Любомир Духлински

„В памет на българите-гарибалдийци, които със себеотрицание и героизъм се сражаваха за свободата, обединението и назависимостта на Италия. От признателна Италия.” Надпис на паметната плоча на Хълма на гарибалдийците в Рим

За българите, сражавали се под знамената на Джузепе Гарибалди за свободата и независимостта на Италия се знае малко. Според някои историци те са били около 70 души, а сведения има със сигурност само за няколко - Стефан Дуньов, Капитан Петко войвода, Коста Евтимов, Теофан Райнов, Георги Капчев, Димитър Добрович. В исторически справки и разкази на съвременници се споменават още Нено Маринов, Гюро Нечев, Симеон Нинев, Димитър Общи, Тодор Пармаков, Георги Силаги, Иван Хаджидимитров, Георги Чохаджиев, Райчо Гръблев, Тома Николов - Гарибалдото, Пенко Бакърджията, Грозьо Станев. Срещат се, разбира се, и чисти фантасмагории - че българите под командването на Гарибалди са били над 6500 души. При условие, че армията на великия италианец е наброявала между 5000 и 7000 души.

И ако признателна Италия е поставила паметни плочи и бюстове на Стефан Дуньов и Петко войвода, то делото на останалите като бойци от гарибалдийските дружини отдавна е минало в забрава. Че и как иначе - в забрава минаха дори тези, които са положили кости за България, какво остава за воювалите за други страни. Ще опитам да възкреся, доколкото е по силите ми, паметта на тези достойни синове на Родината и да разкажа за капитаните на Гарибалди.

За Георги Капчев се знае съвсем малко. Роден е около 1828 година в Охрид. Има сведения, че е учил медицина, но това не е известно със сигурност.

По неведоми пътища българинът се озовава в Италия и взема участие в Италианската революция от 1848-1849 г. През 1849 г. влиза като доброволец в отрядите на Джузепе Гарибалди и е приет в най-близкото му обкръжение. По това време, Гарибалди събира отряд доброволци и води военни действия в Алпите. Един от тези доброволци е Георги Капчев. Още от първите дни той смайва Джузепе с отлично владеене на хладното оръжие. Георги стреля великолепно, но силата му е в боравенето с ножа. От 12 крачки промушвал с кама буково листо. Взима участие в боевете в Ломбардия и отбраната на Рим. Бил е доверено лице на Гарибалди, който му дава званието капитан заради огромната му храброст и неотстъпчивост в битките. Прикрива отстъплението към Венеция и в битката при Чезентико извежда с коня си от бойното поле жената на Гарибалди Анита. Интересно е, че той е бил толкова близък с италианеца и неговото семейство, че Джузепе му поверява грижата за съпругата си, когато тя по-късно се разболява от малария. За съжаление и на двамата въпреки положените усилия Анита умира.

Около 1870 година Капчев прави опит да организира въстание в Македония, но е разкрит е и екзекутиран от османските власти.

Димитър Добрович е първият български художник с академично образование. Роден е в Сливен през 1816 г. Между 1833 г. и 1838 г. Добрович учи в гръцкото училище в Куручешме, Истанбул - Патриаршеската велика гръцка народна школа, известна като Куручешменската гимназия. Там той се сближава с Георги Стойков Раковски, с когото живеят в една стая, Сава Доброплодни и Гаврил Кръстевич и възприема революционните им идеи. През 1848 г. Добрович заминава за Рим и постъпва в тамошната художествена академия „Сан Лука”, за да се усъвършенства като художник. Където и да се намира обаче, художникът не може да забрави окаяната орис родината си. Вероятно затова и става гарибалдиец. Битките на червеноризците на Гарибалди го заварват в Рим и той застава на тяхна страна. Когато през ноември 1848 г. пристига в Рим, Димитър Добрович попада във вихъра на най-големите вълнения. Като млад човек, изпълнен с желание за борба, художникът, записал се вече в академията за изящни изкуства, естествено е увлечен от този вихър. Но както Добрович сам разказва пред проф. Иван Шишманов, за твърде кратко време - може би не повече от месец - е бил в студентския батальон. Става дума за май-юни 1849 г., когато е на барикадите, защитавайки подстъпите на Рим. Тогава, за пръв път вижда Гарибалди при църквата „Сан Джовани”. Ранен в една от битките, Добрович дълго се лекува, след което вече е негоден за доброволец и се отдава на академичната си кариера.

Стефан Дуньов, е потомък на чипровските въстаници от 1688 г, останалите живи от които са се пръснали по света след разгрома на въстанието. Роден е на 28 юли 1816 г. във Винга, комитат Темеш, Банат. Баща му, също Стефан Дуньов е среден земевладелец, малограмотен, говорещ български и румънски език. Майка му е Доминика Ловров.

„Аз бях малко, почти неграмотно българче, което освен матерния си език не знаеше друго. Моят баща бе прост селянин и освен български и малко влашки не познаваше друга наука” - пише към края на живота си революционерът и воинът Стефан.

За разлика от родителите си, той е истински полиглот - наред с унгарския и българския, усвоява румънски, сръбски и немски език, към които по-късно добавя още английски, френски, италиански и испански. Учи право на частни начала и през 1843 г. успешно полага изпит за адвокат в Будапеща. През следващата година се заселва в Арад и отваря адвокатска кантора, занимаваща се с публично и търговско право.

Стефан Дуньов се нарежда сред най-близките приятели и съратници на водача на Унгарската национална революция Лайош Кошут. Поверена му е голяма войскова част и му е присвоено званието подполковник. Подполковник Дуньов не слиза от коня дни наред. В нощна схватка е ранен в крака. Ляга в талига и продължава да командва хората си. Лекарите се боят от най-лошото и настояват за ампутация. Отказва. Спасява го някакво чудо.

Революцията е смазана. За пленените офицери австрийският трибунал отсъжда: „смърт чрез обесване”. След надигналото се брожение в европейското обществено мнение смъртната присъда е заменена с десет години затвор. Някои от тези години Дуньов лежи в единична килия в най-страшния австрийски затвор „Кьониггрец”. През затворническите години изучава стопански науки и военна стратегия, учи чужди езици.

Две години след като излиза от затвора, през 1859 г. започва Италиано-австрийската война и несломеният воин нелегално преминава в Италия. „Трябваше да избирам - или горчивия хляб на емиграцията, или пък ноктите на австрийския орел. Предпочетох първото.” - пише по-късно той.

Италия става третата му родина. Гарибалди току-що е преминал река Тичино с 5 хилядния си отряд, за да се изправи срещу 40 хилядната армия на противника. На младата италианска армия са нужни опитни офицери. През 1859 г. Дуньов заминава за Кралство Сардиния и се записва в сардинската армия, където се среща с Гарибалди. През 1860 г. Гарибалди назначава Стефан Дуньов за командир на полк. Под знамето му се сражават италианци, отряд банатски българи и унгарци, емигрирали в Италия след 1849 г. Зле въоръжени, без провизии, преследвани от многоброен противник, оцеляват по чудо и печелят победа след победа.

След пробив на Южния фронт сред италианските войски настъпва паника. Само полкът на Дуньов не се огъва, удържа настъплението на превъзхождащия противник при река Волтурно и срива планираната дълбока офанзива на противника. Сражението при Волтурно е съпоставимо само с отбраната на Шипка. Ако тази битка би била загубена, това най-вероятно е щяло да доведе до загубата на войната. И все пак хората на Дуньов издържат.

След този преломен момент в епичната отбрана на акведукта Понте ди Валле започва контраофанзивата на прегрупираната италианска армия и пълния обрат на военните действия в полза на Италия. Отново е ранен в крака, само че този път лекарите не успяват да го спасят - раните му от битките са прекалено тежки. Ампутират левия му крак. В писмо, озаглавено с краткото „Адио”, раненият командир се прощава с полка си: „Каквито и да са обратите, които ни очакват в разнообразния и бърз бяг на нашето съществувание, аз се надявам, че не ще ме забравите, както ще бъде за мене незаличима почитта и привързаността към целия този полк, на който имах щастието да бъда командир!”

Благодарната Италия не скъпи похвали за командира, загубил крака си в боевете. Стефан Дуньов е награден с най-високите отличия на младата държава: савойски кавалерски орден за заслуги и Рицарски кръст на „Ордена на Св. Мавриций”, звание „полковник” от Италианската армия и военноинвалидна пенсия. Вестник „Пунгьола джиорнале” пише в уводна статия: „Подполковник Стефан Дуньов, който бе тежко ранен на 1 октомври в сражение при Понте ди Валле, е произведен в чин полковник с диктаторска заповед и полкът, командван от него в този паметен ден, ще носи отсега нататък неговото име…”

Гарибалди му изпраща телеграма в лазарета:

„Южна армия, полковник Дуньов

За хора като Вас не стигат похвали и от моя страна желая само щото за доброто на Вашата родина и на моята, за нашата привързаност и нашата благодарност да бъде запазен скъпоценният Ви живот.

С истинска обич

Ваш Дж. Гарибалди 17 окт. 1860 г.”

Неспокойният му дух го насочва към научна дейност. Прави преводи, пише „История на географията и търговията” в 24 лекции, отпечатана през 1872 г., която изпраща на Гарибалди и множество статии по икономически проблеми в италианския и в унгарския печат. След като получава обемистия му икономико-географски труд, Джузепе Гарибалди отговаря: „Ще запазя като скъп спомен Вашата книга и скърбя, че не ми е възможно сега да я чета. Йезуитството още владее по-голямата част от Европа и всякога трябва да сме готови да го смажем”.

Капрера, 4 февр. 1873 г.

Винаги Ваш Дж. Гарибалди”

След сключването на компромисното споразумение между унгарската буржоазия и Хабсбургите Стефан Дуньов отказва да се кандидатира за народен представител в Унгарския парламент. Той остава верен до края на живота си на своите идеали: свобода за поробените народи. В писмо от 13 януари 1861 г. до граф Шандор Телеки, Ст. Дуньов пише:„Въпреки, че моята съдба и болест ще станат тежки според претърпяното осакатяване, но аз не се опечалявам, даже още чувствам вътрешно задоволство, че съм могъл да изпълня един малък дял от моите природни задължения към човечеството. Що се отнася бъдещето ми: аз съм се примирил с моята съдба и отсега нататък най-важната ми работа в останалия ми живот, даже и с осакатяло тяло, със здрава памет, ще бъде посветена на човечеството”.

На 55 годишна възраст той се жени за 19-годишната италианка Антоанета Таламини, с която има шест деца - петима синове и една дъщеря. Един от синовете му носи името Джузепе Дуньов - като почит към известния му добър приятел и военен командир. За съжаление съпругата му умира твърде млада през 1887 г.

Дуньов никога не забравя, че е българин и винаги го подчертава. Вече е достатъчно уморен и болен. Понякога в сънищата на немощния инвалид се появяват онези сини планини на юг от голямата славянска река, за които толкова много е чел. Планините на онази страна, чийто език е говорил като дете - България. Последните редове от дневника му са: “Направих за нея много малко”.

Умира на 73 години през 1889 г. в гр. Пистоя. Италия му отдава военни почести. Унгарските вестници пишат: „Почина най-храбрият от храбрите бойци от освободителната 1848-1849 г.”

На фасадата на къщата на ул. „Джузепе Верди” 19, където Стефан Дуньов е живял до смъртта си, са поставени две мемориални плочи. На първата, поставена през 1980 г., пише: „In questa casa dal 1876 visse e quivi mor? nel 1889 l’eroico garibaldino colonnello Stefano Dunyev figlio della Bulgaria combattente per la libert? della Ungheria e per l’indipendenza della nazione italiana”. („От 1876 г. в този дом е живял и тук умира през 1889 г. героят полковник-гарибалдист Стефан Дуньов, Син на България, сражавал се за свободата на Унгария и независимостта на италианската нация”.)

А през 2002 г. Унгария също слага възпоменателна плоча на два езика: „В този дом е преживял последните си години Стефан Дуньов (1816-1889), син на българския народ, герой от унгарската борба за свобода 1848-1849 г., полковник-гарибалдист.”

Това са знаменателни думи - предците на Стефан са напуснали родината преди 200 години, самият той никога не е стъпвал в България, но си е останал българин. Нещо, което нееднократно е подчертавал в разговорите и в кореспонденцията си. Затова италианците са му дали най-голямата титла: „Син на България”.

Една от най-ярките личности в българската история на национално-освободителното движение - Капитан Петко Войвода, заема важно място и в панорамата на революционните комитети на Европа. Роден в родопско село Доганхисар на 18 декември 1844 година, още седемнадесетгодишен той става хайдутин и посвещава живота си на освобождението на Тракия. Природно надарен, с голям ум, здрав разсъдък и силна памет, обхожда Тракия и Македония, Гърция, Крит, Италия и Франция, Египет и  Русия, където обогатява своите познания и мироглед. Случилото се с Петко войвода през хайдушките и комитските времена е добре известно от литературата и най-вече от серийния филм, затова не е необходимо да бъдат преразказвани. По-малко известни са годините, прекарани в чужбина, затова ще се спрем на тях малко по-подробно.

През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гръцките опити за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище за около шест месеца. Прозорливият младеж постепенно разбира, че с хайдутлук работата няма да се свърши, че трябва борбата да се организира по нов начин и затова тръгва към Италия - да почерпи от опита на Мацини и Гарибалди, да се научи на модерна организация на една военна сила и методите за борба срещу силен противник.

През лятото на 1865 г. пристига в Италия и се среща с легендарния борец за свободата и обединението на страната Джузепе Гарибалди. Застанал под знамената на великия италианец, Петко взема участие в редица битки, той прави впечатление на Гарибалди, с когото става все по-близък и по-близък съратник. И затова е един от първите, които влизат в състава на  организираната през 1886 г. прочута „гарибалдийска дружина” в състав от 220 италианци и 67 българи, която да участва в Критското въстание.

Това е уникален случай в историята на освободителните борби на европейските народи от онези години - един велик италианец и един велик българин решават заедно да се борят за свободата на трети народ. При пристигането си на остров Крит, на Петко Киряков е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа срещу турците в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „капитан”. Въпреки че проявяват лъвска смелост в боевете с турците, доброволците на Гарибалди не могат да спрат настъплението на многочислените турски войски и въстанието е удавено в огън и кръв. Местното население е подложено на жестоко клане. Капитан Петко войвода прикрива с дружината си беззащитните жени, деца и старци от развихрилата се дива вакханалия на турците и успява да спаси повечето от тях в района, където оперира неговата дружина.

Всеизвестен е фактът, че възхитеният от смелостта и находчивостта на Петко Гарибалди сваля пръстена си и го слага на ръката на българина в знак на признателност.

Капитан Петко войвода умира от рак на стомаха на 7 февруари 1900 г. и е погребан във Варна.

На хълма Джаниколо в Рим, наричан още „Хълма на гарибалдийците”, редом с други велики италиански революционери на 2 декември 2004 г. е открит  бюст-паметник на Капитана. В близост до паметника на Петко войвода има паметна плоча, положена  съвместно от Римската община, Научния институт „Джузепе Гарибалди” и българското посолство, на която е написано: „В памет на българите-гарибалдийци, които със себеотрицание и героизъм се биха за свободата, единението и независимостта на Италия. От признателна Италия.”

Друг борец за свобода, който се е сражавал не само за свободата на поробена България, но и за свободата на Италия и Гърция, е габровецът Коста Евтимов.

Коста Евтимов е роден на 21 май 1834 г. в Габрово. Баща му бил дребен търговец на аби и гайтани, обикалял пазарите на Турция, стигал чак до Анадола. Около 1856 г. на връщане от Галиполи на Мраморно море баща му и другарят му, габровският търговец Яни Кафтанджията, били нападнати от турски разбойници, които ги убили и ограбили. Коста също пътувал с тях, но бил изостанал и когато ги настигнал, те били вече убити. Пред трупа на баща си Коста се заклел да отмъсти за неговата смърт. Не се върнал в Габрово, а събрал малка хайдушка чета и четири години в Одринско и Цариградско сурово наказвал турските грабители на българите.

Сведения за борбата на Джузепе Гарибалди за освобождението и обединението на Италия прониквали и в Турция. Те увлекли младия хайдушки воевода Коста Евтимов и той намира начин в 1860 г. да пристигне в Италия. Постъпва в доброволческите дружини на Гарибалди. По това време, на 4 април 1860 г., италианските революционери на остров Сицилия вдигат беднотата на въстание, но са разбити от кралските войски. 26-годишният снажен габровец е избран измежду няколкото хиляди доброволци, за да участва в Сицилийския поход на „Хилядата” на Гарибалди. Той е един от групичката младежи, които с телата си го защитават в кървавото сражение при Калатафами. Този подвиг на младежите разтърсва Европа, случаят е широко разгласен в тогавашния печат и вдъхновява много художници да го нарисуват. Джузепе Гарибалди до края на живота си му е благодарен и го нарича „капитано булгаро Коста”. „Капитан Коста” участва и в много от другите походи на Гарибалди, а по-късно прилага своя богат опит и в българските освободителни борби.

Коста Евтимов със снажната си фигура, привлекателна осанка и русата си брада, която оставил да расте свободно, много приличал на френския император Наполеон III. Затова негов другар на смях го нарекъл Коста Наполеона. Това име се харесало на всички и с него Коста Евтимов останал в историята. Дори в списъка на извънредния пратеник на турското правителство Митхад паша, изпратен да ръководи преследването на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър през 1868 г., той е записан като Наполеон.

Коста Евтимов, прекосява цяла Южна Италия с доброволческите отряди на Гарибалди и участвува в довършването на италианската революция от 1859-1960 година. В края на 1861 г. в Италия той чува пламенния призив на Г. С. Раковски за готвеното през месец юни 1862 г. въстание в България. Коста казва едно прощално „adio” на Джузепе Гарибалди и корабът го отнася от Италия само с една червена рубашка и един орден за храброст, с който е награден от признателна Италия.

По поръчение на Раковски през пролетта на 1862 г. в Габрово започва подготовка за въстание. Създаден бил революционен комитет в който бил включен и гарибалдиецът Коста Евтимов. На 14 юни 1862 г. в Габрово било извършено предателство. Турската власт арестувала някои от членовете на революционния комитет. С още петима въстаници от Габрово Коста Евтимов, успял да премине река Дунав и отишъл в Румъния.

От 1862 г. до 1866 г. следите на Коста Евтимов се губят. Появява се през месец април 1866 г., когато гърците на остров Крит въстават. Начело на чета от 25 доброволци, десетина от които ветерани гарибалдийци, Коста Евтимов пристига на острова. Доброволците наричат Наполеон „капетан Коста”. Почти две години доброволческата чета на „капетан Коста” от 25 души, включена в състава на дружината на Гарибалди, воюва за свободата на гръцкото население на остров Крит и участва в 19 сражения.

През пролетта на 1868 г. Коста Евтимов се включва в подготовката на четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър. Определен е за командир на 25 въстаници. В кръвопролитно сражение в местността Канлъ дере („Кървавото дере”) край село Вишовград, Търновско, което четата на Стефан Караджа и Хаджи Димитър води на 9 юли 1868 г., загиват повече от 50 въстаници. Коста Евтимов се бие юнашки в ръкопашните боеве с турската войска, но е пронизан от няколко куршума и издъхва в ръцете на своите другари.

Така храбрият и самоотвержен борец за свободата на три народа - италианския, гръцкия и българския - Коста Евтимов - Наполеон, загива геройски, а е само на 34 години.

Една година след геройската смърт на Коста Евтимов вестник “Дунавска зора”, бр. 32, 24 юли 1869 г., пише: „Момък дарен, достоен за една светла будущност, син на честна фамилия от Габрово, Коста Евтимов проля кръвта си за благородна цел, която гонил. Умря и той с толкова още свои другари, доброволна жертва на народния олтар. Вечна му памет да бъде между народа ни!”

Теофан Райнов  е роден през януари 1837 г. в Карлово. Той е син на легендарния учител Райно Попович (1773-1858) и Анастасия Гешова, а малкото информация, запазена за него от най-съществената му дейност в повечето случаи е основана на авторски хипотези, в които сериозен критичен анализ често открива отсъствието на документални извори. Социалната самопожертвователност на Теофан Райнов се допълва от още два важни факта - наличието на изключително остър  комбинативен ум и ранната загуба на единствено му дете и на съпругата му, които го оставят вдовец и без наследници до края на живота му. Така грижата да другите у карловеца доминира до последния му дъх.

Личността на Теофан в голямата си част е забулена от мистика и догадки. Това, което се знае със сигурност, е че той е рискувал живота си за Родината ни като става топ шпионин на служба в Османската империя със задачата да шпионира българските революционери и да донася на властите. Само че Райнов постъпва хитро като всеки двоен агент - вместо за Портата, той работи за поробена България, като използва дадените от Турция пари за шпионаж за подпомагане на българското революционно дело, включително за първата обиколка на Васил Левски (декември 1868-февруари 1869) и на български революционни вестници в Румъния.

Причината да знаем малко за карловеца е цялата му забулена в тайни и полусенки дейност, за която дори и днес повечето историци само гадаят. Забележителен е фактът, че не се знае дори точната дата на раждането му. Всеки повод да се споменава личността му не е да повтаряме малкото известно, а да търсим източници, които биха обогатили представите ни за него. И вместо във всичко написано да повтаряме непрекъснато, че Теофан Райнов е „топ шпионин” или „най-известният двоен агент”, да осмисляме в цялост разностранната дейност на този истински патриот, достоен син на Родината си. Освен разнообразната си революционна дейност, Райнов впряга цялата мощ на будния си и пъргав ум, за да се изяви като организатор и идеолог под ръководството на Г. С. Раковски на новите подходи в освободителната борба.

През 1862 г. Теофан Райнов е изпратен от Раковски в Италия, за да изучи тактиката на италианското национално-освободително движение. През същата година Джузепе Гарибалди предприема поход от остров Малта срещу Неаполитанското кралство. Сред доброволците е и Теофан Райнов. Той участва доброволно в битките под знамето на Гарибалди, бие се смело, проявява се като герой в боевете и получава званието капитан. За участието му в поредната военна кампания на Гарибалди се знае малко. Бил е раняван два пъти, за него прекият му командир е написал в свой доклад, че притежава лъвско сърце.

След завръщането си в България през 1867 или 1868 г. отново се връща на работа в турското разузнаване и е изпратен от него в Букурещ. Там играе „двойна игра”, уж шпионира Българския централен революционен комитет, а на практика съобщава на БРЦК всичко, до което се е добрало турското разузнаване. Като главен турски шпионин под прикритие той има за задача да разузнава настроенията всред българската революционна емиграция. Узнавайки сведения за намеренията на турската власт, той обаче своевременно ги предава на революционните дейци в румънската столица. Така се родила първата в България организация за шпионаж и контрашпионаж. Започнало драматичното надиграване с турското разузнаване.

На 25 март 1869 г. Райнов участва в учредителната сбирка на БРЦК. На това събрание се взема решение да се изпрати делегация от двама души, за да се среше с видни революционери, живеещи в Западна Европа и да потърси от тях съвет по какъв начин да се извърши освобождението на българите. В изпълнение на това решение през юни 1869 г. Теофан Райнов и Райчо Попгръблев заминават за Западна Европа. По-късно към тях се присъединява и Марко Балабанов, който трябва да служи като преводач по време на разговорите с Мацини.

Тримата се срещат в Женева с руските революционери Александър Херцен, Михаил Бакунин, Сергей Нечаев и Николай Жуковски. Обсъждат с тях революцията и бъдещата форма на държавното управление и обществена уредба на свободна България. От Бакунин те получават препоръчителни писма за Джезепе Мацини, за да ги приеме. Заминават за Лондон, където се срещат с идеолога на „Млада Италия”. По-късно Мацини им връчва писмо от Гарибалди, в което той изразява готовност да се яви със своите доброволчески дружини в Балкана, щом българският народ се вдигне на бунт.

Според запазените спомени на Райнов и Балабанов Мацини не само подкрепил усилията на българския народ за отхвърляне на чуждото господство, но и дал на пратениците на „Млада България” ценни практически съвети какво и как да се направи за по-бързото и успешно постигане на така лелеяната от младите българи свобода. Особено полезни за разколебаната и разцепена на взаимно съперничещи си идейни групировки емиграция се оказват напътствията на Мацини за изграждането на стройна нелегална структура, която да се заеме с подготовката на бъдещата българска революция. Указанията на пламенния италиански републиканец били толкова подробни, че засягат дори и такива въпроси като качествата на кадрите, които трябва да поемат цялостното ръководство на революционната организация, евентуалните съюзници на българите в борбата срещу Високата порта, използването на шифър и тайнопис и други.

Веднага след освобождението Теофан Райнов е назначен за окръжен управител на Карлово, а по-късно и за префект на Пловдив. От октомври 1882 г. до януари 1883 г. е помощник-кмет на София. След това е околийски управител на Омуртаг, бил е окръжен управител на редица български градове. За приноса му за изграждане на българската държавност през 1890 г. е награден с орден „Св. Александър” - V степен с грамота.

Теофан Райнов умира в Карлово на 18 септември 1910 г. на 73-годишна възраст.

Такива са били славните мъже от тази епоха. Родолюбиви, смели и всеотдайни. Готови да се притекат на помощ на всеки страдащ. Най-вече на своето поробено Отечество. Затова те гордо носят най-високото звание „Син на България”. Завинаги.