НОВА ГОДИНА – СТАР МУРАФЕТ
Днес съм с някакво особено настроение…
Събудих се много по-рано от друг път. В дъждовното есенно утро разлютени небесни петли кръстосваха остри клюнове - звънтящи шпаги на влюбени рицари!
От дуелите им хвърчаха златни пера и перушина! Капеха уплашени звезди в тревите, които проблясваха подобно гаснещи искри, изригнали из пламъци на балканджийски огън.
Изведнъж всичко утихна. Ето я и наградата за победителя в небесната схватка - пъстрият пояс на Дядо Господ! Призът не е за простосмъртни. Ако някой го докосне, сигурно ще е с криле на ангел…
Веселото утро е окъпано от сутрешния дъжд. Рехави мъгли посребряват рошавото теме на близкия крайградски хълм.
Разгонен мъжки вятър шегаджия току ровичка с дълги пръсти под полите на тишината, току се втурва на далече. Гони сянката на облаците като пощурял жребец с развята грива.
Пък слънцето се смее закачливо! Прилича на току-що събудено от сън бебе. Закрива с пухкава ръчичка само едното си око, за да продължи още малко своята детинска залисия в разкопчаната мамина пазва на красивата висина.
Есента отдавна пише трепетни морзови телеграми до Дядо Коледа. Моли го да й подари бяла скиорска шапка и вълшебни ръкавици, които правят чудеса.
Тя трепери от възмущение срещу хорската мълва, че всички нашенски ветрове са се наговорили да я харижат за невеста на Голям Сечко, стар производител на вълчи студ, снежни преспи и фъртуни.
Толкова е тихо, че се чува как капещите листа на брезите пърхат с криле на жълти пеперуди. След кратък полет към земята, те пълзят като прегазени от стадо бягащи подплашени сърни.
Нима това не е сънувано видение?! Нима не е звънтеж на ехо от космическа мелодия, която първом прониква в моята душа - в най-дълбокото нейно кътче! Само Бог знае откъде извира тя и къде ще се влее!..
При тази родна красота как да не се провикна с глас балкански: „Жив си, човече! Не си ти с нрав на мравка мълчалива. - Има кой да им продума блага дума на всички хора по Земята.
Не си ти бълнуване на някакъв пророк библейски. - Има кой да среща с хляб и сол пришълците от Селенията звездни! Бъди благословен, земляко на звездите!”
Неусетно денят присяда на своята софра за пладне. Постепенно мажорните акорди на моето настроение се сменят ту с игриви иронични закачки, ту с щекотливи политически нюанси на битието наше.
Вървя по тротоара и се заглеждам към градинското кафене под липите. Там, на една „кръгла маса”, седят фамилно дядо, баба и внуче на осем-девет години. Възрастните хора са с изгладени вехти дрешки със стари ръбове и нови смартфони, бракувани от децата им.
Сръбват от кафето си. Понаместват тежки очила. Взират диоптри в личните си мобилни апарати, без да им мигне окото от старческа катаракта.
Внучето е с оранжева качулка на главата. Слушалки и черни очила. Отпива с дълга сламка енергийна напитка от лъскава кутийка. (Смуче, както независим депутат от зависима държавна хранилка!) Учи дистанционно. За да се сдуши още повече с баба и дядо!
Госпожата гледа втренчено турски телесериал. Господинът пие мълчешком немска бира и повтаря в своя смартфон запис на вчерашния английски футболен мач. От време на време скришом хвърля по едно снайперско око и на френски порно канал.
Внучето припка с пръсти по своето най-модерно екранче - прилича на щраус, който кълве с клюн по главичките виртуални китайчета! Шепне си нещо на сленг! Възклицава! Подскача от стола - сякаш някой го гъделичка по фейсбука.
Глобално общуване, няма що! - казвам си шеговито.
Каква модерна разговорка си водят без думи баба, дядо и внуче! Какво хубаво българско съжителство на поколенията! - продължавам фейлетонната си закачка.
Поразвеселеното слънце примигва няколко пъти. - Сякаш в окото му е бръкнал кьорав орел, или го е урочасала палава синоптичка. То бързешком се скрива в миша дупка.
Вече и моето лирично-шегаджийско настроение става по-публицистично.
През есента още от Адам и Ева времето е променливо, несигурно и коварно като лъжлив политик на държавния небосклон. Така е при всяко междувластие - природно, държавно, хорско и лично.
Така е и днес. Над целия град, над цялата държава, над целия свят се надвесва призрачна мъглявина. Огромен тъмен облак ни следи с наострени уши и тайни електронни очи! Подсмихва се отгоре с лукави обещания за слънчеви дни.
Знам, че всеки облак е алтернатива на слънцето, но неволно се питам: „Дали ще ни поръси с поредна росица той, или ще ни оплюе с мълния и гръм?”
Отнякъде сякаш самият бунтарски дух на националния ни герой Христо Ботев ме подсеща: „Кой, колкото може да кресне: „Управия или марш!”
Много съм старомоден, нали…
Политическите синоптици са същински световни факири за утрешния ден. Времето в Източна, Западна, Северна и Южна България пак ще е повсеместно мъгливо…
Напоследък все не случваме на хубаво време и туйто! Но замри, сърце! Беднотия дебне ни отвред. Нова година - стар мурафет…
