Любомир Духлински

Мария Иванова Сутич - една истинска българска амазонка, революционерка, участничка в Априлското въстание в летящата чета на Георги Бенковски. Една истинска Жана д’Арк на българската национална революция, върхът на която е Априлското въстание. Забравена, както и почти всички герои от онова време.

Коя е тази съвсем млада българка, чието име остава в историята на националните ни борби за независимост наред с имената на Райна княгиня и баба Тонка?

Как Мария Сутич попада в Хвърковатата чета на Бенковски? „Запиши, че днес, на 27 априлий, с нашата чета се присъединява и госпожата на Ив. Сутича, Мария Ангелова, родом наша българка, на която името ще остане записано в историята - каза Бенковски на мене тържествено, понеже знаеше, че държа тези бележки.

Мария Ангелова, млада жена на 18-19 години, е родом от Татар Пазарджик. Отдавна тя си беше свързала бохчичката, готова за път, да върви заедно с мъжа си Иван Сутича.”

Това ни съобщава летописецът на революцията Захари Стоянов в „Записки по българските въстания”.

Сведенията за рождената дата на Мария са противоречиви. В семейните регистри на община Пловдив от 1926 г. е записано, че „Нонка Димитрова Овчарова (Мария) е родена на 25 май 1859 г. в град Татар Пазарджик”.

В свидетелството за смъртта й № 1850 от 14 декември 1932 г., което се пази в архива на община Пловдив, е посочена възрастта й - 75 години, т.е. годината на нейното рождение трябва да е 1857-а.

В „Записки по българските въстания”, описвайки събитията от 1876 г. Захари Стоянов пише за нея: „млада жена, 18-19 годишна, родом от Татар Пазарджик”. Значи рождената година на Мария би трябвало да е 1858 или 1859.

Това всъщност не е толкова важно. Доколкото е писано за нея, приема се че е родена през 1859 г.

Мария е първото дете в семейството на абаджията Ангел хаджи Петков и съпругата му Елена. Наричали са я освен с рожденото й име Мария, още и Йонка, Ньонка, Нонка, Нона. Самата тя се подписва Нонка Сутичува.

Семейството живее в квартал „Кършияка”, известен още от втората половина на XVIII в. с килийното си училище, а когато Мария става ученичка, в града вече има няколко училища по кварталите и дори девическо училище с три класа. Неин учител е Илия Икономов.

Като девойка тя е взета от Георги Консулов и отведена в Белово, за да помага в домакинството и отглеждането на поредното дете на семейство Консулови.

Братята Георги и Стефан Консулови са видни пазарджишки търговци и предприемачи, а след Освобождението Стефан Консулов е и кмет на Пазарджик.

През 1876 г. Консулови са предприемачи по строежа на Барон Хиршовата железница в Белово. На този мащабен за времето си строителен обект се стичат работници от целия Балкански полуостров и от Европа.

Сред тях е и Иван Сутич (или Шутич според други източници) от Дубровник (Хърватско). Иван и Мария се харесват от пръв поглед, не след дълго тя се омъжва за него и двамата създават дом в Белово.

Георги Консулов е заможен човек, уважаван и от местната турска управа. Макар братя Консулови да въртят успешна търговия, всъщност семейството им е опора на Васил Левски при създаване на революционните комитети в района.

Пазарджишкият комитет е създаден на 13 октомври 1871 г. За председател на комитета е избран Георги Консулов. Колкото и тайни да са събранията, домашните му знаят какво става късно вечер в техния дом, в това число и Мария, която няма и 15 години.

Мария, наричана галено по местния обичай Ньонка (умалително от Мария), всъщност се е превърнала в част от семейството - дребничка, с приятно лице и нежни очи, тя посреща и изпраща посетители и гости, черпи ги с домашно сладко и баклава. И добре знае да държи устата си заключена.

Идилията на младото семейство не продължава дълго. Левски е заловен и обесен, комитетските люде прикриват внимателно дейността си, макар Мария и Иван да усещат, че нещо се готви.

И ето, че настъпва часът на голямото изпитание - избухва Априлското въстание. На 27 април Георги Бенковски нахлува с конницата си в Белово.

“После пушките затрещяха и станцията пламна от четирите страни. Заптиите бидоха избити. Находящите се в Белово европейци искрено или от страх и проста учтивост не закъсняха да дойдат на посещение, облечени парадно, без да знаеха, че нямаше кой да обърне внимание на техните вратовръзки… Много подарки, състоящи се от оръжия, телескопи, седла, коне и пр. приехме ние от европейците…” - пише в „Записките” Захари Стоянов.

Бенковски и хората му са посрещнати най-тържествено в дома на свещеника Михаил Радулов. Негови квартиранти са Мария и Иван Сутич, които също са поканени на обяд. След обяда Сутич поканва „по-главните лица” в своята стая.

Там, на стената, Бенковски забелязва колекция от пищови и саби, по които се захласва.

„Когато поискахме оръжието на далматинеца Иван Сутича, хубаво лафоше и револвер, които се виждаха, закачени на стената, за да ни ги продаде, той отговори че по-скоро би склонил да даде главата си, отколкото своето любимо оръжие. - свидетелства Захари Стоянов.

„- Защо ти е тебе оръжие, когато ти ще да вървиш за Одрин? - казаха няколко гласа от дружината.

- Да вървя за Одрин? Това е унижение за мене, господа! - извика Иван Сутич малко сърдито. - Да вървя за Одрин, значи да бягам от защитниците на свободата, от моите братя славяни ! Аз напущам и къща, и работа и заедно с жена ми ще дойда с вашата чета!”

И Иван, подтикван от Мария прави неочаквано предложение на войводата: ще му подари оръжията, но само ако го включи в четата. Бързо се намира кон за Сутич (дори цели 6!), но изненадата идва, когато Мария също казва, че ще участва в четата на Бенковски. Още 19-годишна, крехка и нежна. Войводата, макар и стъписан, се съгласява. Мария се приготвя набързо.

Кратко трае еуфорията. Започва един тежък поход за конницата от около 75 души, особено след 2 май, когато се прощават със злощастното Панагюрище и потеглят през шубраците към Тетевенския Балкан.

Преходът е едва поносим за мъжете, а какво да кажем за крехката Мария с нейните леки одеяния и дори чадърче, които скоро се превръщат в парцали.

Няколко пъти Бенковски подканя семейството да се върне в Белово, но те продължават. Така Мария става свидетел и участник в битки и поражения, които смразяват кръвта на къде по закоравели поборници - едно нежно и слабо момиче едва на 19 години.

Някои от четниците негодуват, че са я взели, припомнят стария хайдушки закон, че жена в четата не е на добро, дори тайно искат да се отърват от нея като я убият.

Подразбрал това, Бенковски бди над Мария. От седемте епизода, които й посвещава с много обич Захари Стоянов, като неизменно я назовава „нашата героиня”, един е особено трогателен: „…Героинята ни, госпожа Йонка, на която досега съвсем не се слушаше гласът и на която бялото лице в разстояние на два деня бе заприличало на мъртвешко, като всяка къщовница жена, била си отделила настрани в дисагите две-три пити хляб и до половин ока сирене за черни дни, без да я знае някой, разбира се. Но сега, когато подир малко щяхме да имаме вече топъл и пресен хляб и крехка агнешка плешка, тя намерила за излишно да носи сухите кори, които и раздаде по малко на момчетата с малката си ръчичка, като нафора. Друга по-голяма добрина на госпожа Йонка й не трябва на тоя свят.”

След едно сражение край Тетеван тя и мъжът й са заловени от турците и затворени първо в Орхание (Ботевград), а после в Черната джамия в София - тя е измъчвана и разпитвана нееднократно.

От нея се опитват да изтръгнат сведения за четниците и за съпруга й, но напразно. За щастие австрийският консул в София, се застъпва за семейство Сутич, тъй като съпругът й е австро-унгарски поданик и най-сетне ги освобождават.

Намесват се и някои пазарджишки чорбаджии, защото езикът на жълтиците и тогава е бил доста убедителен.

След Освобождението, през 1878 г, вследствие на мъченията в турския зандан, умира Иван Сутич и тя остава съвсем сама, без средства.

Първите присъждания през 1880 на поборнически пенсии изобщо не я хващат - там има условия кандидатите да не са в състояние да си изкарват сами прехраната. Как тогавашните управници са решили, че тя е в състояние да се издържа не е ясно.

Важното е да се намери повод да й се откаже пенсия. Още повече, че в утвърдения от Народното събрание списък на четите никъде не присъства Хвърковатата конница на Бенковски.

Останала без средства за живеене, в 1898 г. Мария подава молба до Народното събрание да й бъде отпусната поборническа пенсия.

В молбата си тя пише: „…Допреди смъртта на съпруга ми, нам никога не минаваше и през ум да искаме възнаграждение, обаче след това, като останахме в крайно бедно положение, заставена съм да прибегна до това средство…”.

Към заявлението, заведено под №7865/12. ХІ. 1898 г. и адресирано до Министерството на финансите, Пенсионен отдел, са прикрепени писмените свидетелства на Кръстьо Некланович, участник в четата, живеещ в Пловдив, на Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Делибалтов и Станчо Станчов от Панагюрище.

Изложените в свидетелствата факти недвусмислено документират участието на Мария Сутич в четата.

В продължение на близо пет години преписката се бави между институциите и на 21 януари 1903 г. тя изпраща ново заявление до Народното събрание.

С подписа на Драган Цанков - председател на Народното събрание, преписката е върната обратно с решение: „…да се прати прошението на Министерството на финансите и то ако намери за нужно, да внесе предложение…”.

Комисията при Министерството на финансите оставя документите „без последствие”, като се обосновава, че въстанието от 1876 г. е всенародно и не могат да се „отграничат” участвалите като поборници и се аргументира, че решението й е „…резонно и основателно, щото Пенсионното отделение намира за опасно и нецелесъобразно да внесе каквото и да е предложение за удовлетворяване на молбата на просителката, от страх да не създаде прецедент, на който последиците не могат да се предвидят и може да бъдат твърде вредни и за съкровището, и за моралната страна по идеята за националните пенсии и възнаграждения… При това, възвръща й се молбата на просителката заедно с приложенията…”.

Датата е 24 януари 1903 г. Цитатът е достатъчно красноречив, за да е необходимо да бъде допълнително коментиран.

По-късно, след промяната на закона за поборниците, на Мария е отпусната малка поборническа пенсия, твърде недостатъчна за достоен живот.

В развихрилите се обаче партизански страсти, ламтежа за забогатяване, кариеризма, службогонството и бюрокрацията след Освобождението, биват забравени образите и подвизите на ония, които се пожертвуваха за националното освобождение.

Забравено било или било премълчавано дори и името на Ботев. Пръв Захари Стоянов се заема не само да напомни, а и да направи много, за да не бъде покрит с праха на забравата поетът-революционер.

Той, заедно с Георги Бенев, устроил за пръв път паметно почитане на Ботев в 1884 г., а в 1888 г. издава биографията му.

В нея той категорично е подчертал: „ … нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Ботев с аршина на обикновените смъртни”.

Но когато по различни поводи управляващите среди е трябвало да се занимават с положението на наследниците на Ботев и на останалите живи поборници за свободата или техни наследници, те са вмествали неизменно политически страсти.

Отдадени повече на тях, отколкото на грижата за изпадналите в тежко материално положение поборници, опълченци и особено близки на загиналите за свободата, тогавашните управници съвсем не са се оказвали щедри в оскъдно даваните им помощи.

Дори и с приетия в 1880 г. от Народното събрание „Закон за подобряване положението на бедните поборници и опълченци”, тяхното положение съвсем не се е облекчило с отпуснатите им нищожни пенсии.

И на Венета Ботева била отпусната пенсия от 30 лева месечно. „За какво по-напред”, казвала тя, са могли да й послужат тия пари. Идело й да се откаже от тях, но преглътнала горчивия хап и приела пенсията. Иванка растяла, разходите се увеличавали, всяка пара била необходима.

На 10 септември 1884 година министерският съвет на Княжество България постановява да се избягва даване на пенсии на поборници от Източна Румелия - а точно там са най-многобройните.

Цялата процедура с трима свидетели от четата и прочее е не само трудна, но и обидна. Дори Венета Ботева е взела 30-те сребърника, за да отглежда малката дъщеричка на Ботев и пише напразни прошения до инстанциите.

Постъпките на властта спрямо героите-поборници и техните най-близки означава само едно - че както винаги са се облажили недотам заслужили участници, „заслужили” пенсиите си или под дулото на оръжието или с принасянето в „жертва” по някое агне или добре натъпкана кесия.

На 19 април 1901 г. в чест на 25-та годишнина от Априлското въстание година княз Фердинанд учредява възпоменателен медал за поборниците. Мария го получава, в този документ името е Ньонка Сутич, но без материално покритие.

Материално я подпомагат близки. Мария е на 50 години, когато се жени за наскоро овдовелия началник на пощата в квартал „Кършияка” в Пловдив Димитър Овчаров и отглежда като родна майка двете му деца Борис и невръстната Мария, понеже не е имала собствени деца.

Съпругът на Мария умира и тя живее до смъртта си със сина Борис и дъщерята Мария в Пловдив на улица „Митрополит Панарет”.

До самото разрушаване на къщата на стената виси едно килимче с българския лъв, което момичето от конницата на Бенковски е пазило като скъп спомен от войводата.

Когато през 20-те години депутат в Народното събрание от БСДП става журналистът Христо Пунев, той подема последната акция за компенсиране на поборниците, забравени от всички - тогава най-сетне Мария Сутич получава малката си пенсия.

В стенограмите на парламента могат да се прочетат унизителните прения на народни представители, отдавна забравили цената на народната свобода.

В последните години от живота си Мария Сутич се радва на всеобща почит от страна на близки и далечни роднини и на най-вече на пловдивските ученици, на които разказва за онези времена на борби с особено преклонение пред Бенковски.

А те не пестят възхищението си от тази дребничка, с младеещо лице жена, с открито бяло чело и стегната на малко кокче коса. Мария се е обличала в скромни тъмни дрехи, с неизменния часовник на дълга верижка, а тръгнела ли на разходка неизменно носела чадърче и дантелени ръкавици.

Преживявала оскъдно, но имала една любима фраза, която помнела още от конницата: „Корем прозорец няма” - ще рече и да си гладен и беден, то не се вижда, затова бъди горд - не се оплаквай, не се предавай.

Мария Овчарова (Сутич) умира на 14 декември 1932 г. забравена от властите, споделила съдбата на много други герои от Априлското въстание.

Подобно на Райна Футекова, Райна Княгиня, която доживява последните си дни в квартал „Банишора” в София, където умира от туберкулоза, в крайна бедност, едва на 61 години.

На гроба на Мария в централните пловдивски гробища има скромна плоча с надпис „МАРИЯ (НЬОНКА) АНГЕЛОВА СУТИЧ (1856-1932), родена в град Пазарджик - участничка в Хвърковатата чета на Бенковски”.

През 1975 г., в памет на Мария Сутич, Община Белово възлага на художника Тодор Първанов да изработи неин бюст-паметник. Той се намира в градската алея.

Надписът гласи: „Мария Сутич 1876, единствената жена-воин в четата на Бенковски”.

През 2007 година в Пазарджик беше открит паметник, дело на скулптора Спас Кирчев.

Но най-големият монумент за Мария Сутич си остават „Записките по българските въстания” на знаменития ни летописец Захари Стоянов, революционната ни библия, която днес е подминавана от програмите на българското училище.