Трифон Митев

3 декември 2010 г., гр. Чирпан
Къща музей „Пейо К. Яворов”

Не ни е напускал Димитър Данаилов. Няма такова нещо. Осъзнавам го сега, осъзнаваме го всички тук. Онази голяма празнота, която зейва изведнъж в града, в душите ни и в българската поезия с неговата кончина пак през един декември - тогава ни погълна и зашемети.

С времето тя се превърна в един спасителен за душите и за нашата човечност остров. Нашата обич и признание към него, както голямото му обаяние и присъствие в живота ни и след фаталната декемврийска вечер направиха това. На този остров често търсим надежда, вяра и доверие, докосваме се до една непреходна чувствителност.

Хубаво е, че днес отбелязваме рождения му ден. Хубаво е и това, че тази поетична вечер посвещаваме и на Павел Матев, на нашия Павел Матев, чието име българската култура поставя сред имената на родните класици.

Приживе имаше много близко, красиво усещане между двамата чирпански поети.

Чувах неведнъж самият Павел Матев да казва,че Митьо е бил един от учителите му по поезия в ранните младежки години.

Прекрасно е, че това честване е в дома на великия, на световния поет Яворов. Тази вечер Чирпан сам е поезия и тържество на благородния дух.

А тук - по стиховете на Димитър Данаилов - тук и въздухът е поезия.

Димитър Данаилов е роден през 1921 година в Чирпан в семейството на „човекородицата Мария” и „земния баща Данаил”. В някои писания е записана и друга дата -1924. Истинската е 1921 година.

Но това няма значение. Митьо така е овладял съзнанието ми, не само моето, че сякаш е роден със сътворението на света. Учи в Чирпанската гимназия, после в Софийския университет - славянски филологии.

Учителства в Раднево и в Стара Загора, където дава своята подкрепа и получава първите си уроци по поезия от утвърдените по-късно български поети Стойчо Стойчев, Рашко Стойков и Михаил Берберов.

Завръща се в Чирпан и до края на дните си работи тук, в къща-музей „Пейо Яворов” - за негово щастие и удовлетворение, за щастие и на самия Яворов дух. Не зная от Димитър Данаилов по-добър пропагандатор на Яворовото творчество, на неговия живот.

Нито друг някой, без да подценявам труда и стореното от много други изследователи на творчеството и живота на великия чирпанец, нито друг някой знам, който така дълбоко да е проникнал в чувствителността на Пейо Яворов, както го е постигнал Димитър Данаилов.

И се питам - те двамата във времето, независимо от многото различия и особености между тях не бяха ли едно цяло: духът на Яворов и делото на Моряка?

В този музей преминават годините на Димитър Данаилов. До онази декемврийска вечер на 1992 година, когато един лек автомобил прекъсва внезапно техния поток. А същата вечер той е поканен да участва в едно юбилейно празненство на физкултурното дружество „Яворов”.

„Сякаш агресивната машина си отмъсти на един нежно скроен човек, вълнуващ се не от марките на лъскавите лимузини, а от трепетите на човешкото сърце”. Това пише един изследовател на Митьовото творчество - доц. Господин Кисьов.

Днес в градския парк в нашия град, близо до паметника на Яворов, е поставен барелеф на Димитър Данаилов, чийто автор е художникът Владимир Кондарев. Ето - Яворов и Димитър Данаилов пак са заедно, макар по един своеобразен начин в парка. И това намираме за толкова естествено… като че ли не можем и да помислим друго.

Димитър Данаилов е поет. Първите си творби публикува в гимназиалното списание „Багри” още като ученик. Чете свои стихове пред своите съученици. По-късно е един от студентските любимци, които със своите творби възпламеняват аудиториите на университета.

Публикува в периодичния печат. Поетът оставя в съкровищницата на българската литература своите стихосбирки „Милиони гълъби” (1954 г.), „Тракийска луна”(1969 г.), „Незаключена врата”(1991 г.). Пише пиесата „Дни в нощта”, посветена на Яворов и играна в ДТ „Гео Милев”, Стара Загора.

Вълшебни са, земни са, завладяващи са неговите стихове. Сърдечни са и могат да напълнят очите ни със сълзи от вълнение. Чувстваме ги толкова близки, сякаш те са били скрити някъде дълбоко в душите ни, а Димитър Данаилов просто ги извиква на живот.

Много от стиховете му мога да посоча като пример за това, но си позволявам да ви представя само част от едно стихотворение от стихосбирката „Незаключено врата”:

НАШЕТО ГРАДЧЕ

„О, Чирпане! Чирпане”
Яворов

То няма романтичен вид-
прилича
на всички други
нашенски градчета
и с къщите,
и с делничния бит.
„Градче като градче”-
така навярно
би казал всеки,
който тук се спира
по бърза работа-
от влак до влак.

А ние тук живеем -
просто ние,
които сме съграждани сега
описани със изработен почерк
в регистрите на градския съвет.

То завършва така:
Градче,градче,
прости ни тез минути,
когато мъката вилнее в нас.
Повярвай:
мъката е по-голяма,
когато влакът ни разделя с теб.
А двойно по-голяма радостта ни,
когато вземаме обратен влак.

Колко близко е това в душата ни. Неговата поезия е наистина част от българската литературна съкровищница.

А неговото отношение към поезията граничи с благоговеене, обожествява я - достатъчно е да прочетете неговото стихотворение „Поетика”. Или „Войници в музея”. И не само тях.

Работата му над стиха е сериозна, отговорна - единна сплав от емоция, мисъл, естетика.

Ето какво пише Димитър Данаилов за своите поетични усилия:

„Моята „теория на вдъхновението” е много проста. Усетя трепета на внезапен повей над главата си, чуя бодър поздрав от приятел, срещна добрия поглед на старец, чуя детски смях… и вдъхновението идва. Самото чувство определя ритмическата стъпка, музиката на стиха, образите. Получава се нещо като полет на птица, някакво красиво замайване от висина и простор. Тогава най-лесно се пише и най-често идва сполуката, но поводът трябва да бъде винаги конкретен и силно изживян. Измисленото стихотворение не струва пет пари и съвестният автор сам го хвърля в коша, спестява унижението си пред редактора, който също може да направи това. Трябва да призная, че съм унищожил много повече стихотворения от ония, които още седят в моите папки или са вече отпечатани… А сега нека си представим, че стихотворението е завършено. Авторът го чете, препрочита, изпитва удовлетворение. Тук-таме прави незначителни поправки, колебае се, връща се към предишния текст, съпоставя двата и нищо чудно, ако предпочете пак първия. Това може да се повтори дори няколко пъти с размяна на едното с другото. Мисля, че всеки автор прави поправки по свой начин.”

Това е разбирането на Димитър Данаилов за поетовата работа и поетовите неволи над белия лист и в бурята на образи, чувства, думи, рими и ритми.

Димитър Данаилов е забележителен, прекрасен уредник на къща-музей “Пейо Яворов” в Чирпан, един от изявените дейци на музейното дело в България. Светът свързва Чирпан с Яворов, а музея на Яворов - с Димитър Данаилов.

Понякога става и чудо - в тази къща са идвали хора от страната и чужбина заради Митьо и покрай него от него научават за светлините и сенките в съдбата на Яворов.

Тук при него като на хаджилък идват поетите Янко Димов и Христо Фотев. Всяка среща в този двор с художника Петър Цинцарски обръща света наопаки - тогава никой не разбира как и накъде се върти земното яйце покрай пълните с вино чаши.

А Митьовите беседи за Яворов са истински уроци по Явороведство. Не само това - той съпреживява радостите и болките на великия чирпанец. Той плаче от Яворовата трагедия - и публиката плаче с него.

Той присвива устни и изпуска измежду тях въздух като очарователен знак на възхищение от Яворовия стих, като знак за недостижимостта на Яворовия величествен дух, на неговата душевна сила или просто да подчертае някое хубаво любовно чувство у поета - и слушателите с всички свои сетива попиват от красотата на една голяма поезия и все още неразгаданите тайни на Яворовата любов.

Димитър Данаилов е вечен моряк, моряк и море едновременно. Със свой компас и със свои посоки за света. Знаем го като Моряка.

Не зная кой пръв го е нарекъл така или сам той си измисля това название, но никой не си е позволил, на никого не му идва на ум да поставя това под съмнение. Той е моряк в едно негово си море без бряг и с вечно пътуване. Понякога мъртвото вълнение на водката го отнася нанякъде,където си говори сам с духовете на гении като Пабло Неруда, Лорка и Есенин.

Или си припомня, малко поукрасена, срещата с Висоцки под този покрив. На утрото чете стихове от прокълнати френски поети и подготвя свой техен превод на български език. Така и не остава време тези преводи да видят бял свят - може би в другия живот, Моряко, в някой друг живот.

Неразгадана вселена е Димитър Данаилов. За всички, които го знаем и обичаме. И за тези, които сега узнават за него - това е едно от хубавите неща, които човек може да научи на този свят.

Като неговите стихове за милиони гълъби, за лунния кладенец или за чирпанската кама. В тази вселена, отразена в книгата на посетителите, ще срещнем световни имена и общуването на Димитър Данаилов с тези хора е едно от най-големите му богатства.

Димитър Данаилов е чирпанец, който не иска да напусне Чирпан. Нито по-големите възможности на столицата, нито увещанията на Георги Джагаров и Павел Матев, нито съблазните, които му предлага тогавашния Съюз на българските писатели не успяват да го склонят. Той остава в малкия град в Яворовия дом, в чирпанския ресторант и при любимата си скамейка в парка.

Той и сега е при нас, не ни е напуснал. За него и за Павел Матев говоря винаги в сегашно време. Не съм приел и не мога още да приема тяхното вечно отсъствие. Тук е Димитър Данаилов. Чувам мощния му глас и най-съкровената негова молитва:

Човекородице Марийо,
на тебе първом аз се моля:
спокойни сънища сънувай
и вече не ходи по мъки.

Вярвам, драго му е, че сега отбелязваме неговия осемдесет и девети рожден ден. И му е добър повод да намери някъде в някое ателие своя Петър Цинцарски пред недовършената рисунка и да обърнат някоя чашка с хубаво вино по този повод.

Не зная дали е възможно това в техния свят. Но е възможно и е хубаво другото - ние да споменем днес и не само днес обичания рожденик.

В този ден и на това събиране неговите стихове и стиховете на Павел Матев са най-хубавото ни тържество.

Нека се радваме на този празник.

Това е, което сега мога да кажа за Димитър Данаилов. Но това не е всичко, което може да се каже за него. Той е необятна вселена, наистина едно море, което винаги е развълнувано.

Благодаря за вниманието.

————–

сп. „Наше минало”, брой 33, декември 2021 г.