НЕСПРАВЕДЛИВОСТ
НЕСПРАВЕДЛИВОСТ
Пилея дните си като стотинки ситни
и мисля си,
че все така в дланта ми ще звънят.
И откъде това безгрижие - не питам,
макар че вече слиза в мрака моят път.
Несправедлива е природата, коварна.
Сега тя с моята съдба се забавлява
и дните ми разсипва, сякаш нямат брой;
сега, когато хоризонтът се здрачава,
би трябвало да закрещя -
а в мен цари покой…
Обърната е моята река, невярна.
И падат дните ми като стотинки в прах,
прозвънват сънно… Даже не поглеждам
дали не съм изпуснал тъй, небрежно,
оная, златната,
последната от тях.
ПОЧАКАЙТЕ ДО ЗАЛЕЗА
Тъй както бягат от пожар, тъй тичах аз през утрото.
По-бързо, по-далеч от хаоса, прелял над къщите:
прозорци пламнали, стени, готови да се срутят,
балкони с водопади от чаршафи, смачкани от сънища,
удавници-килими, по които яростно бумтят
като по тъпани тупалките на собственици знойни,
и още, осъзнаването, че подтичвам в такт
със марша на тупалките - един квартален воин.
Почакайте до вечерта, при залез всичко става истинско.
Тогава ще узнаете, че погледът ми е внимателно-печален,
че нося доброта, под миглите избистрена,
че всеки лист, тревица, шепот и мълчание
за мен са чудо, пред което смаян се навеждам:
и милостта ми ще узнаете към всички земни същества ,
прозрачни в залезното опрощение, добри и нежни,
с очи спокойни на безсмъртни божества.
До вечерта почакайте, до озарението на деня.
За да ме видите поне в залязващата светлина.
ПЪРВАТА ЛЮБОВ
На границата незащитена между детето и мъжа
ме връхлетя една вселена - не можех да я издържа.
Превърна се във ням мислител, в мечтател нетърпимо скучен.
След името й само скитах, от здрача на любов се учех.
Останал сам говорех с нея, когато с нея бях мълчал.
Затрупах я със съчинения, в които глух наставник бях.
А тя ме гледаше с почуда или с убийствена небрежност.
Аз бях до степента на лудост, а тя до степента на трезвост.
Така ли беше?
Не, не беше! - горчиво се усмихваш ти.
Кафето още е горещо, оркестър див край нас трещи.
И аз от нещо се измъчвах, но ти за що не проговори?
Защо бе толкова несръчен, по-точно толкова затворен?
Прозорец като огледало люлее в облаци от дим
момче отдавна побеляло, момиче в пластове от грим.
Ръката ти, все тъй красива, към мене бавно се протяга.
В очите ти, все толкоз сини, искра на преданост пробягва.
И става грозно. Става мрачно. На гърлото ми примка зла.
Разхвърлям стол след стол и крача навън, в студената мъгла.
И всичко, някога стаено, разкъсва своя зид забравен
и на света крещя и стена: Тогава трябваше… Тогава!
ПОСВЕЩЕНИЕ НА МЪРТВИТЕ
Мълчание завинаги.
Студена тишина.
Вселена от загинали.
Безброй от имена.
Макар и прах в нозете ни,
трева и сън в пръстта -
наравно с нас владетели
сте вие на света.
Под сянката си скривате
векът ни раздвоен.
Какво сме ние, живите,
в огромния ви ден -
нищожен миг от времето,
искрица в пепелта.
Владеем ние тленното,
а вие - вечността.
Съкровище от истини,
поток от светлина,
море сте вие.
Ние сме
шумящата вълна.
Едва когато някога
достигнем своя бряг
и паднем без дихание
на вечния ви праг -
ще трепне лъч на гении
по нашите чела.
Сега сме само
бдение
над вашите дела.
