Георги Ганев

откъс от подготвяната мемоарна книга на автора “Дълги вълчи дъждове”

Това, разбира се, можеше да ми се случи и в България, защото съм футболен запалянко от детството си, защото къщата ни в Стара Загора беше над градския стадион, защото през 1999 г. по своя инициатива възстанових и оглавих вестника на футболен клуб „Берое”, по онова време с президент Станислав Танев - Камилата, щура глава като мене… И още десетина „защото” мога да изброя, обаче те ще са нищо пред факта, че това ми се случи точно там, където се е родил футболът - в Англия, и то в Града на вълците Уулвърхемптън. Един град, в който футболът е Бог и като тема изпреварва в неписаната класация дори такива теми като секса, пиенето на „Гинес” и слушането на рок-музика.

Точно на 4 юли 2017-а, националния празник на САЩ, кацнах в Бирмингам и после за 30 минути с влак се озовах в Уулвърхемптън. Две години по-късно на същата дата 4 юли щях да се прибера окончателно в България. Въпрос на стил. Имах предварителен договор с английска агенция за набиране на работници за складовете с офис в този 250-хиляден град в западната част на Средна Англия West Midlands. Възнамерявах да остана не повече от година-две, да работя нощна смяна в склад, да спя до обяд, а следобед да печеля пари като преводач с български и руски. Отличният ми устен английски вдъхваше респект, а си мислех, че членството ми в Съюза на преводачите в България е в състояние да отвори пред мен всяка врата на английските преводачески агенции. Разбира се, кроях планове и да издам книга със стихотворения в Англия - пишех и директно на английски, при това в рими, бях участвал на живо или дистанционно в няколко престижни поетични фестивали в САЩ и Европа след анонимно журиране и покани от тяхна страна.

След като ме настаниха на квартира и преминах първоначалното интервю, се оказа, че до първия ми работен дан в склада на фирмата „Окадо” имам цели шест свободни дни. Тръгнах да опознавам града така, както обичам - без карта, без джи-пи-ес. На крака, в срещи и разговори с непознати. Преди полета към Острова, още в Пловдив, се зарових в интернет и си опресних в детайли всичко, което знаех за футболния клуб на Вълците - така или иначе, харесвах ги отдавна. Те много приличаха на любимия ми „Берое” - провинциален клуб с големи амбиции и открит, агресивен стил на игра. А за града прочетох нещо, което ме заинтригува - в някаква английска медийна класация „Най-тъжните градове в Англия” читатели го били поставили на второ място след Ливърпул. Е, тъжен, тъжен, колко да е тъжен, след като има футбол, бирата се лее яко, а си съжителстват и хора от повече от 50 националности и етноси - мислех си още в България.

Така и се оказа. Летен Уулвърхемптън преливаше от усмивки и приятелски разговори, а пъбовете и особено паркът West Park, където след изморителните разходки можех да се търкалям върху чистата морава с бира в ръка, ми се струваше кътче от рая.

На втория ден се запътих да се запася с храна. Посочиха ми как да стигна до големия хипермаркет Asda, а щом го открих - каква изненада! До самия магазин, на един паркинг разстояние, грееше Molineux, стадионът красавец на Вълците. Каква ти тук Asda, какъв ти печен джолан и бира Carling! Разбира се, че първата ми спирка ще е стадионът, и по-точно - музеят на футболния клуб, който се помещаваше на достатъчно обширна площ в една от сградите на стадиона.

Влязох в музея и потънах в една добре организирана джунгла от архивни снимки, купи и други трофеи, екипи на звезди и какво ли не още - богатата история на клуба грееше от витрините и макетите и ме привличаше неудържимо. Носех цифров апарат и помолих да снимам, ако е възможно. И стана тя една: спомням си, че се забравих. В тези два глагола, противоположни по смисъл, се съдържа цялата истина - прекарал съм в музея два часа и 50 минути. Влизаха и излизаха хора, а аз съм стоял там като футболист, закотвен на резервната скамейка. Каква заблуда - бил съм титуляр, и то какъв.

Към мен се приближи уредникът ва музея и чух учтивия му глас:

- Извинете, господине, но такъв посетител не сме имали от векове. Вие стоите тук два мача време, само ако можеха да Ви видят нашите играчи! Личи си, че не сте местен. Каква е вашата националност?

- Приятно ми е, сър! Аз съм от Пловдив, града на Христо Стоичков.

- Стоичков? А-а-а, Барселона, България. Значи Вие сте българин, господине?

- Първо пловдивчанин, и следователно - българин. Но пловдивчанин преди всичко - моят град е дал много на футбола и на света. Неслучайно догодина ще бъде Европейска столица на културата.

Заинтригуван, човекът ме покани в офиса си, предложи чай и разговорът ни продължи все така непринудено. Бях преметнал крак върху крак и се чувствах така, все едно бях в моя квартал Втора Каменица. Само че не край безрадостната гледка на строителните мъки по изграждащия се стадион на „Ботев” Колежа, а в сърцето на футболната Мека, каквото ми се струваше стадион Molineux. Английският ми се лееше така леко и правилно, сякаш вкарвах езиков хеттрик в приятелски мач, в който доминираше доброто настроение. Разбира се, с моя събеседник научихме много един за друг, а се случи така, че носех в себе си екземпляр от книгата си „Преодолявам се”, в която са включени и няколко стихотворения, писани директно на английски. Подарих му я с автограф.

- Моля, добавете в книгата телефона и мейл-адреса си!

- Английски номер ще имам до два дни, господине, но ето мейла ми -отговорих, без да подозирам, че чудото за мен започва тъкмо с тази реплика.

Оттук нататък, читателю, това, което четеш, за мен е спомен, за теб може да звучи като разказ, но истинското му определение е приказка. Е, понеже и аз се чувствам като разказвач на нещо вълшебно, позволи ми да дам приказно име на главния ми герой по-нататък. Той се казва Нуно и е световноизвестен, а второто и третото му име са с инициали, които заедно с вече посоченото, образуват Н.Е.С. Така го наричах и аз - НЕСИ, футболното чудовище от митичното езеро Лох Нес.

Само около три седмици по-късно на мейла, който бях написал в подарената книга, получих покана за клубно парти на Вълците в техния ресторант в същия този божествен стадион. Бяха оценили моите знания за техния клуб. Нещо повече, бяха ме възприели не само като фен от чужбина, но и като поет. Разбира се, че бях поласкан - един от общо 216 поканени, току-що озовал се в Англия и вече сред елита на града! Прехвърлих нощната си смяна от тази делнична вечер за предходната събота - имах право на това, още повече, че през уикендите плащаха по-добре.

Нямаше дрескод, но се постарах да се облека прилично. Отбих се в любимия ми пъб The Stile Inn, ударих за кураж един 25-грамов шот и право в ресторанта. Останалото си го представяте: вечеря тип коктейл, която имаше и благотворителна кауза - финансова подкрепа за болни хора. Пуснах и аз скромна лепта, според възможностите си на човек, току-що заживял на Острова. Но какво разнообразие от знаменитости - местни и световни, до един фенове на клуба или работещи за него по един или друг начин.

Най-напред ме запознаха с кмета Елиас Матю. Индиец, почти мой набор, само с няколко месеца по-голям, той пристига на Острова деветгодишен, през 1967-а, след като Индия се сдобива с независимост. Семейството му бързо се адаптира, а будният младеж печели хората със своята любознателност, открит характер, човешки добродетели и качества на добър организатор. Той създава и собствен бизнес, като най-утвърдена във времето е залата му за бойни спортове, която впоследствие беше добре управлявана от неговите синове. Казвам това с тъга, защото Елиас вече беше болен от рак и само половин година след запознанството ни, на 8 февруари 2018 година, го погребахме с почести. Той беше запомнящ се градоначалник от редицата лейбъристи, управлявали Уулвърхемптън с любов към това забележително икономическо средище. За читателите, които са наясно, само няколко десетки мили на север, от Ironbridge, започва индустриалната революция в Англия. Затова и по тези земи лейбъристите здраво стискаха властта и не я даваха на консерваторите. За някои от моите приятели в Англия беше учудващо как аз, човек с десни убеждения, споделям ценностите на лейбъристите и категорично давам гръб на консерваторите. Разбира се, с изключение на някои от забележителните им лидери и особено на Тереза Мей, моя муза и дама на сърцето ми в хумористично стихотворение, което по-късно написах, посветих и изпратих на премиера на Великобритания. Още първата вечер споделих с Елиас намерението си да представя в Уулвърхемптън повече от 20 пловдивски поети с по едно тяхно стихотворение, преведено на английски, с гарнитура пловдивска джаз музика и филми за града като бъдеща Европейска столица на културата. За негова чест, Елиас и особено неговият екип, ми помогнаха по един великолепен начин и ще разкажа за това в друг свой спомен.

После ме запознаваха с художници и актьори, събирах и визитки на бизнесмени, но черешката в тази торта безспорно беше Робърт Плант - голямата звезда на „Лед Цепелин”. Той се оказа едва ли не първи между първите сред местните знаменитости-фенове на футболните Вълци, и нещо като рекламно лице на клуба, което отваряше много врати. Живееше и другаде, но имаше разкошен дом и тук и не пропускаше мач, когато беше наблизо. Предвид постоянните турнета по света и другите му звездни ангажименти, се видях с него само три пъти, докато бях в Англия. Единствено подготовката на лятното му турне през 2019-а и свързаното с нея закъснение от няколко часа ме лиши от ценното му присъствие на моя прощален спектакъл в края на юни същата година, на който в любимия ми пъб The Stile Inn казах довиждане на Англия и Уулвърхемптън.

Коктейлът си течеше. Надавах ухо и към програмата, но повече гледах да си говоря с хората - че как да изпусна тази шестица от тотото да си общувам с първите между феновете на Вълците, докато се мотая насам-натам с чаша уиски в ръка. По едно време към мен се приближи моят ангел-хранител - уредникът на музея.

- Забавлявате ли се, господин Ганев? - запита ме той и нямаше как да не ми стане приятно да чуя това, макар че обичам свойското „Джордж”.  Това е то, етикеция, а тя е като брат-близнак за английските джентълмени.

Благодарих му сърдечно за поканата, след което той ми каза:

- Неслучайно идвам сега. Как му викаха на вашия Стоичков - Камата, нали? Последвайте ме, сега ще Ви представя на нашата Кама. Дано не се разочаровате, ако разговорът Ви е кратък, но той е това, което тук наричаме private man. Ръководството на клуба го държи настрана от ненужни контакти, особено с фенове. Стремят се да пазят неговата неприкосновеност, времето и енергията му, защото той има важна мисия - да върне Вълците във висшата лига.

След тези думи вече знаех при кого ме води. Новият треньор на отбора, прославен вратар на „Порто” и други клубове в миналото, беше пристигнал в Уулвърхемптън пет седмици преди мен. Нуно беше типичен португалец, а на всичко отгоре с тази брада приличаше на славен техен мореплавател, та даже и пират. Казах му го още докато се ръкувахме и го запитах:

- Няма ли да Ви е тежък корабът на Вълците? Първа дивизия е трудничка за маневриране, пък май има и доста плитчини из нея - да не заседнете.

Той ме разбра отлично. Добрият треньор избягва плитчините - аз имах предвид от недостатъчно познаване на противниците да не подцени такива, които могат да го изненадат неприятно. А тежестта на кораба се преодолява с добро насочване на платната за използване на вятъра и с подготвени гребци - т.е. класни играчи със сърца на победители. Ей-богу, той ме разбра на 100 процента и с няколко изречения ме убеди в добрата селекция на отбора, както и че самият той се е готвил старателно. Още от самото начало бях спечелен от това, че човекът схвана моите метафори - значи имаше ухо за литературния език. Мисля, че взаимната ни симпатия изигра по-нататък голяма роля за това, което разказвам, макар че за съжаление почти не сме общували на живо, а само по телефоните. Е, не броя две тренировки на Вълците, през които успяхме да си подвикнем по няколко фрази. Истина беше, при това каква истина, че го пазеха старателно от всичко, което можеше да го отклони от пряката му работа.

След като бях наясно с неговата задача, нямаше нищо по-естествено и той да се осведоми с каква цел пребивавам аз на Острова. От това, което чу, го впечатли единствено мечтата ми да издам книга с поезията си на английски.

- Защо не? - окуражи ме той. - Виждате ли, те са измислили футбола и все пак наемат за треньори чужденци като мен. Защо пък един българин да не може да пише на английски не по-зле от тях? Между другото, бях впечатлен от едно Ваше стихотворение, онова за пиано-бара. Звучи някак джазово.

Казах му, че и големият Милчо Левиев го харесва и смята да напише песен по този текст, а на фестивала в Остин сити колеги - поети от Щатите, са ме съветвали да го продам на техни композитори. Разбира се, отказах, когато чух офертата - моята поезия не се харчи за жълти стотинки, т.е. за трицифрена сума в долари.

- Така е, - потвърди Нуно - професионалисти сме, трябва да се продаваме скъпо. Искам да Ви кажа сега твърдо, че ще върна отбора във Висша лига, можете да ми вярвате. Е, все още ми липсва едно острие в нападението, нещо като вашия Бербатов. Феномен! Как само наниза онези пет гола в един мач!

Точно това и чаках. Бях си приготвил разпечатана на принтер снимката ми с Бербатов и Ива Ивова - главен експерт в Столична община и секретарка на кмета Йорданка Фандъкова. Тази снимка я направи пред кметския кабинет Емил Данчев, мениджърът на Митко Бербатов, няколко дни преди Коледа през 2016-а.

- Ето го човекът! - възкликна Нуно. - Обаче ние с Вас няма да бързаме със снимките. Нека първо си изпълним задачите. Какво ще кажате да вържем един бас, нещо като задочно мачле. Аз с Вълците ще играя по терените на Англия и ще си броя победите. Подчертавам - не равните мачове, само победите. Вие си публикувайте стихотворенията на хартия или пък в сайтовете, четете ги на живо пред публика и пак така - бройте си изявите.

Накрая на сезона ще видим кой има повече и той ще е победителят.

- Окей, - веднага се съгласих - но няма ли през това време да пийваме по нещо и да ме съветвате на тактика в литературата?

- Няма как, - засмя се той на шегата ми - много здраво ме пазят. Дори личен телефон няма да Ви дам. Ето Ви визитка на клуба и Ви подчертавам телефона, ка който да предавате съобщения за мен, има го и в клубния сайт. Търсете ме рядко, все пак. Аз ще Ви звъня на Вашия телефон, когато изпитам потребност. А сега ще Ви пожелая приятен остатък от мача тази вечер и гледайте с това уиски да не си вкарате автогол.

- Не е като българската ракия - успокоих го аз, на седмото небе от кеф, и добавих - Вярвам, че вече сме във висшата лига. Вие сте истински monster (чудовище - бележката е моя), вижте си абревиатурата - Н.Е.С. Да знаете, отсега нататък за мен сте Неси.

И стана тя една. Неси зареди победа след победа с Вълците, тук-таме някой равен мач и много рядко загуби. Отборът буквално мачкаше. В същото време мен хич ме нямаше на литературния терен. Включих се в местното общество на поетите, водено от поета Саймън Флечър, участвах първоначално като зрител в техните четения, впоследствие ме представиха и четох три стихотворения пред публика в изискана зала в центъра на Уулвърхемптън. Имах и една публикация в английски сайт и толкова. Е, бях се сдобил с псевдонима Белият вълк, и то още първата седмица след пристигането ми, доста дни преди онзи коктейл в клубния ресторант.

А ето как стана това. Футболният пъб The Stile Inn, само на 300 метра от стадиона, постепенно се превърна в нещо като мой офис в Уулвърхемптън. Работата беше в това, че тъкмо следобед, когато вече се бях наспал, там почти нямаше клиенти. Пъбът с бара и двата си салона, както и с масите си на открито в двора, се пълнеше вечер, когато през ден имаше музикални и хумористични прояви, а всяка седмица и караоке-вечери. В дните на домакинските мачове на отбора пък буквално вреше и кипеше - преди и след мача беше пълно с фенове от всички възрасти и от двата пола. Преди и след мача те с часове жулеха бира и или се настройваха за битката, или отпускаха след нея. Мачовете обаче се играеха късно, когато бях на работа, затова обикновено ги гледах на запис на следващия ден - дори със запалянковци, които са били на мача.

Следобедите ми, общо взето, бяха свободни. Работата ми на преводач не се случи според очакванията ми. Най-много преводи с български и руски имаше за полицейските и съдебни преводачи. Оказа се обаче, че за да получа документ за такъв, трябва да изкарам 40-дневен курс и през това време да не ходя на работа. Нямаше как да си го позволя - имах много разходи за наем, храна и други неща, редовно пращах пари в България и отделно погасявах ипотечен кредит в немалък размер. Все пак се регистрирах в четири преводачески агенции, след като минах интервюта в тях, и усилията ми бяха възнаградени - от една от тях получавах поръчки отвреме-навреме, когато българската им преводачка отсъстваше или не смогваше в работата. Оказа се, че и в Англия можело да нарушават разпоредбите пред риска да загубят клиенти.

Така или иначе, прекарвах в моя пъб много следобеди. Три-четири часа ближех една бира пред лаптопа си на масата пред камината в големия салон. Два месеца след първото ми сядане там барманката Клоуи, която безуспешно навивах да ми стане снаха, кръсти това място „офиса на Белия”. Как обаче станах Белия вълк?

Още през първата седмица седяхме с няколко приятели англичани на бира и зяпахме записа на мача от предния ден. Знаеха, че съм преводач и учител по английски, и все пак ги бях впечатлил с броя на псувните, които можеха да чуят в мое изпълнение на майчиния си език. Разбира се, като театър - никога в реална ситуация. Второто нещо, което ги изненада приятно, беше колко много знам за клуба на Вълците. Един от тях, рижият Стивън, беше си пийнал повече и започна да ме дразни, че съм руснак, а не българин, и че не ние на руснаците, а те на нас били дали азбуката. Беше чул истината за това предния ден от мен.

Клоуи се обади от бара:

- Джордж, хвани се на един „Гинес” с него и после му го начукай - покажи си паспорта.

Стив отказа баса, но аз все пак извадих паспорта си и всички се вторачиха в него. И тогава същият този Стивън с леко пийналите си очи видя нещо и поривисто ме прегърна:

- Пичове, гледайте - та той е роден на 14 юли! Джордж, майна (и на това вече ги бях научил), ти знаеш ли, че 14 юли е празник на нашата област, на Black Country, а това е най-хубавата част от West Midlands. 14 юли - това е един от най-лудите ни дни! И на всичко отгоре знаеш толкова много за Вълците. Ти си вече един от нас. Момчета, аз лично отсега нататък ще му викам Вълка, а вие? Джордж, това е голяма чест, трябва да викнеш по бира!

Викнах, разбира се, но преди това трябваше 10 минути да се пазаря за този прякор, който вече ми е и псевдоним, та дори и име на книжарницата ми в Пловдив.

- Момчета, хайде по-спокойно! Не искам да съм вълк, та дори и в града на Вълците. В българския фолклор вълкът е пакостник - краде овце, гълта червени шапчици и добри бабички. Хайде, нека да е на вашето, обаче да бъда Белият вълк. Слушайте ме, майни, мога на всички ви да бъда баща!

И те кандисаха. Така или иначе, не съм използвал този псевдоним в Англия - беше ме срам, че Неси ми води безмилостно в резултата. Да не използвам псевдонима си, който харесвах, беше част от личния ми феърплей. И досега смятам, че истински мъж е мъжът с морал. Особено когато губи.

Неси вихрено набираше скорост и вкарваше от всяко положение, аз се мотаех из средата на игрището като декориран с жълт картон, който не смее да направи и крачка към вратата на противника. През ноември беше първата ми едноседмична отпуска до България. Обратен полет взех не до Бирмингам, а до Лондон - исках да го разгледам за два дни. През втория от тях в градинките край Парламента, докато съзерцавах Биг Бен, в момента в ремонт, написах първите две строфи от стихотворението си I like her (Харесвам я), посветено на Тереза Мей. В него тя го играеше главна героиня и муза едновременно. Стихотворението е хумористично, но наистина ми допадаха доста неща от характера на тази бивша сервитьорка, която ми напомняше и на моите летни студентски месеци, когато се е случвало да го раздавам барман и сервитьор в Слънчака и Несебър. Часове по-късно, вече във влака, довърших стихотворението. Веднага оцених потенциала му да бъде четено в хумористичните програми на различни  вериги от пъбове, стига да ме допуснат. Така хем щях да се приближа към Неси, хем щях да изкарам някой паунд. По-късно превърнах това в реалност в заведенията от веригата Shakespeare, повече в Бирмингам, както и в два пъба на пивоварната Bank’s в Уулвърхемптън. Но това щеше да се случи едва през втората половина на януари. Сега-засега пробвах с Джо, собственичката на любимия ми пъб. Най-напред спечелих за идеята нейния приятел и после пред двамата коленичих с роза в ръка:

- Джо, за бога, помогни! Нали съм ти казвал, че това е българското цвете. Аз увяхвам, Джо, Неси ще ме съсипе. Вкарай ме в някоя от програмите, които предстои да гостуват тук.

И тя го направи, а междувременно бях написал още две парчета на английски на местни теми.

През декември предстояха три поредни мача на Вълците, два от които домакински. Противниците бяха такива, че нашите имаха шанс да вземат и трите двубоя. Ако го направеха, откъсваха се напред с много точки и на теория ставаха първенци много преди края на сезона.

- Ако Неси вземе тези мачове, има от мен бутилка българско вино - зарекох се в пъба пред приятелите.

Така и стана. С виното обаче беше проблем. Българският магазин в Уулвърхемптън още не работеше, а в полския, който ми беше съвсем наблизо, нямаше вина. Футболното чудовище трябваше да се задоволи с бутилка пещерска гроздова, поставена в специална торбичка и с моята визитка и кратко послание вътре. Оставих я на рецепцията на централния вход на стадион Molineux при рецепционистката Brienne, мургава красавица с циганска хубост, плод на  френско-португалски любовен акт. Очевидно страстен, защото Бриен беше много привлекателна, при това с чувство за хумор.

- Джордж, - казваше например тя - моят приятел иска да си биете дузпи и който победи, да се люби с мен, а другият да се облизва отстрани. Нямаш шанс с дузпите срещу него, майна, нямаш шанс и при мен.

Е, тя беше наясно, че съм женен и твърдо моногамен - просто говореше в моя стил, защото работата й на рецепцията беше наред с другото и да се харесва на хората.

Неси се обади да благодари за ракията още на другия ден, но допусна фатална грешка. Бях му оставял съобщения за моите скромни „победи” на терена на поезията и понеже беше наясно, че ми води с много, демонстрира невъздържано превъзходство.

- Как си, лузър? Благодаря за българското бренди, обаче това няма да те спаси. Бягай в лазарета да ти бият допинг, иначе не те виждам!

Честно казано, много ми загорча, пък и не споделих с момчетата, за да прехвърля част от обидата и на тях и да ми бъде по-леко. Нямаше да ми бъде - щяха да ме бъзикат в пъба, а за да ме оставят на мира, щяха да ме рекетират да ги черпя. На майтап, разбира се.

Трябваше да отвърна на удара, но как? Мислих, мислих, и го измислих. Щях да направя 18 победи с един удар. После се оказа, че са 18 плюс една. Подредих в лаптопа си тази бройка стихотворения, които бях писал в 18 градове на 8 различни държави в Европа и САЩ. С част от тях бях участвал в междувародни фестивали и поетични конкурси, други бяха печелили награди в състезания за поезия. Половината бяха на английски, останалите на български. Имах късмет, защото ги имах или в мои книги, или на файлове в лаптопа. Замислих книгата като книга-календар, за да има и още една функция. Подготовката и печата ми отнеха около месец, защото трябваше да чакам и ред в рекламното издателство Prontaprint, което обаче изпълни перфектно поръчката ми.

Когато книжката беше отпечатана, пак чрез Бриен Неси получи моя реванш под формата на подарък, съпроводен от следната бележка на учтив английски (Трябваше да бъда джентълмен, така щеше да го заболи повече): “Уважаеми г-н Неси, Вие наистина имате много победи с отбора на Вълците - много повече, отколкото успях да направя аз на терена на поезията. Но Вашите победи са само в Англия. С този клуб Вие никога не ще успеете да достигнете моите международни триумфи. Погледнете ги - 18 плюс 1 победи в 8 държави. Аз се радвам, че Вълците влизат във висшата лига на най-силното първенство. Най-вече благодарение на Вашия талант на треньор. И все пак, Неси, Вие гоните! Лузърът е с няколко обиколки пред Вас.”

- Яко го удряш тоя бивш вратар, Жоро! - коментира съквартирантът ми Бойко. - Такава дузпа му вкарваш между краката, че ще я помни. Ти само си представи какъв триъгълник образуват разкрачените му крака и какво точно му виси под горния ъгъл - точно там си го праснал с една силна топка.

Е, Бойко беше по-цветист - ясно е, че няма как да го цитирам едно към едно.

Неси обаче се оказа мазохист. Или непукист, все едно. Той отговори почти веднага, отново по телефона:

- Поздравления за книжката! Великолепно хрумване. Това са твоите пет гола на Берба, за които говорихме. Обаче нека бъдем реалисти - колко читатели ще я прочетат? Колкото и да са, какво са те пред хилядите, които аплодират Вълците и мен във всеки мач, особено в домакинските?

Не мирясваше този човек, ей! Но пък и представа си нямаше с кого се е захванал. Трябваше да измисля нещо, на всяка цена! Но как да излезеш с добро решение срещу картината на пълните трибуни на неговия, на Неси, стадион?

Този път наистина не ми хрумваше нищо, а времето течеше. Накрая си казах: източноправославен съм, но пък ще ида да запаля една свещ в катедралния храм на града, може пък Бог да ми подскаже решение. Три дни след запалването на свещта, както си седях в пъба и си дрънкахме глупости с Джон, друг приятел от компанията, решението блесна в главата ми като мълния - простичко и ефективно като саблен удар. Какво, ако накарам най-голямата, домакинската трибуна на стадиона, да скандира за мен, а не за Неси? Трябваше просто да убедя Джон да работим в екип. Аз го наричах Джони Уокър, като уискито, и не случайно - walker на английски значи пешеходец, човек, който се разхожда. Точно това правеше Джон по време на някои от домакинските мачове на Вълците - разхождаше се по пистата с още двама-трима такива като него, бяха си разделили стадиона на четири. Ходил няколко месеца в театрална школа, Джон имаше необходимото сценично поведение, имаше и силния глас, който се искаше от него. Облечен в костюм на вълк, той обикаляше по пистата, викаше към трибувите с фенове и ги ентусиазираше да скандират едно или друго. Истински спортен талисман, това беше неговата роля, за която клубът му плащаше. Купих му две бири, споделих му идеята, той помисли малко и каза:

- Ще стане. След като го направим - бутилка уиски. „Джони”.

Купих си билет за един от следващите домакински мачове на Вълците. Понякога беше проблем. Билетите свършваха рано, защото отборът мачкаше, а в Англия ходи на мач цялото семейство: бащата и майката, децата им, бабите и дядовците. Билета ми го уреди Бриен - беше помолила шефа на охраната, а на него нищо не му се отказваше. Пак чрез нея, в запечатан плик, два дни преди мача изпратих бележка на Неси: „Твоят стадион може да аплодира и мен. Стига да поискам. Аз и жена ми сме родени на 14-о число, а дъщеря ни - на 15-о. В 14-ата и 15-ата минути на мача слушай внимателно. Цялата трибуна „Били Райт” ще скандира пловдивската дума „майна”. За мен!”

Преди мача напомних на Джони:

- Знаеш къде ще съм седнал, гледай в мойта посока. В 14-а минута, само дано да е по-тихо тогава, ще се изправя в цял ръст, ще размахам флага на Вълците, за да ме видиш по-лесно, ако има и други прави, и ще ти извикам уговорения въпрос. Задай ми го обратно и чуй от мен отговора. Трябва две минути да задаваш на тези осем хиляди души този въпрос, а те да ти скандират отговора.

- Знам всичко, не се пали толкова - отговори Джони и добави - Ще намажа гърлото с глътка уиски.

След десетата минута мачът вървеше вяло, стадионът беше стихнал, чуваха се само откъслечни подмятания. Точно в 13-ата минута и 40-ата секунда се изправих и размахах флага. От пистата Джони вдигна ръка в знак, че ме вижда, а аз извиках с всичката си мощ:

- Whose city is this city? (Чий град е този град?)

Джони повтори този въпрос към мен и аз пак толкова силно отвърнах:

- My - now! (Мой - сега!)

Та можеше ли кой да е от запалянковците на Вълците да каже, че Уулвърхемптън не е негов, а е на противника? Увлечени от моя отговор, най напред ясно чух как 50-60 гласа го скандират заедно с мен. Джони повтаряше все същия въпрос и увличаше все в същия отговор стотици и стотици запалянковци. Накрая тази скъпа за мен дума „майнау” мощно звучеше, дружно скандирана от осемхилядното множество най-заклети привърженици на отбора. Започна да пристига ехо и от други трибуни. Тогава импровизирах нещо, което не бях казал на Джони. В първата пауза изкрещях:

- Whose stadium is this Molineux Stadium? („Чий стадион е този стадион „Молиню”?)

А след това:

- Whose match is this match? („Чий мач е този мач?”)

Мощното пловдивско „майна” огласяше околността и със сигурност достигаше до центъра на Уулвърхемптън. Месеци след това, при първото си гостуване на новата кметица Клеър Дарк, служители от охраната ми довериха, че се е чувало и при тях и са се чудили какво ново нещо скандира публиката.

Аз се чувствах така, сякаш съм качен на Бунарджика и викам в ухото на вселената. Идеше ми да изкрещя към Джони „Как си, Неси?”, но се овладях. Ами ако Джони го повтори и публиката започне да го скандира?

Вярно, само аз наричах треньора по този начин, но именно той щеше да го чуе. Нямах тази наглост, но пък и преливах от удовлетворение. И най-вече, защото след този пловдивски „допинг” и играта на отбора се оживи и стана по-динамична и резултатна.

А само десетина дни по-късно феновете в нашия пъб ми разказаха, че по време на следващия домакински мач, докато аз съм бачкал в склада, на голямата видеостена на стадиона за 15-20 секунди са показали вълчата ми муцуна, а надписът гласял, че това е човекът, накарал „Молиню” да скандира пловдивската дума-парола „майна”. Бяха ме снимали още на партито-коктейл в ресторанта.

В края на краищата чудовището Неси се оказа чудовищен джентълмен.