Ангел Ников

НЯМА ДА ЗАГИНЕ

Ще се влече в света полусвободен
на днешния си хал народът ни!
Ще тлее, ще клейми, ще се въззема,
ще се огъва и пригажда към ярема,
ще опрощава, ще унива,
от хитрините си ще се опива,
ще се гордее с героично минало…

В борба за правда няма да загине!

ЧОВЕКЪТ

А трябваше да свършим
нещо важно с него.
Сгъстен до болка е животът
и решителните мигове са малко.

От вятъра и от нощта ли беше грабнат?

И заваляха дъждове,
от които и пустинята подгизва,
шосетата и светофарите
потъват в мрак,
земята и небето се прегръщат…

Къде из нищото!…

И от тогава все го търся:
през пролетта и есента,
през лятото и зимата го търся.
Той трябва да е някъде,
щом мравката дори си има място.

Където и да е –
ще продължа да търся…

Да свършим важно нещо с него имаме.

В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Сега из ниското дойде следобедът –
изхълбен в хълмовете, с бяла пяна
над дрямката на гъстата гора.

Под стряхата на синкавия купол,
мълчи и пламенее лятото.
Очи в очи до слънцето трепти звезда,
дошла от лятото да го избута.

Човек, встрани от всичко,
следи и се държи за слънцето,
а то стремглаво гони пропастта.

Пак там, из ниското, към нас летят
конете на умората –
от гърбовете им се вдига пара.
Пред тях жена мете небето,
за да е светло до самия залез,
където лятото ще ни остави
в загадката на есенното утро.

КАЗА МИ:

        Трябва ни слънцето – да ни топли.
Позамисли се:
        Трябва ни дъжд – да ни измие.
Стисна зъби:
        Трябва ни вятър – да ни издуха.

И слънце, и дъжд, и вятър.

ОБЛАЧЕ СПРЯЛО

И средата преминахме – късно е.
Беше дълга нощта и утрото късо –
изгори ни слана, а дъждец не поръси.

Дълга нива зад хълма, чак до края тревива,
боси тръни и думи, опашати и диви,
горе облаче спряло – застояло и сиво…

Като нивата клисаво и с напукани бърни,
сято късно, рано брано, неотсявано зърно.

Да се върна, ме викат – откъде да се върна!

ПИСМО

Вечерта,
като никоя друга,
беше звездна и тиха.
Както никога тиха
и звездна…
И по белия лист
на небето,
аз набраното в тая душа,
щях докрай да изпиша…
Но пожалих душата ти.