Лъчезар Лазаров

Някъде към края на деветдесетте години на миналия век, в центъра на столицата вървеше група ученици от малките класове, които, с широко-отворени очи и по детски учудени физиономии, разглеждаха всичко наоколо.

Водеха ги кокетни млади учителки, извънредно издокарани, заради екскурзията в София. С високите си токчета те трудно пресичаха жълтите павета, но какво да се прави!? В онези години официалните тоалети все още бяха на мода. Накрая вървяха най-непослушните момчета под зорките погледи на някои родители.

На път за националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, погледите на децата бяха привлечени от Храм-паметника „Св. Александър Невски”.

Никога не виждали подобна величествена постройка, всички в един глас питаха: „ А това какво е, а това какво е?…”

Учителките набързо им отговориха, че това е църква и ще я посетят следващия път, тъй като сега няма да им остане време.

Отговорът видимо не удовлетвори децата и, за кратко, в групата настана смут, защото всички искаха да влязат в храма. Съвсем неочаквано едно момиченце издигна глас и твърде настоятелно предложи: „Да гласуваме!”

Докато младите учителки се смееха на думите й, всички, дори и непослушните момчета, гласуваха „за” - с пълно мнозинство! Нямаше как. Цялата група се отклони от начертания маршрут и влезе в храма.

Още в притвора децата бяха изумени от гледката, която се разкриваше пред очите им. Величието на храма ги впечатли. Те се ококориха още повече, а появата им предизвика умиление у богомолците и за миг се създаде затрогваща картина. В нея не се вписваха само учителките, балансиращи с огромни усилия върху високите си токчета…

Гранитният под на храма беше толкова гладък! Някой от родителите бе купил свещи. Децата запалиха по свещичка и пламъчетата грейнаха в чистите им очи. Постояха така, а някои плахо поседнаха на близките катизми.

На излизане малките ученици забелязаха цветните пана с икони от деветнайсети век. В криптата на храма имаше изложба.

Групата поиска да отиде и там. Учителките се противопоставиха, но въпросът незабавно бе подложен на гласуване и отново всички гласуваха „за”.

Преди да напуснат притвора, децата си купиха иконки, кръстчета и други сувенири, а възрастните платиха вход за изложбата и така групата се прости с почти всичките си средства.

Разглеждайки красивите старинни икони, учителките с гордост се разминаваха с другите посетители на изложбата и учтиво ги поздравяваха. Интелигентните поощрителни погледи ги ласкаеха, сякаш заслугата за посещението беше тяхна…

Някъде в края на деветдесетте години на миналия век, през центъра на София се движеше малка група ученици със своите учители и някои родители.

Те бързаха да се качат на автобуса, който щеше да ги закара на Централна Гара, за да се приберат у дома, истински удовлетворени от екскурзията си в София - града на Божията Премъдрост - Самия Иисус Христос, който някога кротко призоваваше: „Оставете децата да идват при Мене и не им пречете”.