Георги Майоров

Малко е да се каже, че познавам творчеството на поета Трендафил Василев. Изследвал съм и съм популяризирал орфическите корени на неговата поезия. Сега обаче впечатлява тритомника на събраните му избрани съчинения от издателство „Захарий Стоянов” (С., 2020).
Първата книга под заглавие „Слънчев наниз” включва изданията на „Хухленски легенди”, „Момино”, „Стрък от живота” и „Място за гнезда”.
Втората книга - „Попътни съпричастия”, съдържа литературната критика и отличията за автора.
Третата - „Свидетелства за времето”, обхваща 19 интервюта и голяма галерия от фотографии за близкия семеен кръг, срещи с творци, културни събития и награждавания по неговия съзидателен път.
По този начин това събрано издание ни представя цялостния образ на човека, поета, публициста, издателя и полковника от българската народна армия. То не е обемисто. Сякаш е изсечено от строгата творческа дисциплина.
За него животът и творчеството не са забавни занимания, а дълг и отговорност. Познавам характера му още от военното училище в Шумен под мунщровката на най-интелигентния батареен командир капитан Дончо Иванов Дончев, който след пенсиониране издаде свои книги под редакцията на Трендафил Василев. След това и Трендафил още доста години беше стругован като изделие на изкуството в строя. Беше научен по сто пъти да премисля и пресява всяка дума. Понеже изречената грешна команда или заповед се плаща с живот. И той до ден днешен не си позволи да се подаде на подобно изкушение.
Стихове пише още от ученическите години, но първата му сериозна аудитория е армейският строй. Тази усмирителка на младежките пъпки шлайфа неговия глас, даде му тон за запев, укрепи ръката му до щика здраво да държи перото, вдигна го в набег срещу най-коварния враг - себе си. И той изписа най-съкровените си въжделения - родолюбие и всеотдайна любов към Отечеството. Затова е нормално първата му книга да е „Разсъмване след залп”. Този залп ни извести, че в българската литература влиза талантлив поет.
Някои веднага го определиха като нежен лирик. Не! Още тогава песните му имаха мажорен тон. Слънчевата спица на неговата люлка беше вързана за бащината къща. Там майката беше разсъмвала утрото на звездния му път и той хваща ръката на момичето-поезия, за да го води и да не го пуска до днес. За да има ключа за кованите порти на изкуството. Да се извиси до химните на Орфей.
До излизане на изданието за поезията на Трендафил Василев критиката се отзовала с две писма и 30 публикации. В писмата Николай Хайтов му казва „Браво!”, а Стоян Каролев е „силно впечатлен … и очарован”. Тодор Янчев я нарича будна и тревожна. Катя Желязкова - изповедна,образна и свежа. Маргарит Жеков - с библейски мотиви. Благовеста Касабова откроява неговата чувствителност, емоционалност и откровеност, който „превръща скъпите видения в поетични картини” с доброта, с родови корени, с житна питка в своя творчески друм. Пенчо Чернаев - сдържана и уравновесена, с пластичност, без декоративни орнаменти и френетични изблици. Нина Андонова вижда стиха му като интимен и страдалчески, кратък и образен. Петър Караангов изтъква „специфичната поетична интонация” и че звучат като сказания, с родова памет, народно песенен дух, „жива песен” за съдбата на България. Матей Шопкин изразява възхита и нарича поезията му класика. Неспоменатите тук също изразяват положителни мнения.
Подчертавам тези извлечения от литературната критика като рамка на цялостния образ на поета Трендафил Василев, но това не е всичко. Аз намирам поезията на този творец като нова и стародавна, извисена до теогонните химни на Орфей за по-добър, по-здравословен, по-спокоен, по-човечен свят. И продължавам да твърдя, че Хухленските легенди и тези за село Момино не са само „свещена щафета”, както изтъква Генчо Стоев, нито само нови мисли с древни стихове, споделено от Иван Динков, а се родеят с химните на Орфей.
Грешката е наша, на критиката, че още не ги е познала и припознала за такива. А трябва. Защото това не е успех на еди кой си, а е постижение на българската литература и култура.
Стиховете на Трендафил Василев са пряко наследство от химните на Орфей и са похвално събитие в съвременната българска поезия. Като познавам и първите стихосбирки на Трендафил Василев, виждам как през годините е отвявал и пресявал своята реколта, колко къклица е изхвърлил. Така от неговата поезия се появява живо скулптурно изваяние: в главата - хухленските легенди; в сърцето - колибарските сънища на Момино със стрък от живота на ухо. И това изваяние днес има гнездо в голямото селение на литературата у нас и по света.
От интервютата в третия том е интересно какво е веруюто на Трендафил Василев за талантливото слово, за издаването и продаването на сътвореното от българските писатели.
Като редактор в списание „Армейска младеж”, а впоследствие като началник на Военното издателство, управител на ИК „Иван Вазов” и директор на издателство „Български писател”, а сега управител на собственото издателство „Българска книжница”, той има богат опит и в издателската дейност.
От интервютата личи неговата отговорност да се поддържа българския национален дух, да се учим от мъдростта и песента на родните места. От пъстрия свят на съдби в армията е почерпил дълбоки психологически познания. Въдворил е в себе си воля, дисциплина и характер за градивен живот. Упреква държавата, че вместо да подпомага българската книга, срути книгоиздаването и разпространението. Допусна издаването на пошла литература, но откри и възможност за появата на ценни книги, които бяха забранени за издаване. Твърди, че творчеството е опора за истински живот.
Сред добродетелите поставя страданието и милосърдието. Ненавижда жестокостта, цинизма и скъперничеството. Четенето и косенето са негово любимо занимание. Затова и откосите му са дъхаво надиплени. Твърдо вярва в бъдещето на българската книга. Само неговото издателство „Българска книжница” е пуснало за духовния свят над 700 заглавия, повечето от които са с голяма литературна стойност. Същевременно с болка споделя, че българското писателско съсловие е в най-ниската скала на държавната грижа. Бори се с духовния упадък на технологичното общество. И е твърдо убеден, че връщайки се към корените си, ние отиваме далече напред.
Сред интервюиращите са имената на Благовеста Касабова, Евтим Евтимов, Воймир Асенов, Надя Попова, Петър Динчев, Ивайло Христов, Иван Сарандев, Румен Балабанов, Георги Н. Николов и други.
Заслужава да отбележа, че освен своето песенно творчество, Трендафил Василев със своята съпруга Станка са отгледали свястна челяд - дъщеря Венета и син Веселин, също с пера в ръцете. А след тях е внукът Симеон. И сега гнездото на цялата фамилия е сгушено в София.
Емблематично е как Източните Родопи, със своята мъдра история, са свели уморено крило в Хухленския рид, за да закрилят родения, порасналия и приближил се до песните на Орфей съвременен български поет Трендафил Василев.