Йото Пацов

На дедо

Когато излезеше от къщата и дъждът спираше - толкова бе хубава.

Ние с Тути Кванти и с другите американци от плевенските села държахме малко земя в края на нейното имение, а аз всяка заран бързах да ида да я погледна как излизаше от портата, яхнала бял кон, цялата в бяло, в розово, в червено. Цялата такава, като изгрева грейнала. И недостижима като изгрева. Аз я имах за моя изгрев и тогава се надявах все някога именно тя да е изгревът на моя ден. Е, не се случи. Не се случи, но Линда си остана за мен онази пронизителна красота, с която сверявах сетивата си през всички дни в живота си.

Как се озовах там? И сега не мога да разбера. Животът ми вече преваля, нещата спират да се случват, очакванията умират, събитията отминават, а аз седя тук пред тая дъска, режа на ситно контрабандния тютюн, режа на хартийки вестник „Земеделско знаме”, свивам си цигара, не ми е сладко да паля с кибрита, затова си държа пунгията от стареца, цъкам с чакмака по кремъка и като захване праханта, тоя сладостен мирис ме връща пак в онази безкрайна гора, в онези безкрайни степи - там им викат „пампа”, и се връщам пак към онзи розов дувар с розовата порта, от която на белия кон излиза розовата моя любима - Линда.

Не вярвах, че ще ми се случи това. А сега не вярвам, че ми се е случило. То е като някакъв сън - сън, който ми е даден, за да забравя това, което е животът. Не е ли често така с всички ни? Господ ни възнагради с минута щастие за страдания от раждане до смърт, и това е повече, отколкото ни се полага. Заради безверието ни, заради нашата колебливост, заради липсата на смелост, заради липсата на онова, което е трябвало да разберем още с раждането си - че колкото по-близо е човек до своето предназначение, до онова, което Господ е предначертал за него, толкова по-щастлив е той в дните си.

Често ме питат как стигнах аз до Монтевидео, до Буенос Айрес, до Каза Буено… Как стигнах до онези предели, в които преди нас българин май не беше стъпвал? Сега ми е трудно да го обясня. Не знам. Не знам как се случи, но се досещам защо се случи.

Аз съм от Първи трудов набор в тоя шантав двайсти век. Когато станах на възраст да отивам войник, много от по-големите момчета от Ъглен вече бяха загинали по фронтовете на Първата световна война. Селото се напълни със сакати и негодни млади хора и с млади жени, облечени като бабички в черно, камбаната биеше всеки ден, погребваха вързопчета дрехи в гробищата, слагаха дървени кръстове - пари за каменни немаше, дървените кръстове, докато мен ме вземат войник май изгниха и се затриха и тия момчета никой вече ги не помнеше, само майките скръбни и прекършени. Но България вече нямаше войска след войната, така че аз и моите другари, всички ние отидохме в казармата за Първия трудов набор. Тогава Стамболийски измисли Трудови войски и ние бехме първите трудоваци. Правихме мостове, правихме пътища, чукахме камъни по кариерите, копахме канали, вдигахме диги. Знам, че в село беше глад, но нас ни хранеха - не мога да се оплача. Още повече, че бях майстор със срекмето и на Дунава, в Оряхово, командирът като разбра тази работа, ми даде една лодка и едно срекме и каза „Ти ще храниш офицерите!”. Та мойта служба беше по-лесна от другите -  Даката гребе, аз шляпам със срекмето, после го подметна да се обърне в лодката и вадим рибата от пазвите - чига, распер, михалца, мрени и вретенарки - каквото даде Господ…

Мина казармата, върнах се в село, лозицето - тереза, за него лоша година немаше и слава Богу. Садехме кукуруз. Дедо ми разправяше как са садили просо - от там името на просеника, само че просеника вече го правехме от кукурузено брашно. Заревахме, копаехме, прибирахме, от беловината правехме тюфлеци… Май нема какво радостно да си спомня от тия години, освен това, че се срещнах с Гена.

Живеехме на площада. Прадедо беше насадил 12 черници по единия дувар на двора, откъм западната страна. И станаха големи дървета. Сега е останала една насред село и и викат „Пацовската дуда”. Тогава са гледали буби, та с черничевата шума хранеха тия буби. Гледахме ги и ние. Крънехме черниците, хвърляхме на гадинките, хрупаха те нощем, като се покажеше луната и аз лежа на чергата в сеното с отворени очи и ги чувам в плевнята как викат „хруп, хруп, хруп, хруп”. Много ги мразех. Много. Защото дедо, тате кърнеха черниците в двора, а мен ме пращаха по къра, където е останала черница неокърнена, да насека клони, да ги натоваря на каруцата, да ги докарам, да ги разфъргам по рафтовете и тия бели гадинки да започнат да хрупат листата. Имаше, разбира се и весел момент в цялата тая работа, защото много ми харесваше тайно да събера в една мънинка пунгийка от белите червейчета, меки като коприна, и да ида на Вита с дръвичето, на което с филдико бях вързал изкривената на въдичарска кукичка топлийка, да нанижа червейчето и да го хвърля във вира. Нямаше по-сладко нещо за кленчетата от тая стръв и ловях до обяд. Носех рибата вкъщи, дедо ми ме поглеждаше и викаше „Ееей, сине, това са пари, бе! Ти пари за риба що даваш, бе?”. Ама на мен ми беше хубаво да ги ловя, на тех им беше сладко да ги ядат…

Само че вече не бях момчурляк, а ерген за женене. Стегнаха ме. Аз май съм първият в моя род, който обу панталон и облече сако, риза, даже вратовръзка. Сакото беше вълнено, както и панталоните. От дебел шаяк, но фабричен. И когато отидох при дедо Андрей, шивача, да ми взима мярка, чак като разперих ръце, и той почна с метъра да ме мери, да плюнчи химическия молив и да записва в тефтера, разбрах, че съм порастнал. Щото оттук нататък следваше само едно - женитбата.

Гена живееше през пет къщи от нашата. На нашата улица. От добри хора. Татко ? беше първият грамотен човек в селото след Освобождението. Той беше и прозбописец, сиреч един вид адвокат. Той водеше делата на селяните, знаеше законите, държеше печата на кметството и беше много строг човек. Само че винаги в джузданя му имаше бонбончета. И като видеше дете, без да казва нищо, той спираше величествено и с ръка му правеше знак да се приближи. Идваше детенцето, казваше „Добър ден, дедо!”, целуваше ръка, а дедо отвързваше джузданя, бъркаше в него, вадеше бонбонче и му го даваше. Много го обичаха децата. На мен, обаче, освен бонбонче, ми даваше и ябълка. Имаше един сандък, държеше го до леглото си и в него, увити в книга, държеше ябълки.  И те до напролет си оставаха свежи и дъхави. Та - неговата дъщеря, Гена, ми беше хванала окото. Беше тиха и хубава, и до едно време не съм я даже и заглеждал, и не усетих кога изведнъж е станала важна за мен. Не знам защо. Но когато минеше покрай нас и хвърлеше крадешком поглед към моя прозорец, към нашата порта, изтръпвах от тоя поглед. По едно време разбрах, че сутрин не бързам да излизам, а седя да чакам тя да мине първа, да видя дали ще погледне. Срам ме беше да минавам по улицата към Вита покрай тях, да не би некой да си помисли нещо. Вардех се. От какво се вардех? Един ден, на движението, а то ставаше всяка събота, като се развалеше хорото на площада, хората тръгваха до Горния мост, до Долния мост, вървяха някои хванати под ръка, някои ей-така един до друг, говореха, обсъждаха какво е станало, кой се е родил, кой е умрял, кой е купил магаре, кой - кон, на кого биволицата му прегорела, на кого му влезли свине в кукуруза… селски работи. Разбира се, ходехме и ние - ергените. Да заглеждаме момите. Аз си гледах Гена. Не, че не съм поглеждал и други, ама май тя ми беше най на сърце. И една вечер, на Горния мост, другарките й нещо се наведоха над ритлата да броят скобарите, а тя остана срещу мен самичка, сбъркана, уплашена и аз немам цвете да й дам, немам бонбонче да й дам - немам нищо. И си целунах пръста и я пипнах по ушенцето. Така се разбрахме.

Е, мина се година, пратихме сватовници, спогодихме се - добри хора техните, добри хора нашите, направихме сватбата, родиха ни се дечица - момченце и момиченце, да са живи и здрави. Само че то беше лошо време. Не можеше да се надвие. Не може! И ако некой ви каже, че с работа е надвил на сиромашията - заплюйте го! Защото работехме всички. Аз и брат ми, като се върна от фронта, трите ми сестри, а па колко други братовчеди, роднини, приятели… щом трябваше, всички помагаха. Всички! Да видиш сутрин как впрегаме биволиците и воловете, как товарим инвентар, бакълите с водата, яденето и тръгваме по къра. Кога ще се зарева лозе, кога ще се копае, кога ще се реже, кога ще се пръска, кога ще се сади кукуруза, кога ще се окопава, кога ще се кърши, кога ще се жъне, кога… Ей, то беше… не може човек да надвие на всичко това! Не може. И сега се чудя как сме надвивали не години, не векове - хиляди години сме надвивали на тая земя да изкараме от нея хляба си. Надвивали сме с борба. Само че тоя път май не можахме да надвием. Видехме се в чудо. Парите не стигат за данъци, от магазина купуваме само газ и сол. Един ден купих кибрит, да си паля по-рахат цигарата и тате като ме удари, щех да падна на земята. Че то верно - в собата заман гори печка, а пък огнивото, чакмакът, праханта са провесени в пунгията ей там, на дирека пред обора, така че беше прав. И оттогава разбрах, че сиромашията винаги е права. Тате май не се плашеше, дъртите помнеха какво е било по турско, та трудно се плашеха, ама аз се уплаших.

И като дойде оня адвокат от Плевен да събира мераклии да ходят да ринат парите с лопата в Америка, аз го послушах, помислих, почудих се и казах на тати „Ша тръгам!”. Тате сви рамене. „Ами, ще ги гледаме твойте, само че ще ми кажеш кораво - ще се върна. Не ти казвам кога. То, като ти пресъхне отвътре, ти сам ще разбереш кога. Така че опичай си акъла, тръгай, ама да се върнеш.” Отидох на другия ден при адвоката в кръчмата, записа ме той в тефтера, продадохме две биволици и един работен чифт волове, та догодихме парите и се събрахме на гарата в Телиш от Ъглен, от Бежаново, от Дерманци, от Беглеж - отбор юнаци, варди, Боже. Ще ходим в Америка. Е, с влака през Европата, до пристанището в Хамбург. Като видехме парахода некои май тръгнаха назад, ама - пари сме давали, нема как. Качихме се ние, свирна парахода една заран и две седмици, че и повече ни въргаля по ламарините. Че ние не бехме в горните палуби, където са по-заможните хора. Бехме долу, на ламарината. Отдолу на места топло, на места - студено. Топло, където е над машинното, студено, където е над складовете. Борихме се кой за топло, кой за студено, накрая се разбрахме - жените и децата - че и жени и деца имаше некои повлекли, та те на топлото, ние - на студеното. Та ни се смръзнаха кокалите, докато стигнем тая пуста Америка. Един ден се развикаха хората, пропищя сирената - Монтевидео. Стигнахме до бряг. Не ми се верваше, ама стигнахме. Слязохме. И със слизането разбрахме, че тая, дето сме тръгнали да печелим, май-май нема да я бъде. Ама си даваме кураж - нали сме земляци, заедно ще оставаме, така, така. И първо, нали фукнята е първото нещо, отидохме, видехме едно ателие фотографско, и отидохме при фотаджията, да си направим снимката, та да пратим картичка на нашите - че сме минали през големата локва. Излезе човекът, огледа ни, пооправи ни дрешките, оставихме багажа настрани, нареди ни той на стълбището и ни каза: „Снимката е толкова и толкова, ама за снимката ще требва да се докарате, та ваште да поверват, че сте стигнали на убаво място.” Разбирам какво говори, че той май от наште - сърбин ли, какъв беше, ама бръщолеви и му се разбира. Та ни кандърдиса да наемем от него по една сламена капела и по една цигара. Капелата кривнахме на перчемите, цигарата залепихме в устата си незапалена, изправихме се и никой да не шава, ей сега ще хвръкне пилето, едно, две, три! Снима ни човекът. Върнахме си му цигарите и капелите, минахме на другия ден, та ни даде по една снимка - като се погледнахме  умрехме от смех. Ама - какво да правиш! Та писах аз на Гена картичка от Монтевидео. Писах й: „Гено, азе се намирам на едно место, името му е Америка. От папагале друго не чувам нощем. Пусти гори - от дивеч друго нема. Гено, това са американци. Немат пари за тутун и нема и да имат. Но каквото ще да бъде, ти гледай децата, а пък азе, каквото съм си дирил, азе съм си го намерил. И това ми е малко.”

Та, тръгнахме от Монтевидео, че там работа нема и нема ядене. Нема хлеб, нема ракия, нема нищо. И тръгнахме ние с четирима българи за Аржентина. Взе ни един параход, хвърляхме въглища до Байа Бланка, там товарихме некакви сандъци и бали памук, и айде за Буенос Айрес, та останахме само на кожа и кокал, и тия въглища, дето се забиха в кожата ми, не мога да ги измия и до днес. И в Буенос Айрес, там, на брега, един ни пое, българин, и вика - има места, дето отиваш, требиш гората, сееш памук, ей ти договора, аз купувам памука и ти си богат. Инструменти ви давам, всичко, и по една пушка ви давам. Е за какво пушка? Ами за дивеч, вика. Дивеч да си биете, та да ядете месо. Може - аз съм си ловец, пушка - берекет версим!

Първо пътувахме с влак. После на една гара ни срещна едно момче, та ни качи на коне. Ами като сме яздили само магарета? Айде - втори, трети ден - оправихме се, яздиме. Една трева - прибираме краката, че като се завре между крака ти и коня - реже, ако се омотае ще ти откъсне крачола. Докъдето ти стига поглед - трева, като в океана - вода. И на вълни се люлее под вятъра - също като в океана. Само че по-страшно. Щото водата некак си не те плаши. А па тревата - в нея всичко има. Скачаха разни животни насам-натам. Ние вървим. Яздим докъм 10 сутринта, ама сме станали по тъмно. Спрем, налегаме из треволяка, спим, като малко се отвърне жегата - айде пак на конете, айде пак и така - една седмица. А аз си мисля не за друго, аз си викам - бе как ще се връщам бе, аз пътя не мога намерих за Ъглен, бе! Ама мина и това. И един хубав ден, като видяхме зелена гора, вече стана рахат да се язди - по сенките, ладовина, текат потоци, наливаме си манерките, пием… Легнахме та се окъпахме в потоците, а когато излязохме на един висок склон и долу се ширна зелена долина, голяма река и на брега на реката - този бял дворец… сърцето ми спря. Мале, каква красота! А когато слязохме долу пред хасиендата, загубих и ум, и разум. Защото горе, на балкона, с ветрило в ръка, седеше тя и гледаше мене.

Линда.

Само този, който е усещал със сърцето си тази любов, само той е живял. Всичко забравих. Всичко забравих. Забравих България, забравих Ъглен, забравих Гена, забравих децата, гръм ме удари. Гръм ме удари, и хем съм в огън, хем се смръзнах, всичко ми изтръпна, сърцето ми спря. За дъх, за два. И като тръгна пак, разбрах, че се е случило нещо страшно в живота ми. Грях ли е?

Знам, че е грях.

И знам, че не е грях.

Има ли нещо по-страшно от това, в което те хвърля Господ?

На земята такова нещо няма.

Подминаха другите, подвикна момчето, което ни водеше, аз ги стигнах, ама накарах врата си да се вдърви, та да се не обърна да я погледна отново, а и нямаше нужда да я гледам - аз я видях веднъж и знаех, че цял живот ще ми е пред очите. Попитах го:

- Коя е тази?

И Педро ми каза - Линда. И ме изгледа на кръв.

Яздихме още два дни, стигнахме края на гората. Там хората на Линда бяха опънали въжета да определят мястото, където трябва да требим гората и ние четиримата първо си направихме една колиба, голема, прибрахме инвентара, прибрахме яденето и започнахме. То беше борба, борба страшна. Добре, че корените плитки, научихме се първо тех да сечем и да поваляме дърветата, след това ги сечахме да можем да ги носим, по-дебелите ги наредихме на едно място, от по-тънките направихме ограда. Рехава ограда, колкото да се знае кое е наше, та за една година май смогнахме да изчистим всичко, да изорем и да засеем. Памук.

Докато работехме, отвреме навреме откъм гората виждахме да светкат черни очи, мяркаха се едни ниски, тантурести, комай голи хора, понякога стояха с часове между храстите да ни гледат какво правим. Отвреме навреме вдигаха пръст и викаха нещо, ама имахме работа - те не се закачаха с нас, ние не се закачахме с тях, мислехме си, че така ще бъде. Докато не узря памукът, разпукна се, белна се полето и една заран дивите хора от гората му удариха чакмака. Та всичко изгоря. Толкова труд стана на пепел, че и сега ми се свива сърцето, като си помисля. Само че дойдоха хората на Линда и ни казаха - почвайте пак. Е - почнахме. Пак изорахме, пак засяхме, ама тоя път нема спане, брате - всека нощ един през друг обикаляме с пушките, гърмим - не по хората, по дърветата, да се сещат. Та овардихме памука. Докараха хора и ние заедно с тех брахме памук, та се изкривихме на куки. И накрая дойде един дебелак с големия тефтер, това, това, това, това, и като ни удържа за семе, за инструменти и за ядене, и като ни удържа и наем за земята, и ние се облещихме. Аслъ нема пари за тутун и нема и да има. Айде пак - викаме си, сега се разплатихме, от другата реколта ще припечелим. А от другата реколта припечелихме пак така - че нали пак на кредит и ядене, и дрехи, и семе, и джепане, и всичко… Работихме още една година и като дойде време да се бере памука, смигнах на моите хора. Викам - айде! Кой - откъдето. Тук прокопсия нема. Ще блъскаме докат сме живи, накрая ще ни зароват ей там и нема и да се чуе за нас никъде по света бели. Ами пътя - и за България.

И така и стана. Дали са ни гонили, дали са ни търсили - не знам, ама след около месец стигнахме в Буенос Айрес и преди да влезем в града продадохме конете в едно ранчо. С тия парици си наехме стаичка на пристанището, бихме телеграма до България кой както може да ни помогне, да ни прати пари, чакахме три месеца на боб и вода, получихме парици от наште - кой нивица продал, кой добитък, взехме билети, качихме се на парахода, прецапахме пак океана. И като слезохме в Хамбург на пристанището - сган, такива като нас. Те па ще заминават да ринат па те парите с лопата по Америка. И не щеш ли - земляци, познати:

- Ееее, Йоте, откъде бе!

- От Америка си идем. Прибирам се - обяснявам.

- Ми та как е там по Америката? Има ли диваци, нема ли?

- Има - обяснявам аз, - ама откак си тръгнахме ние, останаха единайсе души по-малко.

Че бехме тогава единайсет души, дето се връщахме по нашия вилает.

Само че Америка мога да я забравя. Линда - не. Остана си Линда там, аз си се прибрах при Гена в Ъглен. Гледаме си имота, гледаме си добитъка, гледаме си децата. И назе си гледаме. С нищо не съм я обидил, а и тя - златна. Работлива, весела, шетърна, чиста, засмяна. Да му е драго на човек да я гледа. Ама като не мога да забравя Линда? И нали ловът, да опустее дано, цел живот му слугувам, взех си една кучка, ловджийска. Хубава, та хубава. И я кръстих Линда. После друга. И тя Линда, как иначе. Колко беха те? Вече не помня. Всека нова кучка все Линда се казваше. Даже ми се обажда от Угърчин един приятел, вика:

- Ей, бай Йоте, знаеш ли каква Линда имам вкъщи бе, а да ти я продам, да се видиш с куче свестно!

Та всички се сещаха. И Гена се сещаше. И заран ми рече:

- Храни ли Линда бе, да те убие Господ!?

И аз си мълча, щото знам защо ме проклетисва.

Ама любов, можеш ли да я запреш?