НИЧИЙ
Това интервю, първото в кариерата ми на начеващ журналист, завинаги се е запечатало в паметта ми.
Така се случи, че трябваше да го направя с един приятел на татко, когото, струва ми се, добре познавах. В представата ми той беше добър и искрен човек, малко ограничен, да не кажа глуповат. Беше един от основателите на ТКЗС и началството ми възложи аз да го интервюирам по повод на някаква годишнина, не помня вече точно каква.
Тръгнах към дома на чичо Пенко и започнах на ум като стар, опитен вълк-репортер да го заливам с коварни, подканващи въпроси. Той си беше вкъщи. Седеше на сянка под кичеста дюля. „Добър знак” - отбелязах мислено. Бях правил кратки репортажи, бях писал традиционните десет реда за някое събитие, но с голям материал се захващах за пръв път. Какво щеше да излезе от него - един Господ знае. Заглавието беше готово в главата ми още преди да сме разменили и по две думи, комай бях композирал в главата си и целия текст. Дори си помислих: за какво ми е да бия пътя до чичо Пенко в тоя августовски пек. Какво ли щеше чак толкова да ми каже? Обичайните „ние искахме”, „ние вярвахме”… Със снизходителна усмивка се виждах как поправям неумелите му, понякога груби изрази. Как търся интересни обрати на мисълта и как…
- Добър ден, чичо Пенко - чух се да казвам насред мъдрите мисли, които се лееха в главата ми. - Идвам по поръчение на редакцията. Да те интервюирам.
- Какво да ме правиш? - засмя се той.
- Да те… интервюирам - запънах се аз и се изчервих до ушите. - Искаме от теб да ни разкажеш за основаването на кооператива. И за други работи…
- Знам, знам. Каза ми баща ти. Ама вземи се изразявай по човешки. Като те слуша човек, ще рече, че си дошъл да ме ваксинираш, да ме елиминираш, да ме информираш или както там се изразявате сега модерно.
Зяпнах и тъпо забих поглед в тавата, в която имаше кори от диня, по които още се стичаха блестящите капки сок, а до тях голяма черна муха бясно размахваше предните си крачета, готвейки се за пир. После се втурна в капките и залепна в тях.
- Е, питай де - присви сините си очи чичо Пенко.
Всички заплетени и коварни въпроси бяха се изпарили от главата ми яко дим. Продължавах да зяпам мухата и не без злорадство забелязах напразните й опити да се откъсне от лепкавите капки.
- Сладко ти се е приискало, мискинке? - измърморих под носа си. - Добре ти е сега!
- А? Не разбрах? - чичо Пенко натисна напред недочуващото си ухо, както правят хората с тежък слух.
Погледнах го. Не, не се шегуваше - гледаше ме сериозно и внимателно.
- Не разбрах… въпроса ти… - повтори той.
- Нямаше въпрос, чичо Пенко. Разкажи ми нещо за онези години.
- Какво по-точно? Онези години бяха дълги, много неща се случваха.
- Де да знам - свих рамене. - Каквото ти решиш.
- Виж, момко, така няма да се разберем. Аз съм неук човек. За да ти спестя времето, пък и моето, ти ще питаш, аз ще отговарям. Ако има какво.
- Не се притеснявай, чичо Пенко - викам му. Бях се съвзел вече. - Има време.
Той взе ножа от тавата и започна да дялка едната от корите. Погледна ме, поклати глава и продължи да чопли кората.
- Тук се лъжеш, момко. Времето никога не стига за онзи, който знае за какво да го използва. На другите то е в излишък. Няма време. Няма време за нищо. Ти какво си направил през живота си?
- Кой, аз ли? - попитах и се огледах, сякаш зад мен имаше цяла опашка от репортери. - Още съм много млад, за да правя равносметки.
- Хм. На твоите години други се били вече безсмъртни.
- Е, не почвай и ти като баща ми. Аз виновен ли съм, че не съм се родил в онези времена?
- Не си. Само че не е нужно да си се родил тогава. И сега има хора, за които времето не стига. Има и такива, дето спокойно и с лека ръка го пилеят. Хм, има време… Има време за такива, които не го ценят и го пилеят. И тогава ги имаше. Не си мисли, че преди теб е имало само герои… Имаше, пък и още го има, един такъв в нашето село. Той и татко ти го знае. Ама сега не ми се разправя за него и за орисията му.
„Има си хас да не ми разкажеш! Нали за това съм дошъл” - едва не извиках. Вместо това помолих:
- Е, хайде де, разказвай. Всичко ми е интересно.
- Е, щом сме започнали за онези години… Имахме един съученик, рядко надарено и кадърно момче. За него не беше трудно да реши и най-трудната задача, да напише стихотворение или да играе на сцената така, че очите на хората се наливаха със сълзи. Ние, останалите, не му завиждахме, защото при него всичко беше някак си самоцелно, на показ идваше повече… Приличаше на див огън, дето лумва и те заслепява, без да се интересува дали някой го гледа, дали го одобряват или не. В последния клас, естествено, започнаха разговорите кой какво ще прави по-нататък. Някои от съучениците ни, най-вече такива като мен, много-много не се втурваха в тези разговори. За тях беше ясно, че идва казарма, после ралото или най-много пепеляка в някоя канцеларийка. А такива като него мечтаеха за студентство, за пътешествия, за живота, който ги чака. Бяха от по-предните семейства в селото, можеха да си го мечтаят. Когато веднъж питах този съученик за неговите намерения, той снизходително присви очи и махна с ръка:
- Има време за всичко. Първо да поживеем.
После започна да живее. Беше търсен и желан навсякъде, защото акъла му сечеше като бръснач, пееше добре, беше умен и забавен. Потърсихме го и ние, когато започнахме да се събираме по горичките и да четем забранени книги.
- Рано е - казваше той. - Има време и за това.
Когато основавахме кооператива, баща му се колебаеше, но като че ли беше склонен да ни последва. Само че синът му го дръпна за ръката:
- Не бързай, тате. Има време - да видим какво ще излезе от цялата работа, пък тогава и ние.
Провеждахме митинги и манифестации. Животът беше като разбунен кошер. А той стоеше отстрани и се подсмиваше. Канехме го да влезе при нас, а той се смееше:
- Не съм дорасъл - вика. - Има време да се очовеча.
Той не влезе да следва, защото мислеше, че и за това има време - първо да се наживее. Не работеше, защо му трябва да се мори, всичко му беше поднесено на тепсия? Все викаше - има време за всичко. Не обичаше и не мразеше другите около него. Тях като че ли ги нямаше. Гледаше през тях като през въздух. И постепенно остана сам. Сам се изолира от другите. В по-късни години се опитваше да се прилепи към някоя компания, но щом се появеше, другите млъкваха и се отдръпваха стеснено от него. Чакаха го да се махне, за да си продължат веселбата и приказката. Той го разбираше това и постепенно спря да се навира при останалите.
Сега е старче като мен. Болен е и е в старчески дом, защото не пожела и да се ожени. Има време, казваше, да натръшкам една рогозка копелета. За какво имаше време той? Можеше да стане отличен лекар, учител, инженер. Можеше да бъде писател или просто добър стопанин, щото не всички сме родени за поети. Но не стана, нищо не стана.
Той не ни беше враг, но не ни беше и приятел. Беше ничий. Беше с ленив дух и равнодушен. Изцеждаше миговете и дните, които са ни отредени, а те не чакат и си летят покрай нас. И когато един ден реши да удари чертата, под нея нямаше нищо. Само пропилени години. Всичко беше отлагал, за всичко казваше „има време”. И просто беше пропуснал живота си. Не беше оценил, че часовникът никога няма да тръгне назад и че това, което пропуснеш днес, е пропуснато завинаги. Че човек трябва с две ръце да се държи за живота, да го гласи така, все едно, че всеки ден му е последен.
Така е тя, момко. Това „има време” е погубило много хубави неща у човека. Колкото повече ни се навива връвчицата, толкова по-често се обръщаме назад. И горко се каем за пропуснатото. Та, за това те попитах в началото: „Ти какво си направил през живота си?” С какво ще запомниш изминалите години. Хайде, питай сега, че трябва и за хляб да ходя.
Задавах въпросите си вяло, без желание. Чичо Пенко отговаряше старателно, умно и с пристрастие. Само че онези, умните и опасни въпроси, все не идваха в главата ми. А на масата мухата все още се бореше с капката сок.
Свърших най-после. Прибрах си техниките, сбогувахме се с чичо Пенко и потеглих за автобуса към града. Край мен вървяха две жени. Едната пристъпваше припряно, избързваше крачка напред пред другата и все я подканяше:
- Размърдай се, де. Ще изпуснем рейса.
- Има време ма, стига си врякала - отвръщаше другата и лениво повдигаше към лицето си ръката с часовника.
„Хм, така си мислиш - наместих чантата на рамо. - Докато турите чертата отдолу”.
