Димитрина Бояджиева

В сияйното септемврийско утро, автобусът за Италия пристигна на централна автогара с такава скорост, че госпожа Дора едва успя да отстъпи. Вратата изтрещя рязко, шофьорът се подаде, слезе по стъпалата, вряза се в припряната тълпа и вдигна капака на багажното.

Пътниците се суетяха, подаваха багажа си. Проглушена от шумотевицата около себе си, блъскана от нетърпеливи пътници, които яростно я бутаха да се докопат по-бързо до багажното, госпожа Дора Ленарова се почувства застрашена и като се отдели от тълпата, остана търпеливо да чака до куфара си.

За пътуването си бе сложила кафява пола от груб ленен плат, памучна бежова блуза и удобни кожени сандали. Беше средна на ръст, не беше суетна, и макар да не беше вече млада, чувстваше се още жена. Не обичаше да ходи по лекари, не обръщаше внимание на болежки, нито се оплакваше. Отминаващите жеги я оставиха достатъчно здрава.

Есента я намери привлекателна както от времето на удивителната й младост на актриса. Поканата от сина й да прекара и тази зима при него я зарадва и малко разтревожи. Миналата година синът й си беше купил къща край Генуа и затова, вместо да слезе както винаги на централната гара „Пиза дел Витория”, трябваше да слезе на спирка „Сан Антонио”, където щеше да я чака кола.

Госпожа Дора имаше страх от самолетите и нямаше друг избор Тревожно погледна към автобуса. Шофьорът млад, със закръглен задник, с мустак под хищни ъгловати ноздри, премятайки дъвка в устата си, нагласяше куфарите и дъвчеше настървено. Когато пое и последния куфар, се обърна към госпожа Дора.

- Ти за къде си.

- За спирка Сан Антонио.

- Ми хайде де. Давай куфара.

Тя с мъка повлече куфара. Заморена спря пред рампата.

- Божичко, тежи! - въздъхна уморено.

- Тогава къде си тръгнала! - сопна се шофьорът. - Защо не си стоиш вкъщи.

Госпожа Дора само се усмихна и не каза нищо. Почувства се засрамена както никога. През живота си бе разговаряла с много мъже, но не толкова груби. Отмаляла, най-сетне успя да подаде куфара и тръгна да влезе в автобуса.

Още на първото стъпало някой й подаде ръка. Следейки стръмните стъпала не повдигна глава, но уловила се здраво за ръката, качи стъпалата с толкова достойнство, колкото възрастта й позволяваше.

Автобусът потегли. Понесе се! Понесе не само автогарата, а и проблясващите фирми, отминаващите къщи, площадът и улиците все по-бързо.

Пътниците се размърдаха и заразгъваха с шумолене сандвичи, разкъсваха шумолящи пликчета с чипс, кроасани и бонбони. Настанила се, госпожа Дора гледаше през прозореца. И въпреки че отдавна се разгръщаха поля, тя все още мислеше за града, в който живее.

Тук бе направила кариера, семейство и отгледала сина си. Ако съпругът й беше жив, сега щяха да пътуват двамата, така както двамата играха в „Котка върху горещ ламаринен покрив”. Припомняйки си миналото, изведнъж затърси в чантата си, притеснена, че е загубила портмонето. Там беше.

Успокоена, отново загледа през прозореца преминаващия пейзаж. Кой знаеше какво й готви съдбата. Погледа, докато мяркането на пейзажа й стана тягостно. Намести се, скръсти ръце и притвори очи.

На съседната седалка, оттатък пътеката, удобно облечен, вцепенен от блаженство, с разтворен вестник пред себе си, господин Йордан Великов спря да чете интервюто с Ален Делон. Протегна бавно крака, и погледна към госпожа Дора.

Автобусът направи завой. С гръмък мрак изкънтя кратък тунел. Отново е светло. Слънчевата светлина откри лицето на госпожа Дора и господин Великов видя профила й. Беше я забелязал още отвън, докато стоеше до куфара си, преди да се качи. Хареса му. Годините са положили, разбира се, отпечатъка си, но и така му хареса.

Когато я видя да се качва в автобуса, той бързо скочи и с момчешка предизвикателност й подаде ръка. Следейки стъпалата тя не повдигна глава и не можа да види отблизо лицето й. Господин Великов отново погледна към седалката.

Госпожа Дора се беше обърнала към прозореца и гледаше навън. За да убие скуката, той взе вестника и продължи да чете интервюто с Ален Делон: „ …Благодарение на красотата ми щастливо премина живота ми досега. Вече съм вдовец, на осемдесет и три години съм и все още търся жената, с която да завърша живота си. Има десет жени, за които мога да се оженя, но все още не съм намерил подходящата жена, която да ме придружи до края на живота ми…”

Е, господин Великов не е Ален Делон, но и той има кандидатки. Макар животът му досега да бе вървял праволинейно и строго, без разни завойчета, след кончината на съпругата му, можеше да завие. Беше му любопитно, струваше му се, че зад завойчетата има нещо непознато, нещо опасно и смътно запомнено, което го привличаше.

Той погледна към госпожа Дора. Сложила чантичката си на подвижната масичка, сега гледаше пред себе си, скръстила ръце. Беше му приятно да я гледа.

Автобусът започна рязко да спира. Преплува тухлената стена на крайпътно заведение. Шофьорът плавно паркира до други международни автобуси и гръмогласно обяви десет минути почивка.

Госпожа Дора стана, сложи чантата под мишницата си и изчаквайки по пътеката, тръгна към вратата. На стъпалата някой й подаде ръка и тя слезе внимателно, следейки стръмните стъпалата.

Доскоро се ядосваше, чудеше се когато й отстъпват място в градския автобус, когато се опитваха да й помогнат да пресече улицата, или я хващаха подръка докато изкачи стълбите на подлеза.

Сега повдигна глава да благодари, и срещна един мъжки поглед, от който дъхът й спря, накара я да се почувства жена. Господин Великов се усмихна и следвайки я в групата пред себе си, гледаше как тя размахва леко ръце, измъчвана от желание по-скоро да стигне заведението. Той остана отвън и запали цигара. Докато пушеше я видя да пие кафе.

Погледа я и отново реши, че му харесва. Завладян от това чувство, се питаше, за къде ли пътува: за Генуа или пък за френската ривиера! Той сгреши. Синът й беше казал: „Преди Генуа, ще слезеш на спирка Сан Антонио. Там ще те чака шофьорът ми, за да те доведе у дома.”

Господин Великов изгаси цигарата си. Изненадан от слънцето, все още на хоризонта в осем вечерта, тръгна да се поразходи. Когато влезе в автобуса, притеснен погледна през прозореца. Десетте минути бяха изминали, пътниците бяха насядали, а г-жа Дора още я нямаше.

Когато тя влезе в автобуса, някой от пътниците запротестираха.

- Обърках автобуса - извини се притеснено госпожа Дора.

Шофьорът рязко се обърна и гръмко извика:

- Ей затуй такива неориентирани не искам в автобуса.

Госпожа Дора се стъписа. Буквално не намери какво да каже. Шофьорът се изправи.

- И повече никакви закъснения. Нека сме наясно. Такива разсеяни да си стоят по къщите. Да не стане като миналата седмица. В една от почивките, всички слязоха, само една седемдесет и пет годишна баба, чакаме. Чакаме я да слезе, а тя стои на седалката умряла в автобуса.

- Ти пък сега! - обади се господин Великов. - Ама я каза! Ще травмираш госпожата, пък и нас пътниците.

Госпожа Дора се притисни още повече и за да не изглежда толкова притеснена, опита да се усмихне. Почувства се толкова унизена, че не разбра кой от пътниците я защити, за да му благодари.

Тръгнала към мястото си, прескочи протегнатия крак, сложи чантичката си на подвижната масичка пред себе си и седна сякаш върху гореща ламарина.

Със свито сърце продължи да мисли за умрялата нещастната жена, видя бледите й вкоченени пръсти да стискат ръчната чантичка и шофьорът наведен над нея, ядосан, че е умряла в автобуса.

„Божичко, простена едва чуто госпожа Дора, майка му сигурно много е щастлива, когато се завръща от курс, радва му се, докато му приготвя обяд или закуска.” Сърцето й отново се сви. Почувства се единственото живо същество в този автобус.

Автобусът препускаше невероятно бързо. Навън след малко ще се стъмни. При всяко тръскане пейзажът изглеждаше нереален и не на фокус. Стъклата притъмняха.

„Сега вече няма спиране, помисли господин Великов. Втората част от пътя е винаги бавна, часовете сънливи. Ето, докато спътниците спят, госпожа Дора се взира в тъмното стъкло. Наистина за къде ли пътува? Към един ще бъдат в Генуа.”

Така беше. От централната автогара трябваше да вземе нощния влак за крайбрежната линия и за час два ще бъде в Сан Ремо. Можеше да отиде и с градския транспорт, но от указателят разбра, че, ако туристът не знае добре италиански, по-вероятно е, да се обърка. Сан Ремо го привличаше от младите години. Още от тогава там се провежда най-старият песенен международен фестивал.

Навремето господин Великов се увличаше от ударни инструменти, участвал бе в рок бандата на града, но щом срещна съпругата си, животът му влезе в друг коловоз - не подхождаше на един барабанист да бъде съпруг на главна счетоводителка в голям завод.

Остана му само снимката с момчетата от рок групата - и четиримата с буйни коси и съвсем еднакво усмихнати. Спомняше си, как биеше барабаните, докато Доньо опъваше струните на китарата до скъсване, с тромпета Даро му съперничеше, а саксофонът на Танко плачеше прегракнал.

След затихването идваше солото на барабаните, неговата минута - в началото държеше такта, в тишината се чуваха само звуците под палките, после си правеше своя импровизация - подхвърляше едната палка във въздуха, а с другата продължаваше да бие.

Уловил палката започваше настървено с двете, докато изпадне в екстаз и взриви залата. Тъкмо тези моменти го караха да се чувства горд вътрешно и когато напусна бандата, понякога му се искаше да поговори със съпругата си за това, чувстваше нужда да говори за бандата, но тя не искаше да чуе за нея.

Сякаш не разбираше, че беше правил единственото нещо, което му носеше радост и беше го изоставил. Започнал да прави нещо друго загуби радостта, но никога не допусна да бъде от породата мъже, които подаряват цветя на съпругата си само по повод и се обличат като счетоводители. Чувстваше се горд.

Дори и сега, докато си спомняше тия така далечни моменти, отново се почувства горд. Е, вече е пенсионер, за какво да съжалява, нали точно затова реши да си подари това пътуване.

И тъй като господин Великов не обичаше организираните групови екскурзии, тръгна сам към Сан Ремо. Не носеше почти никакъв багаж, само една раница, ето я тук в краката му.

„Наближаваме спирка Сан Антонио” - съобщи шофьорът и намалил скоростта, автобусът спря. Господин Великов изненадано погледна към госпожа Дора - облякла връхната си дреха, готова за слизане с чанта в ръка, тръгна към вратата.

Прозявайки се сънено, шофьорът слезе да отвори багажното.
—
Взела куфара си от багажното госпожа Дора се отправи към колата. „Е, вече пристигнахте!” - посрещна я шофьорът и, отваряйки предната врата, добави : Госпожо Ленарова, тук един господин помоли да го вземем с нас. Бил в същата посока.”

- Той откъде се взе? - недоумяваща погледна тя.

- Как откъде, - обади се господин Великов. - От автобуса. Нали заедно пътувахме. Кой ви подаваше ръка?

Госпожа Дора беше лош физиономист, но позна гласа от автобуса и възвърнала самочувствието си, загубено по време на пътуването, каза:

- Щом е в същата посока, нека се качи.

Каза го уморено, но в гласът й прозвучаха нотки от забравената й младост.