втора Куба. Отзвукът от събитията в Сантяго на 11 септември сутринта е глобален и много силен. Следват седмици, в които привържениците на Алиенде са преследвани и подложени на репресии.

Аугусто Пиночет, който взима властта, действа безцеремонно, а стадион „Насионал де Сантяго” се превръща в голям лагер за политически противници. Те са измъчвани, някои изчезват, други съвсем откровено са ликвидирани. Футболната арена на мачовете на националния тим на Чили става символ за новия режим и неговите методи. Под една от трибуните на стадиона е натъкмен затвор, където се случват неща, за които в страната се говори със страх. Между началото на преврата на 11 септември и 11 октомври са избити около 3 000 души. Стадион „Насионал”, арена на световното първенство по футбол в Чили през 1962 г. сега става концентрационен лагер. В него държат пленниците като скотове, измъчват ги в съблекалните, а след това ги разстрелват пред входовете. Не пожалват дори прочутия бард и любимец на народа Виктор Хара. Зверовете в униформи го карат да свири на китарата с изпочупените си пръсти. А той само запява. И получава куршум в главата.

Военната хунта в Чили идва на власт чрез преврат. Войските на генерал Аугусто Пиночет с помощта на САЩ и ЦРУ свалят от власт социалистите на президента Салвадор Алиенде. Какво им е пречил Алиенде? Много просто - национализира ключови отрасли в икономиката, част от които са притежание на корпорации от САЩ.

След налагането на ембарго от американците Чили изпада в тежка криза, довела до военната намеса на Пиночет. Президентският дворец „Ла Монеда” в Сантяго пада след няколко часа отбрана. Самият Алиенде се самоубива.

Точно тогава трябва да се играе мачът реванш между СССР и Чили. Първата среща в Москва двата отбора завършват при резултат 0:0. Възниква обаче въпросът къде ще се играе реваншът? Съветският държавен глава Леонид Брежнев е категоричен, че няма как отборът да гостува на стадион „Насионал” в Сантяго, където са избити хиляди без съд и присъда. А и кой може да гарантира сигурността на цялата делегация? Футболната централа в Москва предлага на ФИФА двубоят да се проведе в друга страна в Латинска Америка. В крайна сметка, ФИФА праща в Сантяго двама свои проверяващи - генералния секретар д-р Хелмут Кайзер и бразилеца Алмейда. След инспекцията тяхната оценка гласи, че няма никакъв проблем мачът да се проведе на стадион „Насионал”. При проверката там вече не държат пленници, а съблекалните и помещенията са измазани.

На 7 ноември федерацията на СССР обявява пред ФИФА, че няма да играе в мача на 21-ви в Сантяго. Световната централа дава време до 11-ти на Москва да промени решението си. Решението на СССР е категорично - няма да се ходи в Чили! ФИФА е притискана и от други държави, затова се налага инспекция на стадиона в Сантяго. В нея са вицепрезидентът на централата Абилио Далмейда и германецът Хелмут Кайзер, генерален секретар. Двамата не намират нищо нередно на арената, а в това време хиляди затворници са скрити или в подземията на стадиона, или в лагер недалеч. На терена и по трибуните, естествено, няма нищо нередно.

„Държаха ни под трибуната, където днес е Изход №8 - спомня си Хорхе Монтелегре, преподавател в Сантяго тогава, противник на Пиночет и един от затворниците. - Бяхме заключени в катакомби, които имаха толкова дебели стени, че нищо не се е чувало отвън. Убеден съм, че няма как да са ни чули, всичко си е било спокойно и хората от ФИФА не са видели причина да отменят мача”. Говори се и за „тежка” вечер на Кайзер и Далмейда в Сантяго, през годините в Германия се писа за момичета, за подкупи…

В годините след този бойкот, световната централа безцеремонно е отнемала домакинства дори на цели първенства заради политическата обстановка. През онази 1973-а обаче е сляпа да види безумието на това да се играе футболен двубой на стадиона, превърнат в концлагер. Само че ако съперник беше отбор от Западна Европа най-вероятно щеше да се намери решение. Ето още едно потвърждение на това, с което започнахме. Както се казва - крушката си има опашка.

Спортна Москва веднага се досеща и го оповестява, че в основата на това решение стои президентът на ФИФА Стенли Роуз. Неговата страна Англия не се е класирала за Световното първенство, тъй като губи с 1:2 от Полша. Но според пресата Стенли Роуз разчита, че СССР и останалите държави от соцлагера ще обявят бойкот на Световното първенство заради скандала около мача в Чили. При евентуален такъв бойкот Полша също няма да играе и така вместо нея на финалите ще отиде Англия.

Разбира се, никой не припомня един скорошен факт - квалификационния мач между Северна Ирландия и България. Заради атентатите в Белфаст ФИФА праща двата отбора в английския град Шефилд. След като Стенли Роуз веднъж вече е взел подобно решение, защо и сега да не стане същото? Още повече, че от съветска страна не съвсем без основание се боят за сигурността на своите футболисти в Сантяго.

Във ФИФА постъпват протести не само от страни като България и ГДР, но и от Холандия и Швеция, които настояват мачът да се играе в някоя друга страна. Дори вестник като английския „Дейли Мейл”, който едва ли може да бъде заподозрян в симпатии към СССР, пише категорично, че двубоят не бива да се провежда в Сантяго. Но до компромис така и не се стига…

Съветският отбор не заминава за ответния двубой. И ето, идва денят на големия политически цирк. 21 ноември 1973 г., стадион „Насионал” в Сантяго. Десетина хиляди зрители са заели места по трибуните - отлична посещаемост за среща, за която предварително се знае, че няма да бъде играна. След началния сигнал четирима от футболистите на Чили тръгват в „атака”. Стигат до празната врата и капитанът Франсиско Валдес праща топката в мрежата. Реферът свири и показва центъра.

На таблото вече е изписано: Чили - СССР 1:0. Чили е на Световното първенство в Германия. Възмущение и подигравки валят от цял свят. Някои западни издания пишат, че двубоят е завършил при резултат „Един на нула с гол на Пиночет”. На всичко отгоре ФИФА плаща на чилийската футболна федерация 80 000 долара като компенсация за това, че мачът не се е провел!

Не всички скачат от радост при тази „победа”. Чилийската легенда Карлос Касели е един от първите открити противници на режима. Нападателят се прочува в страната си като дисидент, когато на приема преди Мондиал 1974 отказва да подаде ръка на Пиночет. Това е огромен шамар за диктатора, който не забравя обидата.

След преврата на Аугусто Пиночет и самоубийството на президента Салвадор Алиенде, страната се сковава от страх. Хиляди изчезват, хиляди са убити, хиляди са измъчвани и Чили е в условия на пълна неяснота за бъдещето. Първите дни след преврата са  шок - никой не знае какво и как ще се случи.

Светът вече е научил, че Националният стадион в Сантяго се е превърнал в „политически концлагер” и над 7000 души са затворени в него. Доклади по-късно говорят за над 40 000, които са минали през „стадиона лагер” за няколко седмици.

Карлос Касели заявява по радиото: „Срам ме е. Отборът ни направи нещо, за което ще се говори 100 години като за световен срам”. През юни 1974 г. Пиночет кани в двореца отбора, който се готви да замине за Западна Германия. „Студени вълни ме обливаха, докато този човек, приличащ на Хитлер, с неговата шапка и тъмни очила, идваше към мен. Когато застана отпред и подаде ръката си, аз скрих моята зад гърба”. Думите са на Касели, казани години по-късно. Лицето на диктатора остава непроменено. Хората около него гледат свирепо, а играчите са в тотален ужас. Не се случва нищо, разбира се, но усещането в отбора е, че Касели ще пострада много сериозно за дързостта си.

„Аз казах „не” на диктатурата. На всякакво ниво! Казах „не” на тормоза и убийствата, на страха. И те ме накараха да си платя… - ще каже по-късно Карлос Касели. - Страната бе потънала в тишина и страх. Влизахме в дълбок мрак. Знаех какво предстои. Опасявах се за приятелите и роднините ми. Бях наясно с опасността, която ги грози заради моите идеи.”

Цената, която плаща нападателят, е голяма. Майка му е вкарана в политически затвор и измъчвана като „политически враг”. В това време синът й играе за страната си на Мондиал 1974. И пише история.

Когато през 1985 г. той се отказва от футбола, му организират прощален мач на същия Национален стадион, на който събитията 12 години по-рано са потресли Сантяго и Чили. 80 000 се изсипват на трибуните и това е огромен удар за режима, защото за първи път се чува рефренът, който става символ на протеста в страната, пренесен и до наши дни: „Nunca mas” („Никога вече”).

Касели никога не изоставя убежденията си, не спира дотук. През 1988 г. е свикан референдум за „да” или „не” на управлението на Пиночет, с който той иска да се бетонира за още осем години, като очакваният резултат се считат за формалност. Но дни преди гласуването по националната телевизия има предаване, в което една възрастна жена се появява и разказва за мъченията, на които е била подложена. Тя се казва Олга Гаридо, майката на Карлос Касели. Пиночет губи и режимът пада през март 1990 г.

И още един детайл. Месеци преди появата на Олга в телевизионното студио, обърнала вота, Касели е сред поканените над триста гости на прием в двореца „Ла Монеда” при Пиночет. Отива. Слага червена вратовръзка, категоричен жест на убежденията му и на протест. Вече доста поостарял, диктаторът не е забравил онази скрита зад гърба ръка от 1973-а и се приближава към Касели. Кимва му, а нападателят отвръща, но пак без да подаде ръката си. Пиночет прави жест, сякаш реже вратовръзка, след което се усмихва леко и иска снимка с футболната знаменитост. В отговор Кралят на наказателното поле поклаща глава - няма да стане. И отказва снимката.

Днес на стадиона в Сантяго има сектор, който винаги е празен. Нарича се La Escotilla N8 - „Капан №8″. Там е бил входът с този номер. Именно под тази трибуна зад една от вратите е бил затворът, където са били измъчвани задържаните. Там са били крити и при посещението на делегацията на ФИФА. Днес долу има малък музей с фотоси и цитати от политзатворниците.

А светът вижда как Студената война, Пиночет и политиката вкарват зрелищен гол във вратата на футбола през ноември 1973 г. А днес? Господарите са същите, политиката е още по-мръсна дума, пиночетовци брой и чет нямат… И се питаш: накъде, Боже мой, накъде вървим?