Любомир Духлински

„Които клаха народа си, както и турчин не го е клал”.

Антон Страшимиров

„Нищо от казаното до сега за терора в България не е преувеличено. На онези, които ме питат: „Истина ли е?”, трябва да се отговори: „Истината е по-страшна… България е земя на ужаса, адът на Европа, мъртвите са навсякъде”. Това заявява през 1925 г. френският писател Анри Барбюс. Какъв е поводът за тези думи на големия френски писател, един от искрените приятели на България?

Той цитира секретната инструкция на министъра на войната ген. Иван Вълков от Януари, 1925 г.:

„- Преди всичко трябва да се ликвидират най-способните и най-смелите носители на тези идеи - интелигенцията.

- В най-кратък срок да се съставят списъци на тези хора, за да може в даден момент да се унищожат всички техни водачи - виновни или невиновни.

- Навсякъде, където избухнат смутове, да се действа безмилостно и без съдебни и следствени формалности.

- Да се избиват всички безмилостно, техните семейства също, а къщите им да бъдат изгаряни.

- Бунтовниците да се екзекутират пред очите на техните съучастници.”

Изглежда, че това не е достатъчно на шайката, предвождана от кръволока Цанков, защото по-нататък заповедта продължава:

„- Навсякъде, където избухват смутове, безмилостно да се унищожат всички заговорници, техните съучастници и ония, които ги укриват.

- Всички заловени да бъдат съдени и екзекутирани в срок от 24 часа.

- Неподчинението към офицерите да бъде наказвано с незабавна екзекуция.

- На смърт да бъдат осъждани всички, които не изпълняват каквото и да е от тези разпореждания.

- Да бъдат наказани със смърт всички, които издадат каквото и да било от тази инструкция.”

Нека направим едно много важно уточнение - тази заповед е издадена преди атентата в катедралата “Св. Неделя”.

Потресен от нечовешката жестокост, проявена от властите към опозицията, левите земеделци и комунистите, през есента на 1925 г. Анри Барбюс създава и лично оглавява „Комитет за защита на жертвите от фашизма и белия терор в балканските държави”. Освен него в комитета влизат видния френски общественик Жан Вилар и белгийската общественичка Поле Лами. Получила всеобщата подкрепа на човеколюбивата част на европейската общественост, анкетна комисия посещава България, Румъния и Югославия и въпреки яростното противодействие на полицията в тези страни вижда със собствените си очи нечуваните страдания на народа.

След завръщането си, членовете на комисията развиват активна публична дейност в защита на пострадалите от белия терор. Анри Барбюс написва потресаващата документална книга „Палачите”, а Жан Вилар публикува книгата „За това, което видях в България”, наситена с органическа ненавист към българския фашизъм и открита симпатия към българския народ.

По това време Балканите са, както ги нарича  Барбюс - „Земи на ужаса” и „Ада на Европа”, и те поразяват света с нечовешките жестокости, извършвани от балканските правителства спрямо собствените им народи. Априлските събития в България от 1925 година е наименование на репресиите срещу левите и опозиционни сили в страната непосредствено след атентата в църквата „Света Неделя” от страна на правителството на Александър Цанков.

Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема репресивни действия срещу комунистически активисти, анархисти и леви земеделци. Терминът „Бял терор” е употребен за пръв път от Петко Д. Петков, за да бъдат означени посочените масови арести, побои и убийства.

След провала на Септемврийското въстание през 1923 година БКП е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924 г. Партията не изпълнява решението и продължава дейността си в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите й. Набиращият сила ултраляв уклон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие.

Към ЦК на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, организира малки терористични групи („шесторки”), на които се възлага задачата за убийството на най-мракобесните представители на властта.

Междувременно правителството засилва действията си срещу нелегалната БКП. На 12 февруари 1925 година е арестуван, изтезаван и удушен ден по-късно влиятелният функционер на софийската организация на БКП Вълчо Иванов. Физическото му убийство е извършено от групата на капитан Кочо Стоянов. Малко след това на улицата са застреляни комунистическите депутати Тодор Страшимиров и Харалампи Стоянов.

На 10 март е приета промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите - смъртна присъда се полага не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват. На 26 март е убит Яко Доросиев, ръководител на секцията по оперативната дейност към Военната организация на комунистическата партия.

Нали забелязвате - всичките тези зверски убийства са извършени един или два месеца преди атентата. Няма как да бъдат свързани с него, въпреки старанията постфактум на Цанковия режим и величайшия му покровител. Жертви на априлските събития стават много активисти на левицата, като Ана Маймункова, Тодор Страшимиров, Темелко Ненков, Николай Петрини, Иван Манев, Александър Боримечков, Жеко Димитров, Димитър Грънчаров, Христо Косовски.

Физическите извършители на зверските убийства, в повечето случаи без съд и присъда, на улицата, са групи офицери, организирани в Трета секция към Министерство на войната, полицейски служители и някои дейци на Вътрешната македонска революционна организация. Подсъдими на процеса срещу генерала от пехотата Иван Вълков през 1954 г. твърдят, че всички са действали по негова заповед.

Според документите, изследвани от българската историография, в месеците след атентата тези групи отвличат, изтезават и убиват хиляди български граждани. Според българския историк Георги Марков броят на убитите през април 1925 г. е около 400 - 450 души.

След продължителна проучвателна работа Музеят на революционното движение в България издава книгата „Звезди във вековете”, където поименно и с кратка характеристика са описани жертвите на тези действия в периода 1923 - 1944 година. Дават се следните данни за загиналите за периода 1924 - 1926 г.:

- загинали в престрелки с полицията, осъдени на смърт след атентата в черквата „Света Неделя”, убити от военни или други органи - общо 503 души;

- загинали анархисти и членове на терористични чети и техни ятаци - общо 105 души;

- загинали от междуособиците в македонските организации и подкрепата на ВМРО към правителството - общо 76 души.

Документите сочат, че в периода 1923-1925 в България са извършени над 250 политически убийства, дело на глутницата около „младата лисица” - Цанков, Вълков, Военния съюз, Трета секция на военното министерство, ВМРО. Ще обезглавят Стамболийски, Вълчо Иванов ще бъде удушен с тел, Спас Дупаринов ще го хвърлят от влака, по улиците ще разстрелят Тодор Страшимиров, Харалампи Стоянов, Петко Д. Петков, Димо Хаджидимов, д-р Никола Генадиев и още стотици противници на фашисткото правителство на Цанков, както и интелектуалците Гео Милев, Йосиф Хербст, Христо Ясенов, Сергей Румянцев - все „терористи”, предвождани от Гео Милев.

Сред жертвите са политици от левицата, интелектуалци или редови привърженици на опозицията. За някои от убитите властите твърдят, че са застреляни при опит за бягство.

Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 май до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси през Виена от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП.

Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски. Последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май. Ето, това е новаторски почин в теорията на фашизма - първо убиваш някого, после го съдиш. Или пък въобще не губиш време и ресурси да го съдиш…

В книгата си „Атентатът’1925. Денят, в който се отвориха портите Адови” Велислава Дърева пише, основавайки се изцяло на документи, черно на бяло: „28 февруари 1925 г. На гарнизоните в София, Пловдив и Варна е разпоредено да определят кои офицери ще участват във военните трибунали, тъй като „в близко време се очаква да бъде обявено военно положение”.

14 април 1925 г., два дни преди атентата в „Св. Неделя”. В нарочна заповед ген. Вълков обявява, че военното положение е въведено и че военно-полевите съдилища вече действат. А царски укази няма! Няма и решение на парламента.

16 април 1925 г., в деня на атентата, царските укази се появяват в „Държавен вестник”, бр. 13: Указ № 2 - за въвеждане на военно положение (по доклад на Цанков - № 672 от 16 април) и Указ № 3 - за преименуване на областните военни съдилища в София, Пловдив и Русе във военно-полеви съдилища (по доклад на Цанков и министрите Русев, Вълков и Бобошевски - № 672 от 16 април).

Никъде - нито в правителствените доклади, нито в царските укази, няма и дума за някакъв атентат в митрополитската катедрала в центъра на царството. Нито ред, нито дума, нито буква. Нищо. Поводът е атентатът. Би трябвало. Обаче поводът отсъства. Няма го.

Кога са написани тези укази? Предния ден? Миналия месец? През февруари? Или може би през януари? Не знаем. Но не и на 16 април.”

Нека припомним още няколко факта, които ще ни покажат с кристална яснота как действат дворецът, правителството и репресивните органи. Мнозина знаят, че в европейските монархически, а и не само, дворове, Фердинанд Сакскобургготски е наричан „старата лисица”. Има и защо. Няма да се спираме на това. След като той е такъв, какво ще е отрочето му, родено, отгледано и възпитани от него? „Младата лисица”, какво друго.

За лисичия нрав на Борис III говорят поне три факта: на 8 юни 1923 година той гостува със семейството и антуража си във вилата на Александър Стамболийски в Славовица. Седят си на сенчица, пият си кафенцето или студената анасонлийка, обсъждат държавните дела. След четири дни Стамболийски ще бъде обезглавен! Търсейки начин да оправдаят безнравствената постъпка на величеството, неговите блюдолизци твърдят и до днес, че той не е знаел какво се подготвя! Нима има наивници, които да вярват в това? Царят на царството няма да знае, че се подготвя преврат, определен за следващия ден?

Да приведем още един пример, който оборва лъжата на „младата лисица” - на 9 юни 1923 година излиза царски указ, въз основа на който е спуснато окръжно №6376/9.VI.1923 г. до Околийското управление, Г.Г. Кметовете в околията и Т-Пазарджишки Кмет, която гласи:

„С Царски Указ е назначен за М-р Председател Професор Цанков, а бившия м-р председател Ал. Стамболийски се обявява за разбойник.

Вменява се в дълг на всеки гражданин или селянин където го срещнат да го заловят или застрелят. Иначе който не изпълни тази заповед ще бъде арестуван”.

Как така става, че още рано сутринта цитираното окръжно вече е в ръцете на кметовете? Значи то е подготвено предния или предните дни. И е подписано от „лисицата”, защото в него изрично се подчертава „С Царски Указ”. Това е. Другото са приказки за наивници.

На 13 юни Александър Стамболийски е заловен, а на 14 юни във вилата си е нарязан на парчета като животно и накрая обезглавен. С умиращата си ръка Стамболийски само е успял да напише със собствената си кръв на стената „Ст 1923 16ч”

И още един, най-подозрителния факт - защо „младата лисица” не присъства на опелото в „Света Неделя”? Как така става, че не пострадват нито ген. Жеков, нито някой от правителството? Само Цанков е леко ранен. Злите езици говорят, че той е бил на такова място, че дори Марс да се беше срутил върху „Света Неделя”, той пак е щял да си остане читав. Защото е знаел какво ще става, как ще става и как да се предпази, заставайки на безопасно място. Не загива нито един от тези, които леят българска кръв като река! Изводът е само един - те са знаели предварително какво ще се случи.

Откъде? Много просто - това е поредната провокация, за да се изпълни януарската заповед на ген. Иван Вълков. „Ако комунистите не извършат някаква провокация, ще я извършим ние” - отсича Цанков, когато му възразяват, че левите засега кротуват. Царят не е тръгнал, защото знае какво ще се случи.

Той е предупреден от ген. Жеков, който е информиран пък от левите земеделци, а чрез Жеков е предупреден да не ходи в „Света Неделя” и царят.  Военният съюз ще вземе мерки да не остане жив свидетел. Пази, Боже, да пропее някой! Никой от свързаните с ген. Жеков земеделци и комунисти не остава жив.

В своя реч в парламента след априлските събития Цанков заявява: „Аз отговарям само на въпроса: запазихме ли държавата? Да! Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае.”

„Чистата съвест” на царя и българското правителство смущава дори техните верни западни съюзници и покровители. Във външнополитически план правителството на Цанков е в практическа изолация. Югославската армия се съсредоточава на границата с България, опасявайки се, че „младата лисица” ще последва примера на „старата” и ще тръгне да търси „бащината си земя”. Югославия дава убежище на бягащите от репресиите комунисти и земеделци. Лондонски и парижки банки отказват да дадат заем за стабилизиране на изтощената от войната България.

Близки връзки Цанков демонстрира единствено с режима на Мусолини в Италия. Мусолини лично обещава да сътрудничи при облекчаването на репарационните плащания по Ньойския договор. Разбира се, че не изпълнява обещанието си. Хитлер още го няма и родните фашисти няма на кого да се опрат.

В месеците след атентата с нечувана жестокост са избити някои от най-светлите умове на страната, които нямат нищо общо нито с атентати, нито с БКП или БЗНС, нито с Москва или Коминтерна. Свободомислещ, прогресивен, човеколюбив съвсем не означава комунист или терорист. Нека накратко разкажем за някои от тях.

Георги Милев Касабов, известен като Гео Милев, е български поет и публицист, основен представител на експресионизма в българската литература.

Заради поемата „Септември”, книжка 7 - 8 на списание „Пламък” е конфискувана, а Милев е даден под съд. През януари 1925 г. списанието е забранено. На 14 май 1925 г. заради поемата Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва постановената присъда пред Апелативния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка” от полицията и изчезва безследно.

Според разпространената версия останките на Милев са открити през 50-те години на XX век в масов гроб край София и са разпознати по изкуственото око, поставено по време на операциите в Германия. Белезите от насилие по останките и показанията на ген. Иван Вълков пред съда през 1954 г. сочат, че Гео Милев е удушен с тел.

За поета Гео Милев Анри Барбюс казва, че е „съден за своя поема, беше оправдан и освободен, но след това жестоко осакатен и убит, защото дръзнал да превежда на делегация на английската Лейбъристка партия.” Може би и заради това, но по-вероятната версия е поемата „Септември” - трън в окото на набиращия сили фашизъм.

Йосиф Хербст е български журналист и обществен деец. Владее свободно френски, английски и немски. Кореспондент за България на най-влиятелните европейски издания - „Нойе Фрайе Прессе” (Виена), „Фосише цайтунг” (Берлин), „Дейли Мейл” (Лондон) и „Адевърул” (Букурещ). В чужбина вярват повече на неговите информации, отколкото на БТА.

След Септемврийското въстание през 1923 г. разобличава репресиите на режима на Александър Цанков в публикациите си. Списва вестниците „Вестник”, „А. Б. В.”,  „Ек”, „Днес”, „Вик за свободни хора”. В нощта на 12 срещу 13 февруари 1925 г. присъства случайно на убийството на комуниста Вълчо Иванов и става свидетел на изхвърлянето на трупа му на ул. „Гурко” от извършителите - група офицери, начело с капитан Кочо Стоянов.

На следващия ден описва видяното от него в три часа през нощта. В своя вестник „Ек” той открито насочва вниманието към хората на властта: „Убийците очевидно не са били обладани от страх, че ще бъде разкрито престъплението им и че могат да бъдат заловени. Напротив… Имали са сигурно място, където са умъртвили жертвата си, разполагали са с модерно превозно средство, автомобил, за да пренесат и изхвърлят удушения човек… Джелатите са владеели много добре занаята си, сякаш са го изучавали в някой курс… “

С това окончателно си спечелва омразата на първото правителство на Демократическия сговор. Йосиф Хербст „безследно изчезва” по време на априлските събития от 1925 година. Денят на смъртта му е неизвестен, но се предполага, че е умъртвен почти веднага след задържането му, в дните непосредствено след атентата в катедралата „Света Неделя”.

След атентата той е единственият издател, чийто вестник публикува информация за случилото се още същия ден. „Второ издание, колкото хартия е останала в печатницата!” - настойчиво казва той. Екземплярите на вестник „Днес” се разпродават като топъл хляб. Всеки иска да научи черно на бяло какво се е случило. „Минувачите се втурват към дрипавите малчугани, грабят вестниците и никой не иска ресто”. Хербст не се радва на триумфа на вестника, знае, че и върху него ще се стовари хаосът, който е предричал.

В късните часове след атентата Йосиф Хербст, намиращ се вече в полицията, дава на поета Трифон Кунев коженото си портмоне с молба да го връчи на съпругата му Виола Каравелова. Да знае, че до последния си дъх е мислил за нея. Не знае, че трупът му няма да бъде открит.

Вече има доказателство, че журналистът Хербст е бил изгорен жив в пещта на Обществената безопасност в София. Там са били изгорени и двама бивши офицери и още един журналист.

Сергей Румянцев е арестуван в Стара Загора заедно с журналиста Георги Кузманов, с когото са работили заедно във в-к „Земледелско знаме” и са се опитали неуспешно да емигрират в Турция, на 17 април 1925 г. и откаран в Дирекцията на полицията. От там е изведен, също и Кузманов, Мико Петков и Динол Динков - отговорен редактор на в-к „Народно знаме”. Румянцев оставя на Трифон Кунев сребърния си пръстен с камея - факт непотвърден в спомените на Кунев - и повече няма никаква следа от него. Предполага се, че е убит или изгорен на 19 или 20 април 1925 г., вторият ден на Великден. На процеса срещу ген. Вълков през 1954 г. става ясно, че арестантите са разстрелвани в казармите, без да е установено нещо точно за съдбата на Румянцев. Последната написана от Румянцев фраза в негова статия е „Държавата има право да съди, но не и да убива!”

На 22 април 1925 г. е арестуван и Христо Ясенов. Първоначално е отведен в училище „Фотинов”, по-късно, на 10 май 1925 година, е преместен в Дирекция на полицията. Обявен е за безследно изчезнал.

Спазвайки заповедта, цитирана в началото, властта избива цвета на тогавашната българска интелигенция: освен Йосиф Хербст, Гео Милев, С. Румянцев, Хр. Ясенов още стотици учени, учители, журналисти, лекари, адвокати намират смъртта си в „белите нощи”. В България официалните вестници сочат следните данни за политическите процеси за времето от май до август 1925: брой на процесите - 81; брой на обвиняемите - 3570; поискани смъртни присъди - 600; осъдени - 611; осъдени на смърт - 300.

Един факт особено много смущава Барбюс и той е, че в България роднините на преследваните се смятат за виновни. Като доказателство той прилага арестуването на 26 души - обвинени за това, че са роднини на забегнали в чужбина членове на Земеделския съюз. Много лекари също са съдени, защото са лекували „заговорници”.

Ако някой не предаде близките си, извършва престъпление по силата на измисления от господарите нов наказателен закон. Един член от Закона за защита на държавата, единодушно приет от Народното събрание, с изключение единствено на гласа на г-н Костурков, постановява: „Не подлежат на наказание ония, които уведомят властите.” Предаваш - живееш, не предаваш - умираш. Просто и ясно.

Барбюс отправя обвинения и към пресата: „Днес за никого не е тайна, че българското правителство прави мили очи на европейската преса и използвайки всички средства, включително и субсидии, се сдоби с благосклонния неутралитет и дори симпатията на множество печатни органи.” Че „субсидиите” вършат работа, личи и от факта, че един парижки вестник, минаващ за демократичен и антифашистки, дотолкова се осланя на информацията, получавана от „Българско пресбюро”, че е озаглавил един от материалите си „В България няма фашизъм”.

След прибирането си във Франция потресеният Анри Барбюс написва книгата „Палачите” - своеобразен обвинителен акт срещу фашизма в България. За нея той казва, че макар да са се опитали да заглушат гласа на книгата му чрез привидно равнодушие и мълчание, книгата е недосегаема не защото се отличава с особена престижност, а защото е едно истинско свидетелство.

Ще си позволя още веднъж да цитирам Велислава Дърева: „Без никакво участие в никакъв атентат, без никаква вина, без да са посегнали на ничий живот, без съд и присъда, за няколко месеца ще „изчезнат безследно” около 30 000 комунисти, земеделци, работници, селяни, интелектуалци, леви офицери, от тях - 6000 само в София.” Така свидетелства през 1932 г. бащата на Гео Милев.

Емил Вандервелд, външен министър на Белгия, говори за 18 000 убити; парламентарната комисия на Лейбъристката партия - за 20 000 убити или изчезнали; в книгата „Какво се върши в България” Чарлз Мос, американски журналист, пише: „На 22 април, шест дни след атентата, в затворите бяха хвърлени 30 000 души”. За броени дни (по официални данни на Военното министерство) само в София, Пловдив и Варна са арестувани над 27 000.

Колко загиват в черните нощи на белия терор? Цар Борис признава за „хиляди жертви”, външният министър - за 5000 убити само през Септември`23, главният секретар на МвНР - за 3500 „плюс-минус хиляда” (така де, какво са някакви хиляда човеци!), Цанков говори за „стотина убити учители”, ген. Вълков - за „25 убити комунисти”. Скромно. И отново Цанков, пред „Нойе Фрайе Пресе”: „За съжаление изчезнаха няколко души и повече не се намериха”. Още по-скромно.

Близо до София един ден намират осакатеното тяло на 17-годишна ученичка от Пазарджишка околия. На трупа имало надпис: „Предателка на родината. Минувачо, заплюй и отмини!

Жената на капитан Кротнев, с кърмаче на гърдите, е убита в леглото си. На другия ден намират тялото й на улицата. Причина: съпругът й симпатизирал на Земеделския съюз.

Съвсем близо до гарата в Белово, където 26 души са избити през септември 1926 г., намират разкъсани мъж, жена и шестгодишно дете… Картината е толкова страшна, че мнозина от минувачите припаднали…”

Репресивните мерки от страна на правителството, включващи масови убийства без съд и присъда на комунисти, леви земеделци и други политически опоненти по време на априлските събития през 1925 г. след атентата в черквата „Св. Неделя” включват, според каноните на зараждащия се фашизъм - погазване гражданските свободи и преследване на политическите опоненти и някои от противопоставящите му се интелектуалци.

От агенти на властта са извършени многобройни среднощни отвличания, изтезания и убийства, някои от които направо на улицата. Повечето от тези деяния не са признати от правителството, то ги приписва на „неотговорни фактори”.

Всъщност, „неотговорните фактори” представляват екзекуторски групи запасни офицери, полицаи и дейци на ВМРО, от които най-известни са тези на кап. Кочо Стоянов и капитан Цвятко Николов - Черния капитан. Групите действат по пряката заповед на генерал Иван Вълков. Ползват се с подкрепата на правителството - използват за убийствата сградите на Обществена безопасност, военни поделения, полицейски участъци, за хайките ползват инвентар на държавно финансиране. За погребването на труповете в Илиянския форт се използват редови военнослужещи.

Страшно е. Страшно. И се питаш - откъде в най-старата държава в Европа е нагнетена тази нечовешка жестокост? Откъде в една християнска държава е това неистово желание да се избиваме едни други? Отговор няма. Истински отговор няма.

Свой отговор е потърсил Гео Милев:

Тогава настана

най-ужасното:

Бясно захласната

заудря в душите тревожна камбана

- удря, бие, звъни…

Нощта падна тъй ниско -

глухо и страшно заключена

от всички страни.

Смъртта

- кървава вещица сгушена

във всичките ъгли на мрака

изписка,

и ето посяга

далеч и навред из нощта:

със своите сухи ръце

- дълги, безкрайни -

улавя и стиска

зад всяка стена

по едно ужасено сърце.

О, нощ на безименни тайни!

За да завърши с безпределната си, светла и наивна вяра, преди ръждивата тел да стегне гърлото му и песента му да секне по средата:

Човешкия живот

ще бъде един безконечен възход

- нагоре! нагоре!

Земята ще бъде рай -

ще бъде!

Казват, че може да бъде убито човешкото тяло, но не и духът му. Дали? Нашето съвремие не доказва ли обратното? Днес е пълно с цанковци, отцеругатели и майцепродавци, които не се стряскат от никаква низост, на която са готови, само и само да запазят властчицата си.

Да цитираме края на едно антрефиле на Йосиф Хербст, поместено в списвания от него вестник „АБВ”: „Не е пръв г. Цанков, от когото българското общество слуша, че то диша единствено чрез него и ако той си отиде, животът на страната ще спре. Слава богу, по-големи дробове България загуби и пак продължава съществуванието си.”

Това да ви напомня нещо, случващо се днес и тук? На какво ни научи историята ни - трагична и покъртителна? Комай на нищо…