ЛЮБОВ
ЛЮБОВ
Дълги и кратки години.
Стъпки по пясък и лед.
Много път с тебе изминахме,
колко ли има напред?
Уча се бавно, полека,
с влюбени сетива,
да се превръщам в пътека,
слънце и млада трева,
бряг и вълна без остатък,
дъх на разцъфнала ръж,
песен на птица в гората,
капка от есенен дъжд,
миг от среднощна тревога,
несподелена сълза,
галещ ръцете ти огън
и натежала лоза,
топло и светло поднебие,
връх или ширната степ -
дори да не бъда до тебе,
пак да остана със теб.
СПОМЕН
Пееше планинската река.
Спускаха се летните пътеки
като длани топли, нежни, меки.
Всъщност като твоята ръка.
Връщахме се в други времена
и стояхме в спомена смутени.
Странно е да бъдеш в друго време -
от звезди, любов и тишина.
Срещахме се в други градове -
с тесни улички, с високи кули,
с жарък, карнавален дъх на юли,
с който бяхме земни богове.
И зовяхме други небеса
да са с нас през всичките години.
Зрееше в очите младо вино,
светеше в косите ни роса…
А къде да продължим сега?
Няма ги предишните пътеки.
Сняг вали и глъхне като ехо.
Но ще тръгнем пак. Подай ръка.
МУЗЕЙ НА ИЗЯЩНИТЕ ИЗКУСТВА
Край нежното й голо рамо и прелестна, висока гръд
блестяха статуи от мрамор с изящна и студена плът.
Достойна за длето на Фидий, на Микеланджело, Роден,
тя сякаш бе дошла да види тук себе си - без смърт и тлен.
Туптяха тънките й вени, искреше светлият й лик…
Пред мене друг, невидим гений я сътворяваше за миг.
И също толкова красива, до статуите тя сега
застава - истинска и жива - с пленителната си снага.
Знам, тя ще страда, ще обича… Животът ще я състари.
Тя утре няма да прилича на мраморните си сестри.
Защо копнеж по съвършенство изпълва земния ни път,
а е божествено творение несъвършената ни плът?!
АВТОПОРТЕТЪТ
Аз четката, с която се рисувах,
начупих сам от гняв пред огледалото,
разлях боите по платното бяло…
И се приготвих нищо да не чувам.
Но страшното дойде едва тогава.
Недорисуван, в мен автопортретът
сега живее ден и нощ проклетият -
та себе си как мога да забравя!
И виждам ясно всеки щрих и сянка –
усмихвам се от радост или подлост
с очи ту зли, ту ненадейно топли,
с безкръвни устни, с устни като рана.
И колко пъти в нощите смутен
съм гледал дълго образа нетраен,
както човек във огледална стая
се вижда с лик безбройно отразен.
Дори и любовта с изящна свещ
лика ми трескаво разполовява –
греховната му част се възвисява,
а праведната гине в адска пещ.
Хвани, ти, Господи, ръката ми накрая –
да нарисувам онова, което
аз до смъртта ще виждам на лицето си,
без сам да мога да го разгадая!
СТРЪК
Встрани от другите цветя стоеше стрък пречупен.
Красив и буйно разцъфтял. Поисках да го купя.
А продавачката в миг тук учуден жест направи:
„Но, моля, изберете друг! Та другите са здрави!”
Мой стрък, аз знам не би те взел днес някой за подарък,
нито в дланта си би поел цвета ти чист и ярък
и ти напразно ще пламтиш отхвърлен и самотен,
далеч от радости, мечти, от пулса на живота.
Постой за миг във мойта длан! Стопли се във ръката ми!
Аз нежността си ще ти дам, а ти - дъх ароматен.
Така отново ще си жив, ще имаш поглед ясен,
усмихнат, весел и щастлив, жадуван и прекрасен…
Ще ми напомниш сякаш с глас, че във живота кратък
най-наранена между нас е всъщност красотата.
ЕСЕН
Пали с тайнствен кибрит есента
на дърветата жълтите клади
и, доскоро в зелено, света
се събужда с нов цвят изненадан.
Кротко слънце стои над града.
Тишината в пространството расне.
Открояват се всички неща
във пейзаж с очертания ясни.
Сякаш всичко отново цъфти
във това многоцветно съзвучие.
Колко често красиви мечти
твърде късно в живота се случват!
В този кратък, объркан живот,
в който още душата е млада,
приеми любовта като плод.
Зрял и дъхав, от болка и радост.
СВЕТЪЛ ЧАС
Прибрала своя дъх студен,
полекичка се скри мъглата
и се разстла над планината
чудесен октомврийски ден.
Смутени слънчеви лъчи
през върховете се процеждат
и боровете ги оглеждат
със изненадани очи.
А есента като жена,
която става по-красива
със възрастта (тя й отива
напук на първата слана),
в разкошна рокля от листа
кокетно с вятъра флиртува
и той като хлапак лудува,
пленен от зряла голота.
А след утихналата страст -
простор и слънчева омая.
И блеснало небе в безкрая.
И пълен с тихи стъпки час.
Когато сенките трептят,
докоснати от златни нишки,
и дълго гледаш със въздишка
орли в простора как кръжат…
БЪДНИ ВЕЧЕР
Вали невероятен, пухкав сняг
като във приказка. Душата тръпне
и чака пред притихналия праг
отново да дочуе твойте стъпки.
Да се завърнеш и като дете
с играчки пак да украсиш елхата,
над скромната вечеря да расте
сиянието на молитва свята.
И този свят, понякога жесток,
да укроти безумните си страсти.
Един невинен младенец и бог
да се роди за нас в най-прости ясли.
А в тишината като пред олтар
аз да измоля светло обещание
и ти да си за мен най-хубав дар,
запеят ли рождественски камбани.
Божествен миг от обич вдъхновен!
Безсилна е целувката на Юда.
С такава обич, и обикновен,
животът ни превръща се във чудо.
ПРЕДПРОЛЕТ
По брезичките, тънки и стройни,
грейват пъпчици резеда.
А в потоците неспокойни
скача ледено-бистра вода.
Виждаш как се подава тревата
под окапали лански листа
и, затоплени, никнат цветята,
тези горски, омайни цветя!
И макар че е рано за пролет,
вече въздухът светъл звъни
и кълвачът се стрелка на воля
сред дърветата цели дни.
Под стопени от слънцето преспи
пътят още е кален и чер.
Ала скоро тук птичи оркестър
ще започне безкраен концерт.
И в такива дни - свежи и леки -
сякаш всичко е благослов.
И щастливи са всички пътеки,
ако има до тебе любов.
ЛЕТЕН ДЪЖД
Неспирен дъжд над гарите звъни
престоите изпълнил със очакване.
Притихнали, отрудени жени
сънуват лятото в неделни влакове.
В препълнените кошчета за смет
изхвърлени илюзии проблясват,
под опаковката със неоткрит билет
за райски кът и милионно щастие.
Все по-далечен вече е денят,
за който досега мечта и страда
и ти живееш все на кръстопът,
издигнат от безмилостни огради.
Вървиш залутан в този лабиринт…
Безверие душата ти открадна.
И взираш се - дали поне един
не пази нишката на Ариадна.
Но ти не спирай. Виж, след този дъжд
небето се превръща в катедрала.
И те кръщава кротко, отведнъж,
за някакво невидимо начало.
