Петър Хаджинаков

Името на „гладиатора на словото”, Петко Каневски е достатъчно известно сред почитателите на „изящната словесност”, както в родния Юг - родният, емблематичен Димитровград, така и на национално ниво, с активното му участие в проявите и живота на международните и републикански форуми на Съюза на българските писатели - с организацията, провеждането и системната обгриженост на Празниците на поезията и националната литературна награда „Пеньо Пенев”, с невероятния Празник на поезията „Доброслов”- село Добрич, Хасковско, с ежегодния литературен форум за дебютни художествени книги и автори - „Южна пролет”, с празниците, посветени на класика П. К. Яворов в град Чирпан, с невероятната му дейност като директор на Библиотека „Пеньо Пенев”, гр. Димитровград и проведените десетки интелектуални мероприятия - творчески срещи и вечери на редица съвременни творци-художници и автори на литературни произведения.

В хронологията на времето той издава последователно поетичните книги: „Виж луната” - 1988 г., с редактор Тодор Чонов, „Живот на кредит” и „Звездни вулкани”- с редактор Никола Инджов, „Горе ръцете” - редактор Иван Гранитски, „Опасно честно” - 2014 г., с редактор Петър Анастасов, а също и сборника с фейлетони „Писма до дядо ми”, посветени идейно-тематично на годините на Прехода у нас.

Член е на Съюза на българските писатели от 1993 г., председател на Дружеството на писателите „Пеньо Пенев”, на ГС „Приятели на Русия и Православния свят”, както и на Народно Читалище „Култура 2002″ - Димитровград.

Неговите стихове са публикувани и излъчвани в регионалния и централен печат, по електронни медии, радиа и телевизии. Превеждани са на: френски, сръбски, руски, полски, румънски, унгарски, гръцки, отпечатвани са в родни и чуждестранни антлогии.

Последната му засега, стихосбирка „Увеличи шрифта на любовта”, изд. „Български писател”, 2022 г., с редактор Боян Ангелов, обединява в три основни цикъла /„Посвещения”, „Чавги” и „Седмичен хороскоп”/ около шестдесет стихотворения, две трети от които са четиристишия.

Поводът за издаването на тази новаторска по отношение на формата и част от темите и мотивите стихосбирка е седемдесетгодишнината на автора, като в прочувствените си слова към неговите лирически изповеди поетите Петър Анастасов и Боян Ангелов осъществяват своеобразен „Увод към поетиката на Петко Каневски”, чиято будна гражданска съвест, възрожденски патос и родолюбие са водещите идейно-тематични посоки в книгата.

За популярността на песенно-лирическите му откровения голямо значение има и фактът, че редица композитори създадоха музикални шлагери през годините: Тончо Русев, Хайгашот Агасян, Димитър Гетов, Асен Масларски, Панчо Канев, Огнян Видев, Желязко Тодоров…

Каневски е носител е на една от най-престижните национални награди за литература „Пеньо Пенев”, на десетки други отличия и на Френски национален орден за впечатляващата си, мащабна интелектуална дейност през годините.

Особено актуални и безпрекословни са констатациите на поета в стихотворението „Днес”: „Уж сме юнаци, не сме маргинали, а си оставаме кухненски воини. Зная ще кажат - „Времената са други!” пишурки разни от интернета! Жадни за слава, болни влечуги сеят раздори, страх и несрета!”

Силата на карикатурно-гротесковата същност на съвременността е явна като тази интензивна метафоризация на ситуацията „Днес, сега и тук!” има градиращ характер и се движи правопропорционално към тоталния социален икономически и духовен крах със силата на геометричната прогресия.

Каневски е поет със сатирична насоченост, а неговата специфична сатира е директна, синтезирала лирически и пародийни настроения.

Още по-силни са стрелите на възмущението и критичният самосъд във впечатляващ фрагмент от стихотворението „Това не е моята България”, посветено на събрата му по перо и житейска съдба Георги Ангелов: „но си мълчим с непроизнесен глас - на господарите сме тъй удобни! Андрешковски сюжет проклет за оцеляване в това отровно време е станал бойният ни пистолет - емблема жалка е на нашто племе!”

Наистина отчаянието и тоталното разочарование от „духът, нравите, смислите” на съвременността, са на нивото и в полето на циничното отрицание и нихилизма като антихуманни, нечовешки в същността си каузи.

Алюзиите с популярни национални антигерои /Андрешко, Бай Ганьо, Пишурката…/ са в своя апогей - силно хиперболизирани в гротескността си.

В емблематичното стихотворение „Учителите на народа” поетът констатира печалните истини на деня: „Големите учители ги няма вече, заминаха в небесната си обиколка. Но мъдростта им свети отдалече като олтарен мед за всяка болка!”…Натуралистична констатация на цялостното разграждане на обществено-икономическата, политическа и духовно-интелектуална система у нас.

Кулминационната точка на този справедлив гняв е онагледена с впечатляваща пластична кинематографичност в стихотворението „Чудо”, посветено на близкия му съратник и приятел, невероятният пловдивски художник и галерист Анастас Попконстантинов:

Цяло чудо е, че народът ни е още жив,
Цяло чудо е, че още я има България!
Земята се стеле, сякаш тъжен масив,
над който безпътица пее сетната ария.

И гробища вплели са скръбно ръце
покрай селата изчезващи бавно.
На реда на банкнота с хладно евросърце
гаснат малки градчета с минало славно…

Докога ли ще плащаш, народе, цената
за това, че забравяш що е родова сила,
че безволев остави да ти заминат децата,
далеч от земята, дето ги е родила

и която ни НАТО, ни Съюз европейски,
нито измислените Обединени нации,
нито модерни вестители антибиблейски,
ни прехвалените и оядени демокрации

ще спасяват без дан от съдба кръстопътна…
А с Божи посоки е твоят древен компас -
осветява отколе той горчилката мътна.
Народе Орфеев, извиси своя истински глас!

Наистина един синтезиран поетически урок по достойнство, доблест, чест и органично родолюбие и патриотизъм!

Много е силна и лирическата струя на тъгата, скръбта, носталгията по отминаващото, отминало и изгубеното време, както астрономическо, по часовник, така и персонално-субективното, лично-индивидуално време, чийто параметри се измерват със съвсем други, интелектуално-духовни величини и стойности, времето на чудесата и магическите пространства в полето на изкуството.

Така убедително звучи като своеобразен реквием четиристишието от изповедното лирическо откровение „Самота”:

Приятели си тръгнаха в отвъдното.
Не се обърнаха. Не взеха нищо за натам.
Мечтаех спомените ми да ги върнат,
но си оставам тъжен и все по-сам!

Една изящна поетическа миниатюра, поразяваща с афористичната си квинтесенция.

Трябва да прозрем неговите идеи, историософските му тези за Русия и Православието, за славянофилството, за доминиращото мото на любимия му учител по литературно-интелектуално мислене и поведение Фьодор Тютчев: „Умом Росию не понять!…”…

Именно с тези измерения на Духа и Словото можем да тръгнем на далечен път с идеите в поезията на Петко Каневски - вълшебен поетичен свят, който ни провокира да мислим и чувстваме със сетивността на промяната в нас и около нас самите.

Може би за това тази оригинална поезия е така дълбоко самоаналитична, философско-психологическа и проницателна в своя душевен/духовен самосъд като изход и алтернатива за съществуване.

Тази хуманна, дълбоко християнска, православна и славянофилска, но и истински родолюбива поезия е по-силна от всичките нейни критикари, недоброжелатели и явни врагове.

Поетът Каневски е истински съвременен Дон Кихот, водещ вечна война в името на идеализма, алтруизма, благородството, аристократичната извисеност на Духа…