АПРИЛ
АПРИЛ
Храстите замръзваха
под ледения дъжд.
Внезапен дъжд,
дошъл в неподходящо време.
И в този ден,
когато неразумно
бадемът бе решил да цъфне,
чернокосото момиче
се усмихна
и поиска да стопи леда.
То искаше да си намери
топло и зелено място,
където да цъфтят цветята
дори и върху камъни.
Където клонът
на бадема ще е малък,
но ще е отрупан с плодове.
Където чайникът
на печката ще пее тихо
във пазвата на малък дом.
А под леда и над снега -
аромат на пресен хляб.
Момичето
се усмихва мълчаливо,
не го тревожи тъжния напев
на ненавременния леден дъжд.
То знае,
накрая усмивката му
ще прогони студа от април
и бадемът
ще разцъфти събуден.
ВЪЗМЕЗДИЕ
Небето е все по-ниско.
Сенки без лица и без очи.
Отнася вятър думите,
звучат все по-приглушено,
със обещания
душата преболяла
да почне пак на чисто.
„Вярвам”, често казваме,
но не във Бог е вярата
или в добро начало,
а просто думи,
които нищичко не значат
и затова мълчи сърцето.
Може би не е късно
все пак за думите?
Малко позабравени,
но необходими:
любов и състрадание.
И все по-често питаме:
забравихме ли думите
или души ни страх
от бъдещо възмездие,
защото не ги казахме.
ГОРЧИВА СВОБОДА
Звучиш горчиво, свобода,
Нашата къща бавно рухва,
обрасла с бурени и макове.
Вековната ни свидна стряха
под която станахме народ,
учехме се на пясъка да пишем
и шиехме хайдушки знамена.
А днес? Днес вече сме тълпа,
която се перчи със старата си слава.
Днес тъпчем каменните плочи
със имената на светците ни.
Варварски рушим без жал
трудно съградени храмове.
На кръстопътя сме и се оглеждаме
не идва ли отнейде Черноризеца.
Поетите ни бяха бити и разстрелвани,
но те останаха свободни и в смъртта си.
Гласът им няма да заглъхне никога -
додето съществува и земята ни.
ДЪЖДОВНИ АКОРДИ
Като акорди от романтична соната
дъждът се сипе над покривите.
Колко неуместно започна днес утрото.
Безсъзнателния ден се разпръсква навън,
едва сдържайки суматохата на годините.
Животът е толкова лесен, но и неудобен.
И силна е жаждата за невъзможното!
Дните изтичат мълком по циферблата -
нашето закъсняло бягство след времето.
Този свят изглежда толкова тъжен
и крехък, като порцеланова фигурка.
И ПАК Е СЪЩАТА РЕКА
И пак е същата река
но вече аз съм друг.
Каквото да се случи
оттук насетне,
винаги ще е
във грешно време.
Променят се лицата ни
и крием датите.
Отново същата река -
със камъчета,
светнали на бързеите
и мрачната загадъчност
на тайни вирове,
в които се оглежда времето.
Реката бърза
и всеки път
всичко
е все по-тихо
и по-тихо.
ИЗБОР
Все се измъквам
от капана
на празните думи,
разменяйки с някой
евтини фрази.
Как да познаеш
кой е на нашата
малка и свята земя
само временно?
И кой е изпратен
да ни научи
как да целуваме
чужди хоругви?
Ще целуваме -
като нямаме свои…
ИМЕТО НИ Е МЪЛЧАНИЕ
Струва ли си
да броим годините?
Ветровете,
свити на кравайче,
спят в краката ни.
Песните ни
са предопределени.
Не идва вече болката
от поетичната магия…
Името ни вече е мълчание,
то зачертава
всички други думи.
КЛОНИНГИ
Върти се около нас
сив прахоляк,
натрупан от годините.
Светът е оголен и глух
и се опитва да оцелее.
Вижда падането на тронове,
същите прашасали вождове.
Или пък техните клонинги…
ЛЕШОЯДИ
На баща ми
Помня как по бузите на баща ми
се стичаха бистри солени сълзи.
Дали забрави на какво ме е учил -
да изправям глава в трудните дни.
Той умираше като старо дърво
в занемарената райска градина.
Искаше още да дава на хората,
без да очаква нищо за себе си.
Беше отровен от безразличие,
и страх да не полудее, невярващ,
гледайки своите стари другари
да грабят, което бяха създавали.
Така си отиде - самотен и тъжен,
облечен в моя стара кърпена риза.
Беше създавал и пазил сътвореното,
на лешоядите да послужи за плячка.
МЕТАМОРФОЗА
Въртя се като катерицата в колелото
въобразявам си, че се движа направо.
После разбирам, че не посмях да летя,
а се надбягвам със лудата катерица.
Последните лъчи на ниското слънце
подпират прогнилия плет на света.
Полето дъха на горчиво сено от пелин.
Сбъдват се безразлични прогнозите.
