ТЕЛЕФОНЪТ ИЗЗВЪНЯ
- Пламена, не искам в старчески дом, оттук няма да мръдна, ти си едно нахално същество, неблагодарно…
- Няма, майче, няма, в събота ще дойдем.
- Не искам в старчески дом…
- Няма, майче, няма, дай ми Добрин.
- Добрине, не е трябвало да ? казваш, ама нищо, до събота ще забрави, занеси за изследване посевки и вземи документ. И до събота не й напомняй, ще забрави, дементно болните не помнят дълго…
Два дена старицата говореше сама със себе си: „Няма да й дам нищо, нищо, очите й не искам да видя. Лицемерка…”.
Денем и нощем - едно и също.
На третия ден спря да си говори. Те, дементно болните, нали…
Преди две години… Парите от пенсията все не можеше да се сети къде ги оставя. Внучката често казваше на майка си: „Тя не помни вече нищо - не знае къде си оставя парите.” После внучката, майка й и старицата обръщаха всичко - нямаше ги.
Един ден малката каза на майка си, че баба й пуснала една циганка - искала чаша вода да си изпие лекарствата. Отишла баба й в кухнята за вода, а после пенсията й я няма. „Нали така, бабо?”. „Не си спомням да е идвала циганка”. „Виждаш ли, нищо не помни”.
След седмица пък…позвъни се. „Кой е?” - попита пенсионерката. „Аз, бабо, отвори!” Но вместо внучката, видя да влизат двама младежи. Отидоха в хола и изнесоха оттам двете картини. „Не помни, мамо, не помни. Не съм се обадила аз. Тя се е побъркала, отворила е на крадци, аз не бях в града, ти знаеш…”
След два дена видя същите младежи и внучката - търсеха нещо в гардероба. „Подреждаме, бабо, помагат ми приятелите.”
Скоро след това майка й откри, че ги няма златните монети. „Крадци са, мамо, крадци. Тя ги е пуснала, не съм била с тях, за каква ме мислиш… Пуска ги всякакви. Те са откраднали и телевизора, компютъра, прахосмукачката, не само монетите. Както е тръгнало и пианото ще задигнат един ден…”
След месец внучката отиде в наркокомуна, но се върна скоро - всичко вече било в ред.
Дъщерята завари старицата паднала. Това бе една събота. Вдигна я, заведе я в банята. И когато я съблече, видя по тялото й кръвонасядания - от раменете до кръста. Не си спомняше нищо. „Паднала е, мамо. От какво друго.”
После откри порезни рани по главата й. После… „Ами, аз я питам нещо, тя не казва, ядосах се, мамо, всеки може да се ядоса.”
***
- Не искам в старчески дом, не я искам малката в къщата.
Но никой не я слушаше.
- Майче, виж, майче, каква хубава пола ти нося - не мисли за внучката. Облечи полата да ти направим снимка. Така. Сега и тази блузка. Виж се в огледалото. Харесва ли ти? А искаш ли да те разходим из града. С колата сме. Айде, майче…
Старицата забеляза как всички се радваха, само зетят Добрин мълчеше. „Защо, Добрине, радвай се, ще ми покажат къде съм учила, следвала, старата ми къща, защо си против, Добрине, ела и ти!” Той кимна отрицателно. Чу го да казва само: „Не ви е срам!”, но разбра, че не се отнася за нея.
Разгледаха с колата града, там, където е работила, блока на мястото на старата й къща, после тръгнаха за София - да види Университета, де е учила, много бе разказвала на Добрин за него, защо не дойде, щеше да му го покаже, ами се разсърди за нещо…
Колата спря пред сграда край село, близо до границата. Старицата прочете - „Дом за стари хора”.
- Майче, това е старата ти къща, но е ремонтирана, няма да я познаеш…
Старата жена усети преструвката, нещо не беше наред - от родния град са я довели в някакво село със старчески дом.
- Не искам тук, искам си в Плевен.
- Майче, ти си в Плевен, в твоята къща. Имаш и гости, Надето, помниш ли я, дето сте учили заедно. Чака те вътре. И Станчето е там, нали я помниш…
Старицата слезе да ги види. В стаята наистина имаше две стари жени, но те не продумваха. Нямаше го в стаята пианото, портрета на Добрин и Марияна. Можа да каже само: „Искам в Плевен, къде е Добрин, чувате ли, не искам на чуждо място, при чужди хора, искам при свои, у дома да си умра, а не захвърлена някъде, искам…”
Всички се разтичаха за фелдшера, тя колабираше. Старицата гледаше тавана уплашено, очите й вече не отразяваха нищо. Но всички видяха двете сълзи, още цели и бистри, досущ, досущ като на дете. В това време внучката говореше с някого: „Талибане, той е сам. Идете с Шопа и Рижия, разкажете му играта и чупката. А утре доведи ония за пианото.”
Малко по-късно иззвъня телефонът на Дома. Бе Добрин, искаше да чуе старицата. Не знаеше, че душата й сега пътуваше към небето.
…Някъде високо горе, в небесната вис, де царува цар Небитие, се задържа за миг - да зърне долу Пламена и Марияна, де сега търсеха купувачи за апартамента, нали затова я изпратиха в старчески дом; душата й да види и внучката, нали тя, малката, се разпореди на приятелите си да прогонят Добрин, за да продадат пианото, нали й трябваха пари за наркотици. Добрин да види - да му благодари отгоре, само него - чуждият, го заболя за нея и…да потегли душата й към един по-добър свят, де няма мъка и болка, не се чувства жажда и глад, де казват, че там, високо горе, бил Раят…
…А на тия, долу, прощава им, всичко им прощава.
