Разговор на Дарина Славова с писателя Георги Гривнев по повод неговата 80-годишнина

- Г-н Гривнев, в биографията ви пише, че сте роден в град Ксанти, Беломорска Тракия. По какво стечение на обстоятелствата  семейството ви се озова там?

- Да, роден съм в град Ксанти. Родният ми град е вписан единствено в кръщелното ми свидетелство и в документа за самоличност. В паметтта ми той не съществува, защото нямам спомени оттам и съм се завърнал в Смолян на година и половина-две. Баща ми е работил в тютюневия склад в Ксанти. Но причината родителите ми да заминат в тракийския град е и емоционална. Бащата на майка ми - дядо Георги Пелтеков, също е работил там, но е починал млад, на 40 години. Къщата, в която е живял, е била на един самотен старец, който се е споразумял с дядо ми да го гледа, в замяна на което му завещава къщата. И така - имаме нотариален акт за собственост, но къщата отдавна е населена с чужди хора.

- Живеете и творите в град Смолян. Това ли е вашият град? А имате ли друго любимо място?

- Смолян е градът, в който премина детството, цялата ми младост, целият ми живот. Смолян създаде всичките ми спомени, усещането ми за добро и зло, навиците  за труд и че нищо не пада от небето, освен падащите звезди. Смолян е пъпната ми връв, земното ми претегляне, оная искра, която се изтръгва от огнивото, махаленските игри, които бяха колкото обикновени, толкова и приказни в дългите летни вечери, първите трепети на любовта… Другото място, закъдето винаги съм готов да тръгна, е село Павелско, селището на съпругата ми, там, където децата ми намериха топла ласка на дядо си и баба си. Там намерих нови приятелства - искрени и непритворни, верни на себе си, както боровете са верни на своя непроменим цвят. Сред  тях д-р Костадин Батинов, писателят Герги Пашев, родоизследователят Петър Дочев и други. Там написах много разкази, в които се опитах да разкрия  част от психологията, от характера, от драмата на родопчани през различните епохи в борбата им за свобода, красота и православие.

- Дълги години сте работили като журналист. Коя роля е по-близка на сърцето ви - на журналиста или на писателя?

- Тридесет и три  години бях журналист в окръжния вестник „Родопски устрем”, впоследствие „Родопски вести”. Започнах от най-ниското ниво - една година бях коректор, след което преминах в отдел „Култура” и т. н. Трудно мога да разделя журналистиката от писателството. Когато бях журналист, обичах да пътувам из планината, да посещавам махали и села, градовете и да се срещам с различни хора. И след като изпълнявах служебните си ангижименти, оставаше ми време да посетя възрастни хора, които  разказваха бивалици и небивалици, истински и измислени истории, спомени, предания… По-късно някои от тези сказания щях да разработя, щях да вложа и художествено въображение и да се превърнат в разкази. Спомням си - веднъж в редакцията дойде д-р Чакъров от село Смилян  и ми сподели сюжет, който развих, одухотворих го и го озаглавих „Дизия чанове”. Включих го в първата ми книга, която издадох през 1993 година. А на премиерата на книгата, която той представи,  сладкописецът Константин Канев ми вдъхна много надежда и вяра, на когото съм докрай признателен.

Така че виждате как журналистиката и писателството са неразделни - като две сестри, които не се отричат, а се обичат, които си помагат и вървят една до друга.

- Кога написахте първата си художествена творба? А каква беше тя - поезия или проза?

- Трудно ми е да кажа кога съм написал първата си художествена творба. Защото прилагателното „художествена” е високо-естетическо понятие  и най-малко ще е нескромно, ако определя, ако дам оценка на мое стихотворение. Затова пък помня, че първите си две стихотворения написах, когато бях с гимназистка фуражка. Всяка сутрин или сам, или с двама-трима съученика вървяхме пеш от Смолян до Райковската гимназия. И всяка утрин срещахме един и същ човек - нисък, кахърен, с размерни стъпки, който отиваше на работа. И това бе повод да напиша стихотворението „Работник”. Не помня заглавието на втората творба. Но имах необяснимата дързост да изпратя стихотворенията  на вестник „Народна младеж” в София. Оттам ми отговориха шаблонно: „Не можем да публикуваме Вашите стихове поради липса на художествени качества.” Писменият отговор, който бе адресиран до гимназията, ми бе даден от учителя Пеев в началото на учебния час по история. „Тук сред нас има един ученик, който пише стихове…” Естествено - изчервих се, както се изчервявах при среща с  момиче, което ми беше симпатично, но нямах смелостта да му кажа…

- Издавате първите си две книги през 1993 г. - „Дизия чанове” - предания,  фрагменти и притчи,  и стихосбирката „Любовта остава”? Коя от тях се роди първа?

- Първата ми книга е „Дизия чанове”, а втората „Любовта остава” през 1993 година. Дотогава аз бях натрупал размисли от срещи и събития, както и стихотворения, някои от които бяха публикувани. Както виждате, стихосбирката ми е тънка, а „Дизия чанове” - неголяма. Направих подборка и за двете книги, не всичко, което бе написано, е пренесено в книгите. Включих това, която смятах, че е значимо.

- В сборниците с разкази „Неосветената икона”, „Два гряха”, „Майчина клетва”  и други имате разкази, които звучат като легенди и приказки, с имена, факти и случки от далечни времена. Те се четат с наслада и очароват с изказа и фабулата си. Вие стъпвате на документална основа, но отивате по-далеч…

- Тук трябва да споделя, че по-голямата част от прозата е на документална основа. Към фактите от историята, от миналото, близко или далечно, е естествено да се придържам. Да вземем за пример „Неосветената икона” - предпочетох това заглавие на книгата, защото е по-кратко, а по-точното заглавие  е: „Иконата, пред която не се кръстим”. Известни са смелостта и себеотрицанието и на Яна Шишманова, и на Дана Беличкина, и на Злата Зенгин Милкова, и на Дукеничка, и на Рада Казалийска… Родопчанката се доказва и по време на Балканската война, и в антифашистката съпротива, както и в по-ново време в отстояването и защитата на традициите, на фолклора, както и участието й във всички области на  стопанския и културен живот на планината.

Оттук нататък аз трябваше да отида отвъд факта, да осмисля високото морално и нравствено поведение на родопчанката, да вникна в нейната психология в контекста на времето, в което са живели, да „подредя” онези  слова, които те заслужават. Родопчанката заслужава нашето преклонение, тя не е минало свършено време, а живее и твори и днес, и със своята отдаденост на професията, е с поглед и в бъдещето. Тя е и учителка, и художничка, и певица… с ярък профил, със силно присъствие, с поглед, който докосва далечината.

Когато писах този „материал”, никой жанр не ме рамкираше и не ме подчиняваше. В него има и есеистични елементи, и очеркови, и психологически опити да се обясни как в един съдбовен миг родопчанката извлича от себе си най-доброто, най-красивото, най-същностното. „Иконата…” направи впечатление на редколегията на вестник „Словото днес” и бе публикуван на челно място в изданието.

- Какво ви вдъхновява за поезия?

- Кое ме вдъхновява за поезия? Може би е уместно сега да споделя каква е разликата между поезията и прозата. Авторът очаква поезията както очаква любим човек, а прозата те вика при себе си, за да не е самотна.

Всяко време вдъхновява за поезия. Вдъхновява родният край, вдъхновява красотата, с която често се разминаваме, без да я забележим, вдъхновява любимата, която е до твоето рамо и споделя съдбата ти… Вдъхновява подвигът на загинали родопчани за свободата,  благородството на човека, силният му дух, вярното приятелство, без което не можем…

- Написали сте много разкази за хора с различни житейски съдби. Какво ви привлича у човека, от кои негови качества се възхищавате?

- Написал съм много очерци и разкази, посветени на родопчани, все едно какво работят и на какво са се посветили. Някои от тях познавах лично, с други сме общували час-два,  трети опознах посредством техни близки… Избирах ги според моя критерий - какво са допринесли с таланта си, с изкуството си, с благородството си… Едни  бяха напълно забравени, като че не са живели и работили за своя край, някои напускаха жизнения и професионален път обидени и огорчени, имаше и такива, които се осъществиха далеч от планината, но сърцето им биеше за нея… Имаше и признати таланти, но за тях не бе казано истинското писано слово.

С нескрит възторг  написах очерци за учителите, които ми преподаваха в гимназията - сред тях очарователната класна, географката Спасена Тодорова, преподавателят по рисуване Димитър Главчев, учителят по български език и литература Георги Василев. Не забравих съученичката от гимназиалните години Христина Лютова, чийто глас докосва най-тънките струни на душата. Макар и късно, написах художествено-документални разкази за доцент Никола Гелов и проф. Борис Кольковски, както и за най-харизматичния директор на Райковската гимназия Димитър Велков, които ще излезнат в следващата ми книга през 2023 година.

Всеки от тях излъчваше своя, а не отразена светлина. Всеки имаше своя мярка за чест и достойнство, за това кое е стойностно, кое нетрайно и мимолетно. Всеки имаше неподражаемо място в обществото, свой отпечатък във времето и следа, която не се изтрива.

- В книгите си  включвате и отломки. Част от какво са те?

- Отломките. Не зная дали те са моята сила, но съзнавам, че са ми слабост. Те проблясват между две стихотворения, между разказа и очерка, чукат на вратата, без да си ги канил. Нелюбезно е да ги върна. Не е уместно аз да определям качеството им.

Затова ще цитирам писателя Георги Пашев,  който написа предговора „Близки и далечни прозрения” към книгата ми „До утре”, излязла от печат през 1998 година.

„Отломките са най-интересната част. Изреченията в един ред или група, тоя благ фолклор на бития и жития, тая идиличност в отношенията на младите, при които любимата е недостъпно цвете, еделвайс, те не смеят да се приближат, освен чрез кърпа, уловена от двамата, тая чиста интимност ни кара да жалим, че си е отишла. Има тук хубава афористика, къси и точни поуки, има фразировка от хубави думи, опазен кирилометодиевски, старобългарски език в планината, има близки и далечни прозрения, които трябва да се прочетат, защото съставят поведенческата ни линия.”

С  Георги Пашев ме свързва дългогодишно приятелство. Вярвам, тази оценка не е написана от куртоазия, а е белязана с обективност. Пашев е автор на една дузина книги, в които той възвърна изначалното звучение на забравена лексика, както и въведе  изковани от него слова, толкова колоритни и свежи.

И да споделя още нещо. Навярно тия отломки ме побутнаха по-късно да направя „добавки” към събраните  и издадени притчи, поговорки и пословици от Петко Р. Славейков и да издам самостоятелната  книга „Бъбрек от сой”. Имам още десетки страници с нови „добавки”, които предстои да публикувам в бъдеще като част от нова книга.

- Бихте ли споделили мисли за най-новата си книга „Белези от огън”?

- Най-новата ми книга „Белези от огън” по структура е като предишните - разкази, очерци, стихотворения и отломки. И тук се редуват въздишка и възторг, борбеност и смирение, признателност и забрава, любов и отмъщение… Малката на ръст Катя няма да изпадне в униние, а ще отлети с магическия си глас сред хората; един доктор, когото срещахме често в болницата, няма да се поддаде на изкушения, а ще си остане „чист и свещен”; павелските родопчанки ще свалят всичките си украшения, за да помогнат за строежа на храма през първата половина на 19 век; Марко Иванов  ще дари не само имота, но и живота си за православието. В тази книга разказвам и за един събрат по перо, дошъл от северния  край на Родината, свил семейно гнездо в Устово, който не си намираше подходяща работа, а трябваше да работи в строителството далеч от сина и съпругата си. Но и съдбата не бе благосклонна към него - съпругата му почина, а той по-късно замина за Кипър с детето си,  родено с увреждания. Бащата почива и е погребан в чужда земя, синът му се връща, а попечителят  намира семейство, което да го осинови. Константин беше събрат по перо - пишеше стихове и разкази. Стиховете му вълнуваха, а разказите му бяха на строителна тематика, която познаваше най-добре.

- Вие сте публикували и много интервюта с писатели. Сред въпросите, които задавате, е и въпросът „Има ли интуиция в словесното творчество?”  Как ще отговорите?

- Убеден съм - има интуиция, може би повече в поезията, отколкото в белетристиката. Не напразно големият писател Йордан Йовков насърчава с една-единствена дума: „Започни!” Интуицията е необяснима, както е необяснима любовта, както е тайнствен здрачът и както е очакван изгревът. Пишеш поредния стих, който подсказва следващия, следващият събужда метафора и извиква забравена дума. Понякога търсената дума изчезва, изгубва се, но се завръща, когато вече не ти е необходима. Как да обясниш необяснимото?

- Какво е Вашето послание към читателите?

- Един от моите герои изрича в края на разказа „Като облак ще си отида”: „Правете хаир - да преваляте баир!”