За наградите като шпори за вдъхновението

Денчо Владимиров

Главната новина на 14 март 2023 по радиото бе за номинация на нов роман на обявяван от соросоидното общество в България за класик столичен господин. Номинацията била за чужбинска награда, която пък била най-авторитетната в света на литературата, според съчинителите на новината. Сиреч излиза, че Нобеловата награда за литература е нещо по-долу?

A само преди месеци гърмя новината по правилните български медии, че същият този столичен автор, активно свързан с кръга на Сорос, бе номиниран и за нея, за наградата на динамитаджията Нобел. Но нищо не се получи, изпревари го някаква французойка. Медиите смотолевиха това… А някои от съвсем правилните медии услужливо премълчаха…

Вече от години излезе ли нова книга на този нашенски скучен подражателен съчинител, медиите гърмят до небесата и новината влиза в радиата като главна за деня на всеки час. Значи всичко в държавата ни може да е в нищета, в здравеопазването, в икономиката, в образованието, в политиката, даже и във футбола, но имаме си, ей го на - пореден бройлерен класик на прехода, изгрял от литературните семинари на “Отворено общество”…

Повод да се настроя да размишлявам за ролята на наградите ми даде и сензационното награждаване с “Оскар” на документалното филмче “Навални”, с което е намесен и решаващо, о, слава пак, българин. Грозна история. Във филмовата индустрия копойският нюх също е важен - да надушиш следата и да залаеш гръмко и завъртиш опашка овреме пред ловеца, който те храни. Толкова злодеяния стават на планетата Земя, оказа се обаче, че затвореният за далавери хитър руски блогър е най- големият световен проблем в спазването на човешките права, та чак да му се посвети филм.

И изфабрикуваната за екрана история за опита за отравяне на спекуланта и връзката на… Путин с това, получи най-високата награда на филмовата академия. Истински политически кич! Дали с политическото си оплитане с мистерията “Навални” не деградира така наградата “Оскар”? Не е трудно да се предположи… В България се нагледахме по фестивали на “документални биографични филми” - за убодения с отровен чадър Георги Марков, за полицая изверг Никола Гешев, за Народния дом на терора, все филмови пусии срещу социалистическата ни посечена България, в които освен елементарни инсценировки с игра на артисти-симпатяги, няма и грам документалистика с факти.

Има да се тюхкат сега авторите на тези “документални филми” защо не са се сетили да ги предложат за “Оскари”, щом филмовата академия на янките е толкова дащна към отличаване на всичко, което съвпада с тесните американски интереси за слагане на “ред и хармония по американски ” сред днешните, разноезични засега, индианци, с различен цвят на кожата и косите по цял свят!

А през десетилетията и от Нобеловия комитет достатъчно се дискредитираха, давайки политически наградата за мир на доста спорни по заслуги хора - на профконспиратора с папска благословия елтехника Лешек Валенса, на злополучния президент на огромна държава, съзнателно борилият се срещу комунизма генерален секретар на КПСС Мишка Горбачов, нобелист бе и Хенри Кисинджър, един от творците на външната бандитска политика на САЩ, която ги доведе до позорния им Виетнамски провал. Лауреат на Нобеловата награда за мир стана на бърза ръка, още не седнал даже на президентския стол и адвокатът от Чикаго Обама, който после войнствен се прояви активно с войни в Близкия Изток и с разруха на цели държави… А се гласяха за нобеловите милиони и балкански държавни началници край едно езеро с пушеци от скара, но не ги огря…

Не са малко спорните нобелови лауреати и в литературата.

Като напъналият се да го признаят за нов Толстой руски графоман-стахановец Сан Солженицин, а далеч преди него и известният тъкач на желязната завеса Чърчил /малко хора знаят, че и Уинстън е нобелист за литература. И се питат - роман ли е написал като Дикенс, комедия ли като Шекспир. За разлика от него обаче нито Дикенс, нито Шекспир не са нобелисти. Късмет. Родили са се твърде по-рано. Иначе можеха и те да прибарат по един милион/.

А ако се върнем в България по темата за литературните лауреати, може и косата ви да настръхне.

Вече години наред Община Пазарджик провежда национален конкус на името на съгражданина си сатирик Райко Алексиев, убит при инквизиции в следдеветосемптемврийската мътилка.

И забележително е, че националната награда, придружена от 2000 лева в плик отиваха години наред все при хора… от столицата! Все от голема София! Само с едно изключение - тогава наградата си отиде при директор на общинската култура и образование, чиновникът - началник, който движеше изкъсо служебно конкурса и… наградите за софиянци!

Наградата получиха и люде, за които пребитият следдеветосептемврийски Райко Алексиев сигурно се е обръщал в гроба - лауреатите бяха с яко партийно и комсомолско минало, от кръга на смехотворен вестник, издание на …ЦК на БКП!

Издание, в което до Подмяната не се появяваше нито ред за мъченика, осмивал фатално Сталин в карикатурите си. А една година наградата, заедно с паричния плик отиде последователно и до двама кръвни родственици, софийски баща и син, единият, младокът, трудил се в саркастичния орган на ЦК на БКП, другият, бащата, бивш платен щатен комсомолски деятел, ползвал се мощно от благосклонното рамо на Партията. Последният сам бе удивен, че от софийското жури са го припознали за хуморист, след като не бе написал човекът и хумореска. И му беше с право много смешно. Смееха се и пазарджиклии в кафенетата. Смееха се сигурно и кокошките…

И ето, че 2023 година поднесе нова конфузна сензация - с наградата на града с най-много признати активни борци против фашизма, бе награден пак софиянец, известен с пиеска-комикс за сестри партизанки, безпардонен шарж с паметта на десетките хиляди загинали партизани, ятаци, антифашисти…

Преди години номинирах за наградата “Райко Алексиев” пазарджишкия Клуб на хумористите. Номинация за награждаване на клуба дадоха тогава и от Дружеството на писателите в Пазарджик. Но не стана.

Очаквах, че през 2023 година номинацията ми ще бъде все пак уважена, тъй като се навършва половин век история на пазарджишкия културен и обществен феномен Клуб на хумористите, в който е създадена за половин век внушителна талантлива сатирична и хумористична продукция.

Но софийското жури избра за носител на наградата по традиция отново софиянец, от който не съм чел ни фейлетон или епиграмка, не е нарисувал нито една карикатура, жанрове в които е работил Райко Алексиев.

Но много не трябва да се чудим на случващото.

От ДЕСЕТИЛЕТИЯ и в другиге литературни награди на града, съпроводени с пари в плик, лауреатите са все… от София! Може би с едно-две изключения, което не съм забелязал в справки.

А и сега, когато пазарджишки автор предложи ръкопис на книга за издаване със спомоществователство от Общината, то ръкописът му се изпраща за одобрение в… София, в тамошно софийско жури, платено от Община Пазарджик!!!…

Защо е това самоунизяване?

Толкова ли няма литератори в Пазарджик за журиране?

Та само в училищата има десетки дългогодишни утвърдени първокласни учители по литература!

На времето, като завеждащ отдел “Култура” на окръжния вестник “Септемврийско знаме” и отговорен редактор на приложението му за литература, публицистика и изкуство “Макове”, ми бе отнето правото като безпартиен журналист да предлагам за печат донасяните ми и изпращани творби на поети и писатели от окръга.

Редакционното ръководство отреди това право на външно проверено партийно жури от …Пловдив. Така дълго време пловдивски литературни пиячи - писачи, но верни на партийната политика, рецензираха срещу добро заплащане творбите на авторите -сътрудници на вестника от Пазарджишко и те се отпечатваха само след одобрение от …Пловдив!

След години някои от пловдивските рецензенти, на които бе поверено да бдят за неизкривяване на партийната линия в творбите, впоследствие лъснаха с мимикрията си след 10 ноември - един си запали публично червената партийна книжка, а друг от местното издателство поет крещеше героично подпийнал в Клуба на дейците на културата “Комунистите са педерасти!”. Друг от рецензентите се понесе като посинял властник с пищов на задника…

Е, не изтраях дълго положението да съм нещо като редактор - чучело за литературната продукция на вестника и това бе една от причините да го напусна, заедно с другата още по-зловеща причина - започналото ми проучване за лош идеологически произход по сигнал, че имам … роднини в Гюмюрджина, моят роден град край Бяло море.

Град, недалеч от родното място на Капитан Петко войвода, селцето Доган Хисар, в исторически някога български край, където векове са живели българи.

На колониалния, а може би и ориенталско -мафиотски принцип от времето на столицата Стамбул, от десетилетия безогледни посредствени писатели и поети от столицата, още от късния протосоциализъм, а днес още по-безогледно и безскрупулно, продължават да патронират над всички литературни конкурси навред из страната, като главните опаричващи се лауреати с награди и хонорари там естествено са …познахте! - все така столичани, интимни приятели по чашка, далавера и прочие.

За простосмъртните автори от провинцията в конкурсите остават все така като награден фонд… основно грамотите. Дори Международният конкурс “Алеко ” е поставен в хомота на столичната имперска традиция - авторите за участие в конкурса трябва да изпращат творбите си не до Свищов, в централата на конкурса, а до бившия печатен орган на ЦК на БКП, днес патронирано от “Отворено общество” вестниче!

Там творбите се рецензират срещу хонорари от всесилните някога партийни сатирици на ЦК на БКП с пари от бюджета на конкурса на дащната община Свищов.

Каква ще е съдбата на изпратен за конкурса материал на автор от Силистра или Хасково не е трудно да се досети и една кокошка… Най-много да се сдобие с грамота за участие в конкурса! Днешните домакини и организатори на международния конкурс в Свищов, земляци на Алеко Константинов, с години обаче се правят по байганьовски на разсеяни за тази келепирджийска игра на бившия комичен печатен орган на ЦК!

И аз имам спомен от литературния конкурс на името на Щастливеца - през 1983 година бях награден. Имайки обаче информация за това, че къщата на писателя е била повредена след заметресението през 1977 година и се НУЖДАЕ ОТ РЕМОНТ, аз спонтанно патриотично с телеграма до кмета заявих, че превеждам паричната стойност от наградата си за ремонта на къщата на Алеко.

Силно впечатлен от жеста ми, тогавашният кмет искаше да ме прави почетен гражданин на дунавския град, но софиянци не допуснаха това да стане, както и никой от наградените столичани не последва примера ми.

Впрочем какво представляваха някои софийски редактори през социализма ми стана ясно и когато след време организаторът на фестивала в Сопот “Чичовци” Георги Божилов-Гебо ми каза, че са ми били писали като награда за сценария и постановката на авторското ми състезание “Таралежов многобой”, състояло се на фестивала, немалък хонорар.

Но парите не стигнаха тогава до мен, тъй като двама столични редактори на хумора във вестници са ме подписали и прибрали хонорара. Няма да споменавам имената им, и двамата са покойници…

Но ми се отвориха очите за това каква каторга сме преживели творците от провинцията, изпращайки творбите си в столични редакции, където те попадаха в ръцете на безскрупулни редактори, в голямата си част партийни довереници и верни… доносници на службите.

Не мога да отмина наградните премеждия и в Пловдив, Европейската столица на културата.

Отдавна ежегодната награда за творчество “Пловдив” буди недоумения при присъжданията й. Някои, блеснали в нова синя демократична вяра, я получиха и трикратно. Наградата е придружена и с пари в плик. Иначе за какво ще е такава блъсканица за нея?

Писателят-сатирик Здравко Попов в интервю бе изрекъл мрачната си констатация, че в Пловдив двама-трима души само определят кой от поетите и писателите е талантлив и кой не е. Не те ли признае тази “чрезвичайна комисия-тройка”, тази литературна ЧК от забогатели в мътните времена посредствени писачи, издънки на старата партийна номенклатура, направо се отказвай, клетнико - творец без връзки, отказвай се от каторгата да твориш стихове и разкази, които така и ще си останат след теб в папки и наследниците ти ще ги изхвърлят в контейнера за разделно събиране на хартия вместо да отидат за издаване.

А и положението с книгоиздаването в нова евроатлантическа България е истински трагичен фарс!

Станахме свидетели през Прехода на чудовищен издателски юрушБум, роден на принципа на “назначаваните милионери” и “раздаваните куфарчета”. Затова хиляди са днес покрилите се в издателства люде в родината на издателя Христо Г. Данов … А издателството с негово име в Пловдив обаче бе хладнокръвно убито! Позор в европейска столица на културата на два пъти!

Днес щерки, синчета, зетьове, снахи, племенници, внучки, потомства на извъртялата се като проститутка партия, се гмурнаха в златните води като в приказката и богатеят от издаване на учебници, албуми, каталози, книги на чужди автори от кол и въже, саги за политици-мошеници, захаросани мемоари, саги за негодници в световната история и какво ли още не… Не случайно се говори, че България по броя на стотиците си издателства изпреварва цял континет като Австралия!!!

Чух какво е казал един пловдивски издател, бездарен редактор - в миналото партиен палач на ръкописи на автори без връзки и партийно положение. Той, препускащият в кариер новобогаташ - парвеню вече не бил четял, а само броял… пачките с пари!

Народът за такива казва “Пази боже сляпо да прогледа!” Те, “върколакомеевците, каравъшлиевците, божанките и ванкопетровците”, ще изритат от стъклените си кабинети и Толстой, ако им донесе за издаване роман, ако не го е подпрял финансово с богат спонсор, в най-добрия случай от чужда фондация…

И Вазов днес не би издал ни “Под игото”, ни “Епопея на забравените” в ширналата се навред уродлива издателска башибозушка българска действителност… Ще го лашкат патриарха на литературата ни от издателство в издателство и ще му отговарят с лафа на издателите-парвенюта, че “Ръкописът ти, майна, не представлява интерес”.

Ако въобще му отговорят.

Защото вече българските автори, изпратили ръкописи до издателства, не получават писмени отговори с рецензии като някога. И ако отговор от издателство е задължителен по закон и в Турция, и в Сенегал, и в архипелага Зелени нос, то само в България, страна от Европейския съюз, не е. ДЕМОДИВАЩИНА!

А иначе всяка година в Пловдив гръмко се връчват големи литературни награди, орфееви венци, може би и литгердани, литсиджирчета, литобеци, литнокторезачки и какво ли не. Само дето още Чрезвичайната тричленка /ЧК/ не е номинирала някоя “майничка” и за някоя от задграничните награди, с многото пари в страните с улегнал капитализъм. Например Нобеловата награда. Но тук пък заработва старият български възпиращ принцип - “Защо друг да вземе милиона, бе, когато мога да го взема аз!”

Темата за литнаградната башибозушка практика в България въобще е неизчерпаема.
Пълна е с конфузи още от времето, когато шведският преводач на “Под игото” решава да предложи Иван Вазов за Нобеловата награда и това е можело да стане без проблем, защото преводачът бил член на нобеловия комитет.

Но появил се друг проблем. От …България! Тогавашното ни литературно политбюро около известен литературен кръг се възпротивило енергично и разкандърдисали преводача… Как да не изпитва човек срам от такъв епизод от националната ни литературна история!…

А за това как са отреждани литературните награди и по времето на протосоциализма е ясно - не бе останал поет или писател от Априлското поколение без крупни награди и служби. Още от 50-те им юбилейни годишнини наградите ги следваха като гъби след дъжд, та чак и когато преминаваха в Отвъдното. Колко обаче от тези класици със софийски адреси, човек може вече да си спомни? А бяха почти обожествявани!!!…

Само дето портретите им не се поставяха на стените в училищата, редом до портретите на Вазов, Ботев, Каравелов. Що “априлска животворна” словесна плява бе произведена ударно през социализма и диалектически бързо разпиляна от забравата…

В началото на Подмяната, когато стотици бивши партийни и околопартийни активисти се сдобиваха изгодно с издателства, се появи истински литературнономенклатурен бум - стотици бивши партийни сановници блесваха графомански със стаени дотогава стихосбирки и дисидентски мемоари.

Спомням си това време с омерзение.

Когато моя милост бе изритан от преобразяващия се в синьо пловдивски всекидневник “Глас” поради отказ от преустройване в новата вяра, опитах като дипломиран литератор с опит да създам малко издателство, от Изчислителния център в Пловдив ме отрезвиха. Обясниха ми, че за да си направя и микроскопично издателство дори, ще трябва да имам в наличност …два милиона лева.

Които естествено нямах, за разлика от много бивши пролетарии, сдобили се като в приказките за три дни и нощи с милиони…

Сдобиха се и се наредиха - едни с намерените куфарчета с пари в храстите си направиха радиа, вестници, списания, телевизии, галерии, агенции, покриха се в библиотеки и читалища, а стотици отроци на спасяващата се и мимикрираща партийна номенклатура си спретнаха издателства, печатници, фабрики за реклама, частни спортни и шоу центрове и прочие.

Даже бивш син премиер, с минало на преподавател по марксически науки, си отвори чилякът, “притиснат от нуждата” някаква лаборатория, че то гладен не се седи при рипналите до небето високи цени на ток, парно, кашкавал, сирене… Какво произвежда в тази лаборатория мургавият мъж е неизвестно. Може би вируси и ваксини против тях като американците и западните европейци?! Пари му идват на човека, пари, с които трябва да издържа съпруга, бивша партийна секретарка, останала без любимата си работа от социализма…

А разнищвайки темата за наградите, не може да не стигнем до извода, че и при тяхното раздаване действа правилото като при рибата - вмирисване от главата.

За всяка кръгла годишнина на партиен деятел през развития ни недоразвит протосоциализъм падаха като дъжд награди, награждаваха се и пристигащите гости от всички краища на света. Герои на социалистическия ни труд бяха и си останаха другарите Бен Бела, Муамар Кадафи, Хайле Селасие…

А и с най-високия ни държавен орден през годините на “демократизиране” също бе извършвано какво ли не - получи го отиващ си шеф на НАТО, получи го и Сорос, и все за изключителни заслуги към България…

И в България държавни ордени получиха куп хора за кръглите си годишнини и пак за изключителни заслуги към … отиващия си народ.

Спомням си, например, за един орденоносец, позабравен пътен убиец с порше, лауреат като певач на купища награди на ЦК на ДКМС, но запял след “Денят на свободата - 10 ноември” с момински глас нови сини революционни песновки.

Спомням си и за орденоноска - бивша низова профсъюзна служителка, посредствена, на кръжочно ниво поетеса, осигурявала си икономически комфорт през социализма с писане на сценарии, с килограми, за комунистически манифестации и профсъюзни ритуали - радостни и тъжни… И тя забогатя като в библейско чудо с накупени на екскурзия в чужбина чудотворни иконки.

Стана издател - законодател в литературата на голям град - тя определя кой е там поет освен нея и кой не… Не успя обаче, хитрушата, въпреки сдобиването с високия държавен орден, да се вреди успешно в политиката. Беше се изправила даже като окъсняла Жана Д’Арк да спасява България да не се “изпраска на дъното”, събра комитет като Левски, но не в тайна одая, а в ресторант с мезета.

Сега някога безскрупулната селянка от Пазарджишко, на доста години вече, неуморно тика с пари синчето си от избори до избори към… мръвките в политиката. И ей го пак цъфнал с първите пролетни цветя по градски билбордове - ухилен до ушите рошав грозноват кандидат-депутат… “Паралия ли си, може и министър да станеш, сине!” - навярно така вдъхновява отрока си милионерката-орденоноска. - Ще ти мяза, пич!!”

И наистина, оказа се, и днес в политиката е най-мазният кокал. Установили са го отдавна политикът Ганьо Балкански и съпартийците му Гочооллу и Дочооллу.
Неизчерпаема е темата за наградите, наричани иначе “шпори за ума и вдъхновението”.

Неизчерпаема и будеща размисли.

Будеща и… отвращение.