СПОМЕН
СПОМЕН
На дедо Анастас и баба Тодора
Големите, белите вежди на дядо ми,
очите под тях заблестели,
лицето, от дунавски вятър опалено,
и дядо ми прав заплющял със камшика
над белите, двечките кончета литнали,
изопнали шии и сили и впрегнати
в каруцата, пълна със внучета…
Големия бяг през простора безкраен,
далеч в равнината от залез запалена,
с устрема див на душата разстелена,
луда от гордост и радост, че днеска е
каруцата пълна със внучета…
Безумната волност в гърдите на дядо ми -
откъртен разлом от чукарите строги,
усоите хладни и скрити в сърцето на Вич -
планината изправена гордо високо над Лерлин,
гърдите, разкъсали бялата риза със въздух,
поет издълбоко със вятъра,
препуснал наравно със младите кончета
по прашната шир от Гулянци на запад към залеза -
и тази каруца, напълнена с внучета…
От детското лято при дядо това ми е спомена -
и моята баба с македонския говор
и в тежки сукмани сама до герана пред къщата -
усмихната, блага, добричка и светнала,
че гъстите, белите, тежките вежди на дядо ми
днеска не са се навъсили,
защото щастлива е тази каруца препуснала
в големия бяг покрай Дунава
и пълни ще бъдат довечера стаите с внучета…
В ДВОРА НА КЪЩА МУЗЕЙ „ПЕЙО К. ЯВОРОВ” В ЧИРПАН
Небе като в треска премръзнало
в дъждовния сив януари.
А тука зелено е станало,
светлеят дуварите стари.
Кокичета в двора на Яворов.
Чемшири и вечни черници:
и в техните кухи коруби -
гнездата на прелетни птици.
Уж още е зимното време,
уж още е много студено,
а нещо се стопли във мене,
от Яворов стих породено.
ПРИВИДНО СПОКОЙНО
В Чирпан е привидно спокойно.
Една измамна тишина
от време старо и достойно
разстила бяла пелена.
И всичко уж е подредено -
изгрява слънцето, залязва -
и всяко време отредено
голям часовник отбелязва.
А вътре в къщите клокочи
и пари трудният живот -
все нещо тежко ще изскочи,
подобно буря или скот…
Отвя се старата ни слава.
Умря чирпанската кама.
И само спомени навява
за глъч и гарата сама -
тъй рядко хората пътуват,
перонът вече опустя.
По-често в нощите тъгуват
самички майка и баща:
децата щурат се в чужбина…
А тези, дето са в града
кръстосват градската градина -
и те мечтаят за света…
Пътуват сутрин автобуси
за труд в съседното село
и пълнят техните търбуси
мъже с навъсено чело,
жени, до крайност уморени -
те нямат пламенна мечта!
И ден за ден са наредени.
Така подпрял се е света….
В Чирпан е привидно спокойно…
Каква измамна тишина…
Градът топи се,
упокойно
го дави бяла пелена…
СЛЪНЦЕТО
Някой зацапа
слънчевия лик
с кал.
Никой
не видя
злосторника.
Всички видяха
колко ярко блести
слънцето…
ВАНЯ
Животът неспокойните обича,
но много рано ги нарича
за път последен в синьото небе.
И тя като звезда отмина,
горя, пламтя и си замина -
но в мен остави своето сърце.
В ДЕНЯ НА ХРИСТО БОТЕВ
Паметници от гранит
и от метал -
и плочи по стените.
Знаци паметни,
вълнуващи гърдите.
Пред тях полагаме цветя:
героите си тачим
на Христо Ботев
във деня…
Цветя пред тях
със смях и злоба
и палачите полагат…
***
Една любов
качи сърцето ми на кръста,
а то се усмихваше
влюбено…
ЧЕ ГЕВАРА
Ухае
на жасмин.
Разперва храст
жасминови листа,
ухае на жасмин.
В сърцето на Боливия,
високо в планината,
ухае на жасмин.
Там,
в бараката,
е Че -
прострелян във гърдите
и с посечени ръце.
А вън
ухае на жасмин.
Смъртта
ухае на жасмин.
14 ЮЛИ 2019
На Цени
Отдавна вече си в Париж
и там си някъде край Сена.
Но ти огледай се и виж
какво е толкоз променено.
Боли ли в тебе светлина
от изгрев в родното ти село?
Дали и топла тишина
от него пак те е обзела?
Дали във чашата с перно
не виждаш залеза в Дерманци
и в нея сбираш във едно
звездите с лудите им танци…
От мен далече си, не знам
нещата тъй ли са при тебе,
но аз остана ли си сам,
разбирам колко си потребен…
На мен, приятелю добър!
И всеки спомен ме тревожи -
подобно рана от бакър,
стопен в сърцето, и ме гложди.
Отдавна вече си в Париж.
И аз оттук те поздравявам.
А ти огледай се и виж
дали звезда се появява -
далечен знак, че през нощта
на бавни глътки ще отпия
за тебе с чаша във ръка
чирпанска хубава ракия.
