Светослав Нахум

Розовеещото залезно небе с мъка прикриваше белезите от настъпващата синя сивота. Но по него бяха изваяни чудни висулки, дело на нежна русалка, ненадейно сдобила се с творящи криле. И грамадите на божието сътворение – платно на безмълвната участ – бяха достойни и тази вечер за последния полет на морския орел.
Притиснат от страшните си талази, прибоят ревеше като подло ранен исполин, възправящ се срещу сганта неверници, за да въздаде отмъщение.

И сега, изведнъж Олег Гинзбург разбра, че иде за него краят на онова, що наричаме могъщество.
Разположил се като цар в забраненото сепаре на хотел „Адмирал”, отбутнал настрана бутилката коняк „Луи 13-ти” за две хиляди долара, той поиска пура. Лакеите раболепно донесоха масивна дървена кутия и се поклониха. Избра една гигантска „Коиба”, а обер-лакеят понечи да му подаде огънче от газова запалка. В резултат, този нещастен и глупав слуга получи шамар и ако не беше побягнал навреме, щеше да го застигне и ритникът на Гинзбург. Барманът видя какво става и своевременно дотича със специален, много дълъг кибрит с дебели клечки.
И го остави на масата мълчаливо. Гинзбург драсна отстрани, с наслада поднесе огъня по протежение на цялата пура, въртейки я. После повтори същото с втора клечка. Унищожи и трета. И още една. И после – още една. Накрая запали пурата, кимна и се облегна назад.

Иззвъня телефонът му.
- Здравствуй, Серьога! – прогърмя в целия бар командирският глас на Гинзбург.

После изслуша внимателно отсрещните разяснения и заповяда:
- Да, хорошо. Купувайте рафинерията в Генуа! Два милиарда да се преведат от офиса в Лозана! С Берлускони аз ще се договарям после, имаме среща другия понеделник!

Очевидно събеседникът му зададе глупав въпрос, защото Гинзбург се намръщи и го скастри:
- Не те интересува къде! Действай и докладвай! Все! Пока! И ако се издъниш, спомни си за Маяковски! Край!

В това време от съседно сепаре някаква разярена местна българска мутра се провикна зловещо:
- Абе, казак, ти на кой свят се намираш, бе?

Гинзбург не се обърна. Само вдигна лявата си ръка, сви пръстите под прав ъгъл, скри палеца под тях, и с леко странично движение рязко насочи това своеобразно острие към лявата страна на врата си.
От ъглова маса скочиха четирима елитни командоси, професионално сграбчиха мутрата, извлякоха го навън, като през това време го налагаха по дебелата глава. Проснаха го на кея, известно време го ритаха, а после го хвърлиха във вълнолома. На другия ден вестниците писаха, че се е напил и се е удавил. Така.

Дори тази случка не можа да развесели Гинзбург и да го извади от мрачното му, тъмно униние. Знаеше, че дните му са преброени. Властта в Москва се сменяше в тази същата секунда, в която пафкаше скъпата си кубинска пура. Идваха хора, желаещи да наложат единен ред. А той беше създаден и произведен от предните хора – тези, които сега си отиваха от руля на Кремъл, и предаваха кораба на нов адмирал. Беше се обвързал с обречените и отречените. Ех, славно поживя десетина години, да! Ръководеше огромна петролна корпорация, цяла империя. Беше сред първите в Русия и вечеряше само с първите. Даже и този хотел, и той е поредната перла в короната, ей така, за разнообразие. Но… „В живота на куклите има винаги по едно „Но!” – спомни си думите на Карло Колоди. „Пинокио” беше любимата му книжка. Четеше му я на глас дядо Алексей, ветеран от Севастопол… Ех!

Ний тръгнахме малцина снажни –
по десет матроса зад всеки залп.
Безмълвно ни канеха морските нимфи,
но бдеше над нас Светия Андрей!

„Откъм морето ли иде това?” – озърна се Олег Гинзбург. „Да, откъм Черното море! Песента на Адмирал Ушаков! Нима е възможно!”

Над прибоя се възвисяваше моряшки хор.

Срещу нас беше самият Султан,
и от смъртта по-черни неговите арапи,
а искахме бързо през славата да вървим,
и бдеше над нас Светия Андрей!

„Българите ли са виновни или ние? – питаше се Гинзбург. – Ние все казваме, че са те. Но нима Горбачов беше българин? Нима аз съм българин? Кой кого изостави? Голямата сестра – малката? А малката после я намрази? Безумие!”

И станахме повече, от морето извирахме –
безстрашни души, калени сред кръв,
и се хвърляха залпове, и над бездни възкръсвахме,
и от мачтата вяра въздаваше Светия Андрей!

Сграбчи бутилката и напълни тумбестата чаша догоре с коняк. „До дъно, Олег!” После още една. И после – още една.
Обърна се към охраната си и поиска автомат.
- За последна почест! – извика. – Последен залп за Олег Гинзбург! Този, който много сгреши, и много се покая! За негодяя Олег Гинзбург! За офицера на честта Олег Гинзбург! За това, че ще умре с вдигната глава, разбран и опростен! За Олег Гинзбург, който дочу гласа на Адмирала!

Изпразни целия пълнител в тавана. Отгоре се посипаха отломъци от сребърни секстанти*.

Февруари, 2009 г.
София

Свети Андрей се счита за покровител на руския флот от самото му създаване; знамето на флота и досега е символът на Свети Андрей – две диагонални пресичащи се сини ленти на бял фон.

* Секстант – старинен механичен уред за измерване на географското местоположение (ширина и дължина) на кораба в световния океан.