Симеон Стоянов

Не бих желал да деля поетите на провинциални и столични. И все пак поетът Иван Енчев ни навежда на мисълта, че единствено сред живота, между хората, човек може да вкуси живия пелин на непосредствения живот, на разнородните човешки съдби.

Неговата творческа биография е недвусмислен пример за това. Подвигът на борбата за свобода, селската бедност, трудовият живот, непримиримостта към стария свят, саможертвата в името на хорското добруване. Каква по-богата биография и етика на активния човек, която е етика и на поета Иван Енчев.

Като прибавим към тези качества и умението му да „прави” стихове, ще се озовем пред дверите на едно обещание, на един поет, който вероятно ще се осъществи с по-голяма сила в бъдните си творби.

Стихове като: „лудо вино са очите, лудо вино - щуро яре!” /„681 година”/ говорят недвусмислено за умението на автора не само да чувства, но и да намира точен и ярък езиков еквивалент на поетичните си видения.

Може би поетът все още робува на някои стари понятия и щампи. Може би той все още не е овладял изцяло поетичната форма. Но неговото остро чувство за съвременност, житейският опит, неочакваните звукови алитерации ни подсказват, че пред нас е поет.

Все още не съвсем разкрит и изявен, но поет с усет за живия живот. А само по себе си това вече е една надежда. И не можем да не вярваме на оня, който вече веднъж е „вкусил жив пелин” /„Корени”/…

681 ГОДИНА

Жадна вечер. Вечер лятна.
Огън лумва. - Камък палват
синеоките славянки палави!
Пред момците стомни лягат:
ненапити,
пълни с хубост ненагледна.
Никой
към съня си не посегна.

В нощ балканска - хляб и ласки -
и водата мед е майски,
лудо вино са очите,
лудо вино - щуро яре!
Огънят развихрен жари,
пламък вее до звездите…

Лунната главня догаря.
Росни капки -
слънцето търкалят!
Край Балкана зазорява
гривесто огнище
с българска жарава.

КОРЕНИ

От изгрева се приближаваше орач -
далечен трактор в утринта бездънна
разбуждаше съня на равнината.
На хоризонта рано съмнал
поникваше връхче на слънце,
отърсено от здрач.

Над угарта прелитаха забързани пчели.
Денят миришеше на оран прясна,
зад всяка земна бучка - полско цвете.
Отвред връхлитаха вихрушки блясък
и аз примигвах -
вкусил жив пелин…

Отминах.
Оставих кълновете да растат.
Горещи буци стъпките ми приютиха -
и те до семената легнаха дълбоко.
А ято яребици скоро се вглъбиха
да търсят будни корени в пръстта.

—————————————————
сп. „Художествена самодейност”, София, бр. 9, 1977 г.