ЗАД КАДЪР
Въведение
По мотиви от „Майка ми чете поезия”,
„днес утре тези дни”, „Физика на тъгата”
на Георги Господинов и „Живях и аз на
този свят…” на Райчо Русев - Райсън
„Какъв поет бе, сине майчин?
Теб всичкото ти се разбира…”
Това са казали на Райчо
на чаша водка или бира.
И няма никакво съмнение,
че за разбиране е трудно
как тъй от уж стихотворение
след печенето става щрудел.
И как ще наредиш колекция
от картички, но неполучени?
И на тъга-муха дисекция
реално или как се случва?
Георги Господинов трае
и нищичко не обяснява.
Поезията ли? Игра е
и многошумие, и слава.
Но иначе изглежда скромен
и с никого не се препира,
макар с претенции огромни
за пръв поет и на всемира.
А Райчо беззащитно мига,
отдавна май че му е ясно:
едно животът е на книга,
а друго е на друго място.
В живота уж човек живее,
а се оказва нещо външно,
като вратата пътна зейнал
на някоя голяма къща.
Кой не минавал е през нея!
Улисан в себе си, забързан.
И той си мислел, че им пее,
а те го чували да скърца.
Дали излиза или влиза
тъй и до днес не проумява -
уж отговорът е наблизо,
а някак се отдалечава.
Да, щруделът ще е изяден
и славата - несподелена,
мухата скоро ще попадне
където й е отредено.
Фасулски работи, въпроси,
метафори недоизпрани…
А простичката строфа носи
безброй загадки и капани.
И уж като на длан е Райчо,
и уж му се разбира всичко,
и уж не е поет, обаче
те затруднява нетипично
с въпросчето какво е всъщност -
начало или край на пътя
пред прага на оная къща
с отвънка празно и отвътре.
И отговори ли си вече
и ти, объркано човече,
помежду двете празноти,
какво и кой си всъщност ти,
за да говориш, сине майчин,
на чаша водка или бира
поет ли или не е Райчо,
след като нищо не разбираш?
george mister-off. applause
По мотиви от „Селска Коледа”, „Любовен
заек”, „Виенска неделя”, „Баклавите на деня”
на Георги Господинов и „Коледна картичка”
на Райчо Русев - Райсън
Има и нещо симпатично
и разбираемо, и смело
да си поет, когото сричат
из цялото глобално село.
По Коледа с прасе заклано
да те изпращат и посрещат,
касапи, пийнали отрано,
да пият и мучат отсреща.
От тях ми е дошло до гуша,
но съм прицелен надалеко,
че искам Нобела да гушна,
макар че никак не е леко
да знаеш и пресмяташ точно
какво, защо и как ти трябва,
та сянката си да надскочиш,
и гейша да превърнеш в жаба.
А разните там тути-кванти,
подобно райчорусеврайсън,
с безсмислените им таланти
като мухи на кон ме дразнят.
Че може ли да вярват още,
щом сериозно ще говорим,
как в доба коледна среднощем
и боговете стават хора,
как приказките съществуват
и те в една от тях живеят?
Аман от джувки и преструвки…
Не виждат ли, че им се смеят?
А аз перото свое топвам
само в глобалните нагласи.
До колене ми е Европа,
Америка на ръст ми пасва.
Времеубежища намирам,
апокалипсиси предвардвам
и лаком съм, и номиниран
за сто и повече награди.
А слабост ми е да приготвям
с морков и лук любовен заек -
докато той си къкри кротко,
аз чувственото да позная.
На село хапвам свинско с зеле,
виенски кифли - във Виена,
при мама - щрудел с дъх канелен,
и баклави - във Ориента.
Нали всеяден съм си просто -
това любов, това награди…
И всичкото да изпопоскам,
аз пак ще си остана гладен.
Как според вас да кажа: „Стига!”,
когато и без шум излишен
превеждат всяка моя книга,
преди дори да я напиша.
Не ме корете и съдете -
такъв съм си и невъзможен,
мен тачат ме и на небето
намигвам си и с дядобоже.
А с разните там тути-кванти,
подобно райчорусеврайсън,
кодоша се и за поанта
с пестник по плота ги размазвам.
Райчо. Заход
По мотиви от „Не зная какво съм…”,
„Съавтори”, „Какво да ви кажа”, „Отвратителна
София…”, „Благодарност” на Райчо Русев -
Райсън и „Любовно” на Георги Господинов
Объркан съм малко, защото
не зная какво съм, не помня…
Държа се и над, и в живота -
и в него вграден, и отломен.
Мечтател съм, знам, за дузина,
човъркат ме думи неясни.
Но имам и яка гърбина
и храбро пердаха отнасям.
Опитвам се често да смеся
със словото багри и трели -
дано се обърнат на песен,
която до днес не сте чели.
Но белият лист се затлачва
с боклуци и смисли, защото
най-важното е еднозначно -
каквото ни каже животът.
А той не обича да шменти,
най-често говори наслуки
и без да подбира момента,
внезапно стоварва юмрука.
Понякога цяла вселена
изчезва, а всъщност усещам
как тя се сгъстява, смалена
до кафенето отсреща.
Там с теб ще поседнем за малко.
Ноември, мъгла, безприютно.
И мислено тръпно ще галя
дланта ти рой златни минути.
Нелепо понякога бляскат
в главата ми чужди фантазии…
Ни ти си горчица, ни аз съм
стомахът на твоята язва.
Ни топче си в моята супа,
ни аз съм квадрат на покривка,
ни Бьоф Строганов ще охрупам,
ни твоята плаха усмивка.
Захващам безсмислена тема,
гарнирам я с вятър и плява,
додето разкошното време
на локви и мрак се стопява.
Ни аз съм оцетник на маса,
ни ти си мушица удавник.
Две длани студени сега съм.
А всичко останало - празник.
Пред мен е светът - да го гледам,
небето над мен - да го дишам.
Отрупан съм толкова щедро,
че даже завиждам си скришом.
Изглежда почти немислимо,
но ето, на всичко отгоре,
в добавък към всичкото имам
възможност дори да говоря.
И явно понякога дразня
всеядни глобални поети,
но те ми скрибуцат на празно,
по-точно на нищо конкретно.
Ни срещам в стиха им сърдечност,
ни мисъл и смисъл намирам,
ни с нещо ме трогват, човече.
И ти остави ме на мира!
21-29 ноември 2022
