Лъчезар Лазаров

Гората винаги се раззеленяваше по Великден. За великия ден тя се преобразяваше в своята нова премяна. Възкръсваше за нов живот. По цели дни времето беше топло.

Младото пролетно слънце грееше до насита от ясното небе, а хората се радваха и все по-дълго прекарваха на открито, за да се наслаждават на пролетта.

В такива слънчеви дни всички тръгваха на излети и разходки из Пролома и пълнеха крайпътните заведения и техните градини до последното място. Навсякъде спираха автомобили, народ пъплеше по реката, из скалите и пътеките…

Не беше така в дъждовните и хладни пролетни дни, когато времето беше „лошо”.

Тогава - тъкмо обратното - не можеше да срещнеш никого. Край пътя беше пусто, по реката нямаше хора… крайпътните заведения бяха с опънати чадъри, но под тях, в студа, масите бяха празни. По скалите се стичаше вода, водостоците бяха като чешми, а по стрехите и перилата, като едри сълзи, тежаха студени дъждовни капки.

Точно тогава, силната и буйна река пълнеше коритото си и излизаше от него. Красиво и на воля плискаше сините си, снежни води. Вдигаше се и миеше меките червени скали по брега, които иначе оставаха сухи. Заливаше ниските лакове…, а те съхнеха бавно, дни наред след като реката се отдръпваше и покорно се спотайваше в леглото си.

В такива моменти пътувах из Клисурата сам. Не можех да се нагледам на потоците по скалите, превърнали се целите в бяла бушуваща пяна. Техният глас като че ли разказваше за пътя им през непознати пещери и подземни пропасти… Спирах до реката.

Водите й, гонени от вятъра, играеха неспокойно. В тях пропадаха едрите дъждовни капки - трогателна среща на стари приятели! На отсрещния бряг младата зелена гора попиваше жадно всяка капка вода. Доловете над реката бяха потънали в мъгли. Те бавно пълзяха нагоре към небесните облаци. Чувах тревата как расте.

Нейните корени разпукваха плодородната земя, за да се наситят с живителна влага. Тътен от близки и далечни гръмотевици потъваше във влажния въздух. Самотните дървета край реката се олюляваха под напора на силния вятър.

Всичко се движеше неспокойно и трескаво и това движение беше живот. Чувствах се част от някакво свещенодействие. Отвсякъде течеше чиста вода и аз плахо вкусвах от нея с глътките въздух.

През тези магични мигове насаме с природата, тя разкриваше пред мен едно от своите красиви лица, нежно оросено от чистите дъждовни капки - сълзи на радост. Дали това не беше едно от Божиите лица, така често разкривани пред нас, а толкова рядко - забелязвани?!

Природата възкръсваше за нов живот и по Великден гората се раззеленяваше.