Любомир Духлински

През 1688 година робът отново надигна непокорната си глава. Българският народ записва една от забележителните страници в своята история - избухва Чипровското въстание.

През същата 1688 година в Босна навлизат войските на австрийския император Леополд I и неговите военачалници отправят призив към всички поробени славяни да въстанат и да се присъединят към императорската армия. Можем да си представим какъв революционен подем и опиянение обхваща населението на будния Кипровец в предусещане на жадуваната свобода. Народът ни прави още един опит да отхвърли ярема на робството. Неимоверни били мъжеството и жертвоготовността на борците.

Избухналото през септември 1688 г. Чипровското въстание е оглавено от Георги Пеячевич, Богдан Маринов, братята Иван и Михаил Станиславови и Матея Пеячевич. В местността Жеравица се състояло решителното сражение, където войските на турския васал - маджарския граф Емерик Текели разбили въстаналите българи. Останалите живи се укрепили в Чипровци и в Чипровския (Гушовския) манастир, но и тяхната съпротива била сломена. Настъпили нечувана сеч и зверства. Повече от половината население на града било избито. Голяма част от оцелелите потърсили спасение във Влашко, Маджарско, Хърватско. Градът бил опожарен, опустошен и разорен, след което никога не достига миналото си величие. Чипровци въстава и в 1836 г. (Манчовата буна), и в 1837 г., начело с Върбан Пенев. Жителите му участват и във Видинското въстание през 1850 г., но резултатите са отново кръв и пожарища.

Ето какво разказва една легенда за тези страшни за роба времена. Звънар на местната църква бил старият, скован от ревматизъм Роко. Вместо него камбаната биела внучката му Катерина, но когато трябвало да забие камбаната, за да възвести началото на Чипровската епопея, Роко скочил като здрав и с всички сили задърпал дебелите въжета. От силното вълнение или от прекомерните усилия сърцето му се пръснало, но той продължавал, здраво вкопчен във въжетата, да се люлее на тях и да бие камбаната. Нейният звън дълго отеквал под ръцете на безжизнения, но вече свободен българин. Звънът кънтял чак до сломяването на съпротивата на обреклите се на свобода борци. Докато накрая заглъхнал над превърнатия в пепелище Кипровец.

Въстанието е жестоко потушено от освирепелите турци и башибозук. На сеч са подложени жени, деца, старци. Всичко ценно е разграбено. Пожарите довършват останалото. За няколко дни от цветущия Кипровец и околните села остават само развалини и пепелища. Мнозина са отвлечени в робство, други търсят спасение по цяла България.

Една част от останалите по чудо живи кипровчани поемат пътя на изгнанието. След дълги скиталства, след дълги месеци на глад и студ, те се заселват в Банат. Следват десетилетия на нескончаеми опити на господстващата класа в Унгария за насилствена асимилация на преселените българи. И на мъжествено отстояване на етническата цялост на малките български колонии. Като здраво стиснат юмрук се държат един за друг потомците на кипровчани, грижливо пазят своя език и обичаи и на смъртния си одър отправят очи към България.

Дълги са годините на изгнание. Цели два века. Докато съхранилите българското си самосъзнание, измъчени и изтерзани люде тръгнат по-още по-трудния път на завръщането. Няколко са причините за това. Първата, най-важната - любовта към отечеството, към „старото гнездо”, както са го наричали в далечния Банат. Втората - тежкото икономическо положение на преселниците. Липсата на собствена земя ги е принуждавала да стават аргати на унгарските графове и барони и румънските чокои. Третата - най-унизителната и заробваща - тях са ги считали за чужденци. Без право на собственост, без право да участват в политическия и стопанския живот на чуждата държава.

Завръщането по родните земи започва през 1880 г. Но 20 май същата година влиза в сила Указ №222 на Народното събрание „За населяването на ненаселените земи в България”, който на практика осигурява на банатските българи собствена земя и право на съществуване.

Подготовката и самото преселване били свързани с големи трудности - най-вече за издаването на паспорти за преминаване на границата. Унгарските земевладелци не били склонни да се лишат от евтината работна ръка и затова създавали редица пречки пред семействата, потеглили към родината си. Десет години били необходими, за да могат първите 86 семейства да слязат на Оряховското пристанище. 40 от тях потеглят към Плевен, а останалите 46 - към днешното село Бърдарски геран. Всички са католици от латински обред. Заедно с тях идват унгарски, немски и чешки семейства.

Пристигналите в Плевен били разквартирувани в Горна Митрополия. Мястото им харесало, но не им се разрешавало да създадат собствено селище в земята около държавния соват „Бойов геран”. След няколко неуспешни опита да заселят свое гнездо, банатските българи си събират багажа и потеглят обратно. Замръкват в совата „Гостиля” и се установяват да пренощуват на открит лагер до воденицата на Марко Ходжовски от Долни Луковит. Денят е 10 октомври 1890 г. Разбрали, че соватът е държавен, преселниците изпращат своя делегация до окръжния управител на Враца Михаил Македонски. Срещат разбиране и още същия ден е изпратен чиновник, който на място отмерва по два декара дворно място за всяко семейство и по десет декара земя за обработване.

Как са живели първите заселници, можем да съдим от първия документ, издаден във връзка с новото поселище. Михаил Македонски издава разпореждане до кметовете на околните села да разрешат на преселниците да просят. Трудно, много трудно е на първите.

Но независимо от всичко, банатските българи са доволни. Те са си вече на родна земя. Убедени са, че с труд и постоянство ще съумеят да стъпят на краката си.

На картата на България се появява ново селище - Гостиля, Плевенско.

През средата на селото, лъкатуши малка рекичка, която образува заблатена площ, благодарение на която там се отглеждат прословутите банашки гъски. Селото носи името на рекичката, около която е заселено. То е едно от петте села, заселени от завърналите се банатски българи, заедно с Асеново, Брегаре, Бърдарски геран и Драгомирово.

Зимата на 1890/1891 г. е много тежка за новите заселници. Мартин Ловров, един от водачите им, пише: „…добре, че жителите на околните села ни оказваха помощ и се отнасяха добре с нас.” Постепенно животът се нормализира - започват учебни занятия в селската черква. В началото на ХХ век почти всички жители на селото, мъже и жени, са грамотни, а само 5 деца от 75 в училищна възраст не посещават училище. Години по-късно е построено и училище. Дават му името „Светлина”. За подпомагане на бедните ученици на училището са дадени 80 дка ниви и овощна градина, използвани и за обучение на децата.

Макар първите заселници, дошли от Банат, да са изключително от римокатолическо вероизповедание, то още в края на ХІХ век в селото идват и православни българи - бежанци от Егейска Македония. През 1928 г. 1047 от жителите са римокатолици, а 287 са източноправославни.

Черковните служби на банатските българи през първите години след заселването се извършват в помещение на частна къща от пътуващи свещеници. През 1892 г. е построена за 2000 лева, крупна за времето си сума, черквата „Сърце Исусово”.

Иска ми се да разкажа и за един необикновен човек от Гостиля - учителят Павел Куков, последният певец на банатския (палкенския) диалект в България и записаната от него банатската памет, традиции и душевност. Имах късмета този човек две години да е бил мой учител по френски език в гимназията в Тръстеник, Плевенско.

Павел Куков се ражда на14 ноември 1925 г. като първороден син на Гъргол и Луция Кукови, средно заможно многобройно семейство, след когото следват още двама братя. Патриархалната атмосфера на дома, конете, работата на нивите, специфичния банатски бит оставят дълбоки следи в съзнанието му. Главната фигура в семейството, естествено, е дядото Павел, който бил църковен настоятел и така внукът отрано навлиза в делата на църквата не само като редовно посещава литургиите, но и наблюдавайки как с каруцата и още трима старци обикаляли из селото да събират църковния десятък в натура.

Първият, който оказва решително влияние върху бъдещето на Павел е отец Херман Демер. Влиянието на този високо ерудиран и взискателен немец определя главната насока на развитието на момчето в бъдеще. Лете отецът организирал курсове по немски език. Уроците посещавали само пет или шест деца, а таксата била няколко крини овес за петдесетината кокошки на отеца. Така Павел за пръв път се докосва до немската култура и немския книжовен език, разбира, че светът е много по-широк и за да го опознае, трябват знания.

По изричното настояване на отец Херман родителите му го записват в немското училище на сестрите бенедиктинки в Бърдарски геран. Петнадесет дни преди започване на учебните занятия трябвало да се премине своеобразен стаж за елементарно говорене и писане на немски език. Всичко върви по мед и масло, защото децата вече добре говорят немски, а повечето били и от немски произход.

Но един ден изневиделица настъпва криза, която сменя тотално посоката на случващото се в живота му. Заради някакво разсейване в час по време на урок, учителката Хелмтрудис отправила упрек: „Ти, дебеличко павликянско прасенце!”. Това била първата голяма обида в живота му, тя жестоко го наранила в най-съкровеното - произхода му, с който банатските българи се гордеели тогава, гордеят се и сега. Момчето изскочило от училището, взело си багажа и хукнало само по обратния път за Гостиля през полето. Бягал и плакал Павел, а в ушите му кънтели обидните думи, които впоследствие останали единствения му силен спомен от немското училище. На следващия ден го закарали обратно. Въпреки добрите думи на сестрите и опитите да го върнат, Павел категорично отказал. И така безславно се завърнал в Гостиля, търсейки нови решения за продължаване на обучението си.

Отец Херман предлага на баща му да го прати заедно с братовчед му Йозо Ив. Топчиев в семинарията в гр. Ямбол. Ето така една обида обръща живота му, той завинаги намразва немския език и се прехвърля към френски, който става „любовта” на живота му по неговите думи.

В Ямбол Павел написва първото си стихотворение, увлечен по класическите образци на френската поезия. След три години престой в Ямбол заедно с братовчед му и още три момчета заминават за френския колеж „Свети Августин” в Пловдив и се записват в IV клас (сега осми клас), класически профил.

Прилежен и старателен до дребнавост, Павел Куков винаги е на първите места по успех на класни работи и съчинения, а по латински е направо виртуоз. Възможността да попадне във френския колеж за него е началото на възход, който по това време изглежда безоблачен и незаплашен от нищо. В колежа освен с поезия започва да се занимава и с музика и по специално с пиано. Взема уроци при швейцареца Пер Еманюел, но таксите са толкова високи, че баща му е принуден да продаде един жребец, за да може да ги подсигури.

Увлича се по френските класици, древните гръцки и римски философи. Като начинаещ поет младият Павел Куков естествено има симпатии към преподавателите по френска литература и по български език, които не само му посочват образци, но и го поощряват да пише. В колежа учат също руски и старобългарски език, преподават им и църковнославянски. Така, докоснал се и до славянските езици, Павел е до такава степен запленен от тях, че дори по едно време мечтае да следва славистика, но все пак остава „заклет” франкофон.

Пише стихотворения за всичките си съученици, по разни поводи и без поводи рисува, участва в излетите, организирани от колежа. Петнадесетгодишен свири добре на хармониум и организира младежите от Гостиля да разучат за празниците нови църковни мелодии. Прибира се на село вече всяка ваканция и помага в стопанството, но годините в колежа бързо се изнизват и заради войната ги разпускат след коледната ваканция на 1943 г. И така, леко „осакатени”, абитуриентите завършват без време обучението си и напускат Пловдив.

Отбива военната си служба и през октомври 1946 г. го канят да преподава в колежа в Пловдив, а по-късно става и монитор (надзирател) в семинарията. Кандидатства в Софийския университет класическа филология и го приемат, но остава учител, като следва задочно, а по-късно доброволно се отказва, защото не вижда перспективи за реализация. Подава молба в МВР - Оряхово да бъде допуснат да следва социология и философия във Франция, но му връщат документите, като избождат очите му на снимките, които Павел пази до сетния си ден. Наричат го „кулашка издънка, френски шпионин и ватикански агент”.

През лятото на 1948 г. кандидатства френска филология в Софийския университет. Приемат го и започва да учи, старателно взимайки всичките си изпити до лятото на 1950 г. Тогава на неколцина от студентите им предлагат да минат задочно и той приема, подава молба да бъде назначен за учител. Назначен е в новооткритата гимназия в с. Тръстеник, Плевенско. Сбогом, старофренски език, сбогом, мечти за научна кариера!

През всичките си 41 години учителски стаж преподава в различни училища в Плевен и района освен френски език, още и анатомия, геология, руски език, в Полувисшия медицински институт - и латински език. Учителството е призвание, магнетизъм и обич и затова стотици са признателните ученици, които дълго след завършването си не го забравят, а и често го посещават в Гостиля. Останал пазител на църковната сграда в Гостиля до дълбока старост Павел Куков свири на хармониума със същото увлечение и любов както в годините на юношеството си.

В морето от езици, сред която умело плува Павел Куков, в най-съкровеното кътче на сърцето му е отделено място за родния диалект. Свързвайки го само с дома, той по една случайност открива, че палкенския диалект е нещо много повече от говора в семейството (между себе си банатските българи се наричат „палкене”, оттам и палкенски диалект). Очите за този необикновен диалект му отваря отец Антон Марков. През 1940 г., на празника на свети Йосиф, Павел Куков чува, че един от свещениците в Пловдив е бил известно време във Винга, но е бил изгонен от румънските власти, защото развивал пробългарска дейност. И младежът решава да се запознае с него. Представя се, че е от Гостиля, а свещеникът го кани в Пловдив, за да му даде банатски календари и вестници. Връща се в Пловдив с него и от това запознанство се ражда най-изявения поет в България, пишещ на банатски български диалект. Още съвсем млад и зелен, младежът е запленен от писменото палкенско слово, поглъща всичко жадно и започва сам да пише поезия на диалект.

С усет към езика и поетиката, а същевременно и занимаващ се професионално с музика, отец Антон Марков пленява младия и имащ същите интереси Павел. Така намират общ език, а следвайки отправения в мерена реч съвет на свещеника “Не умувай много, пиши, щурмувай строго!”, младежът написва една оперетка на палкенски по популярна френска мелодия, съчетавайки музиката и поезията.

От 1940 до 1946 г. непрекъснато пише стихове на диалект (дори роман в стихове!), на книжовен български език предпочита прозата (роман, новели, разкази), пише поезия и на френски. Почти нищо от произведенията му не е издавано. Появата на първия брой на печатния орган на Дружеството на банатските българи в България „Фалмис” е добър повод на страниците му да намери място и една малка поема на Павел Куков, озаглавена „Палкене”. Това е и повод певецът на палкенския диалект отново да хване перото, да се събуди стихията на творчеството му в служба на палкенската идея. С поезията си на диалект той участва и в антологията на банатската българска поезия, подготвяна за печат от Дружеството на банатските българи в Румъния със седалище Тимишоара.

От времето на колежа Павел Куков си води дневник на френски език, но най-съкровеният му дневник е на палкенски и носи красноречивото заглавие „Палкенски горчиви корени”. С любов и тъга той до края на дните си носи вътрешната светлина на надеждата, че дори и когато него вече го няма, името и речта на палкене ще останат, за да се изпълни мисията на Последния певец, който пее песните на предците, за да ги предаде на следващите поколения, а те да ги дадат на идващите след тях.

Павел Куков си отива от този свят през 2014 г., оставил голямо литературно наследство, което все още чака своя издател.

Ако днес посетиш старата църквичка в Гостиля, ще доловиш като нежна милувка акордите на стария хармониум. Сякаш пред него виждаш сгърбената фигура, която с вкоравени пръсти продължава да свири както някога. Треперещите пръсти разгръщат бавно страниците с ноти и редят поредното музикално изпълнение. Той е живата история на селото. Докато има спомен за него, ще го има и живия разказ за Гостиля, разказ, пропит с любов и мъка, с болка и надежда. А Гостиля все ще чака да се завърнат децата й. И Павел Куков да им каже: „Палкене, ей, палкене, добре дошли у дома…”

Палкене

Павел Куков

Палкене, ей, палкене,

Ни падейт на колене,

дошло й век ново време:

Бъдет най-здраву племе!

Нидет устава неми!

Палкене, ей, палкене,

Станет фалосу племе,

Пазет кой вика: „Е-ме,

С посеяноту семе”

Кринет напрек, на стреме!

Палкене, пръснат пу светъ,

Бранет палкенската хурта,

дуди чек’ сведи слънци,

дуди бий секу сърци|

Идно да бъдим синца!

Подайти с’ здраву ръците,

По чъсти да са’у редвете

Със секу рог’ану дите:

Илат въз нам със оле

За бъйми задуолни

Нагоре, не надоле|

Палкене, ей, палкене,

Ни падайт на колене,

Бьлгария и Баната,

Премили, скъпи брайкя

съ нашта сладка майкя!

Зорницата с крила ут злат’

Му кан: Илат, илат, илат,

въз наму брат със брат

Сестри добри, илат,

илат, сирма, богат

Уд селу и уд град

Въз нам илат.

Му чекат нови срек’

С банатска слога братска чек’

Палкене, уд близо и далек’

Напрък’ и се напрък’!

Затуй въз нам „Дубре душли”

Със чисти хубанки души

И нищо нище му пуруши!

Пантет, чи сми католиц.

Туй нашта вера, нашту лиц.

Лел йош уд славин Чипровиц.

Палкенски да пейим, пейим.

И синца па да се смейм.

Чървину вину га пийм.

Земете га копайм

фурт българе да се знайм

Палкенски га играйм

Викнет сьс глас безкрайн!

Излезт, излезт от къщи

Разсмени, весели, гуръщи!

Запеит и пейти мьжки,

па више да не’у тъжку,

Палкене, ей, палкене,

20 декември 1997 г.

с. Гостиля