Денчо Владимиров

Разгадана загадка от родния радиоефир

Подариха ми радио транзистор. И в затворническите години на пандемията, когато НОЩ не ни позволяваше да се разхождаме из парковете без куче, транзисторът бе денонощно до мен. Слушах само новините и натисках копчето на транзистора да млъква, когато започваше голямото дърдорене и лигавене по политически, икономически, здравни, че и сексуални теми.

Изключвах го и през останалото време на денонощието, когато не секваше мелницата от англоезични песньовки от САЩ. Не знам дали в щата Хаваите на Обама звучи денонощно до втръсване такова наводнение от американски парчета, колкото в България, която все пак още не е официално щат на отвъдокеанската държава.

А по моя преценка в много от случаите музикалната продукция оттам наподобява индустриален шум, с ритмите като на бетонобъркачка. При неволно усилване на звука от радиоприемника пищенето на някои американски певици със сигурност би привлякло вниманието на полицията за извършван грабеж или насилие…

Това, което откривах в продукцията от песньовки в българския, демократизиран и изглежда освободен от всякакъв държавен контрол радиоефир, бе и голямото множество от пръкнали се в годините на прехода частни радиостанции!

И ако град като Пазарджик, областен център, няма от години Общинско Радио и в ефира му се подвизават имперски частни столични радиа, то само едно прекарване на стрелката по скалата на транзистора вечер ни среща с десетки радиа, родени мистериозно от вакханалията на прехода. Денонощно се излива върху слушателите истински потоп от песньовки, в които се извисява чалга продукцията и англоезичните парчетии.

А какво е положението в така наречените национални радиа?

И по “Хоризонт” на БНР англоезичните песньовки са неотменна част от денонощната програма. През последната година можах само на няколко пъти да чуя например руска песен - веднъж в предаването на Петър Волгин, и втори път в предаването “Моята песен” - тогава прозвуча песен на Алла Пугачова, която блесна неотдавна с нова слава, почти на дисиденткa, след като в защита на поредния си мъж примадоната възропта срещу Путин…

Опит на слушател да чуе в това радиопредаване по желание на слушателите знаменитата песен за поручик Голицин, не успя - водещият го отряза с мотив, че тази руска песен била… блатна. Излизаше, че по тази причина песента не можело да прозвучи в българския кристално чист демократичен ефир. Който обаче, знаем си, иначе е така гостоприемен за американски парчета, в които основно текстът е на жаргон, а най-високите вокали са от женски писъци…

В радио “Фокус” изчезна прекрасното новаторско авторско музикално предаване за любими руски песни на Таня и Красимир Узунови “Встреча в сыре”, навярно по конюнктурни политически причини. Както навремето май бе посечено и радиопредаването “Балалайка рок” на Дарик радио.

В това национално частно радио остана обаче недокоснат “кафене-механджийския” стил на предаванията, може да се чуят там какви ли не словоизлияния с неизискани шеги, мъжки и дамски хохот с все глас през нощните тихи часове. И квалификации като определянето на Путин, ръководител на държава, член на Съвета за сигурност, като “див азиатски сатрап”.

И по това национално радио на суверенната ни по конституция държавица също се върти денонощно мелницата от отвъдокеански, чужди и неразбираеми за българските слушатели англоезични песньовки…

Така вече десетилетия, от зората на привнесената ни западна демокрация, не спира нашествието от чуждоземски песньовки при иначе толкова съществуващи контролни институции с високоплатени чиновници, които, както се казва, се правят на ударени и разсеяни за това колонизиране на ефира ни.

Защо???

Защо се допусна този нихилизъм?

Кои са комисионерите?

И това ли национално предателство е програмирано от сценаристите на прехода?
От господата Луканов, Ран, Ът, Костов, Стоилов, Димитров?

Кой е идеологът и вдъхновителят за това брутално музикално чуждо нашествие в ефира ни?

Разкриването на загадката за мен дойде при ровенето ми в стари броеве на излизалия повече от десетилетие вестник на непродалата се пловдивска интелигенция “Артклуб”, където бях автор и заместник-главен редактор /след прогонването ми заради непреустройване “в дясно”, политически уволнен от новите злополучни демократични кормчии на областния посинял всекидневник/.

И ето, че в един от първите броеве на вестника от 90- те години намерих и отговора на загадката за чудовищното песенно англоезично и чалгаджийско наводнение в българския радиоефир.

Оказа се, че моделът за този тип зомбиране и оглупяване е от старо време и неговият идеолог е един покрит със зловеща слава господин.

На външен вид - с тънки мустачки и налудничав екзалтиран забелен към небето поглед, с истеричен глас и характерно изнасяне като в тик на дясната длан напред, досущ като римски предводител на легионери. Господинът се е подвизавал на младини и като художник. Имал е военен чин - ефрейтор.

За да отгатнете все пак кой е той, ще ви дам и жокер.

Макар че по негово време Нобеловият комитет не е сколасал да му даде подмазвачески Нобеловата награда за литература, той е известен сред днешните български елитни демократи и с книга - с книгата на живота му - “Моята борба”.

Вече май сте познали? Господинът, идеолог на рушащата и зомбираща народите музика е… Адолф Хитлер!

Ето какво е казал този злополучен ръководител на зловещия Райх, ето го неговото цинично указание и към днешните му следовници:

“Аз не чета романи. И във вестниците винаги литературните раздели подминавам. Защо да губя време, щом всичко туй ме дразни. А на въпроса “Какво ще правим с хората от завоюваните източни пространства?” отговaрям: “Нека радиото да ги тъпче само с музика в огромно количество! Умствената работа трябва напълно да се изключи, за да се предотврати духовната анархия. Та нали хората с ограничени духовни потребности винаги са били най-щастливите! Адолф Хитлер. “

Цитатът е от вестник “АртКлуб” с главен редактор Тодор Биков.