Любомир Духлински

Зима е. Френски и английски учени твърдят, че ще е най-студената от 60 години насам. Дано се лъжат, но и вярно да е, все пак зимата е сезонът на празниците.

Наближава Рождество Христово. Денят, в който всяка година се ражда Синът Божий. Денят, в който Той идва на света, за да види дали не е била напразна жертвата му.

И нищо утешително не може да види по земята българска. На този ден вярващите в Христа ще запалят свещичка и ще се помолят за здраве, за мир и благоденствие. За човеколюбие. Други, които просто се преструват във вярата си, ще запалят най-дебелите свещи и ще правят най-усърдните метани. Ще се преструват на богобоязливи, милостиви и щедри. Ще даряват домове за сираци и старци, ще пуснат в касичките им по някое левче. А после, доволни от „милосърдието” и „богобоязливостта” си, ще яхнат многоконните джипове и ще запрашат към примамливите, светли и топли светове на луксозни кръчми и курорти.

Ужасяващи по своя цинизъм са празничните акции на благотворителност. Ужасяващи са в своя цинизъм и финеса, с който съсипват човешкото достойнство. Дали някой от тези, които правят подаянията, си дават сметка за раните, нанесени в душите на малки и големи несретници от ръката, която им подава събрани по мазета и тавани у нас и в странство дрешки и обувки, детски книжки и играчки, отдавна достигнали преклонна възраст?

Та нали едно дете, което години наред получава старите дрешки  и поомекналите портокали, постепенно заживява с мисълта, че това е, което животът е отредил за него! Че неговият единствен живот ще мине в протягане на ръка към другите, които самодоволно ще пускат в нея останките от собствения си друг живот. Нима те някога ще повярват, че са деца на Родината си, че Отецът небесен е и техен баща и не наказва, когото мрази? Едва ли. Те вече са наясно, че светът е разделен на даващи и протягащи ръка. И те ще са от последните!

Днес крадците и бандитите откупуват гузната си съвест с най-дебелите свещи и с белоснежните параклиси, които издигат под път и над път. И какво от това, кому са нужни тези бездушни паметници на човешката жестокост? И които хората считат за прокълнати и не влизат в тях. Зад този материален израз на равнодушието към човешката болка винаги се е криело и още нещо - да си купиш по-евтинка чиста съвест, вместо да потърсиш нова земя, да премериш силите си със стихиите в суровата битка за оцеляване, да се пребориш със самия себе си и да станеш по-добър и човеколюбив.

Вярата е държала заедно до края дедите ни, нещо много по-голямо от вика на хляба, от всекидневната битка за оцеляване. Вярата в Бог или в някаква висша сила, която е давала надежда и упование на поробени, на бедни и нещастни, на отритнатите от съдбата. Накрая всичко това е забравено - изместването на тежестта към човека в расо, вместо към Бога, е една от причините да се стигне до днешното ни състояние.

Днес здравите вериги на вярата в доброто са разхлабени, вече почти ги няма, а естественият процес на разпадане, започнал отдавна, се вихри с пълна сила. Пропукването е започнало доста отдавна, невидимо, някъде там в тъмнината на душите и липсата на покаяние, в инерцията на греха и удобството на видимия образ, сияещ от благоприличие.

Останали са само последни брънки от веригата, която ни държи заедно като народ. Дали с последно усилие да опитаме за сетен път да минем по мостовете и да се върнем към началото. Да си спомним какво означава да имаш цел, да вървиш към нея и какво става, когато тази цел изчезне от погледа и от сърцето ти.

Тези с белите параклиси за пореден път се опитват да надскочат себе си, да покажат на света колко са велики и милостиви, забравили, че градят храм на Бога, а не свой собствен - храм на самолюбието си, на гордостта си, на себеиздигането си, на загубата на вяра и преценка за самите себе си, забравили не само пътя до Висшата сила, но и към другите около себе си. И още толкова много забравени неща.

Днес малцина влизат в храма, защото вярата се е изпразнила от съдържание, изкривена до неузнаваемост, превърнала се е в показност. Грозно и нечестиво е да гледаш неверниците как се натискат по-близо до телевизионните камери на църковните празници - да ги видят всички, да им се зачете от когото трябва. Рождество Христово е само повод за среща на безбожници, които иначе не влизат в храма, те просто използват маската на „вярващи”, за да се събират като стадо на едно място. Защо, след като не ги свързва нито Бог, нито ценностите, които изграждат общността на вярващите?

Дали търсенето през вековете не е било в грешната посока? Стадото постепенно губи истинските си пастири, уморени да блъскат с глава в стената на човешкото безхаберие и безочие. Някъде там, не чак толкова далече, а просто в сърцето ни, се намира нещо, което ни чака да събудим съвестта си, да започнем да мислим и да виждаме, а не просто да плъзгаме празен поглед по повърхността на нещата, обвинявайки другите за всичко.

Всички сме виновни, всеки от нас, някогашните и сегашни „добри хора”, за да стигнем до тук, до изоставеността, до буренясването, до потъването в поредната пропаст, до външната бляскава опаковка, в която постоянно завиваме съзнанието си, за да се правим на велики и да скрием истинската картина на състоянието си.

В последните години често четем по вестниците за „възродената традиция на дарителство”. Това просто не е вярно. Не че няма хора, които дават от сърце от скромния си залък. Има, слава Богу! Има ги, но те ще стават все по-малко, не защото не искат да даряват, а защото няма какво да дадат.

Защото собствените им деца доизносват скътаното в гардеробите през по-добри години. И защото често се ровят в денковете с парцали, събрани от „милостивите” европейци за бедните им, но горди възточни братя. И които, изпрани и изгладени, се продават в най-посещаваните магазини за дрехи.

Не е вярно, че е възродена традицията, защото никога в България не е имало такава традиция - да се събират изхвърлените като ненужни вещи, за да бъдат зарадвани с тях нуждаещите се люде. Не се споменава за такава немилостива щедрост нито в литературата ни, нито в историята ни. Добре е да си спомним това.

Дарителската традиция на дедите ни е била друга - тихо, скромно, безименно - да даряват достойно, дори ако това е кръвта им. Да продават нивите си, за да помогнат за изграждане на училище, черква, читалище. Да приберат от улицата сираче, което да отгледат, без да го делят от собствените си деца. Или да купят пушка…

На такива празници винаги споменаваме дедите си - как били правили това, как били правили онова. Пресъздаваме го на сцени и площади, в ТВ предавания. Имитацията е донякъде сполучлива, но все пак е имитация. Няма го някогашното вълнение от идването на сурвакарите, най-често деца - да им дадеш кравайче, шепа сушени плодове, дребна монета. Те да те отупат по гърбината с дряновиците, да си пожелаете взаимно здраве и берекет.

Тогава никой не подбираше кои деца да дойдат, а кои не. Идваха всички, празникът беше за всички. А сега сме скрити зад железата на свръхблиндираните си врати, охранителни системи, камери… Как да припари до теб дете да ти пожелае да си здрав и да ти върви? Надничаш през шпионката на вратата и не отваряш, ако не е „правилното” дете. Ето, тогава е било дарителство - безкористно, от сърце, ради едната благословия.

Днес наближи ли голям празник, започва и наддаването на борсата, наречена благотворителност. С големи, тлъсти букви, на първите страници на вестниците се измъдрят наши и чуждоземски грешници, които с шепа сребърници се опитват да изплатят неизплатимия си дълг към отритнатите от съдбата. Обикновено грешниците, които се надяват да се откупят от Страшния съд, палят най-големите свещи и се кланят пред олтарите най-ниско. Най-често те не дават нищо. Те ОБЯВЯВАТ акции, те СЪБИРАТ помощите, които други люде, скромни и непарадиращи, са откъснали от залъка си. После с гръм и трясък ПРЕДОСТАВЯТ на несретниците събраното.

Ужасяващо е да видиш как дама, накичена с килограми бижута и облечена в дрехи за хиляди в зелено, се опитва да скрие погнусата в очите си, докато милва „майчински” с два пръста някое мургаво българче по приютите. Ужасяващо е да минаваш покрай белостенни параклиси край пътищата, на които с големи букви е изписано кой е дал парите да ги съградят. И да знаеш, че същият този грешник е ограбил държавата си с милиони.

Парите, с които същите тези несретници биха израстнали като достойни българи, вместо да бъдат приканвани да се молят на Спасителя в неговия, на грешника, параклис. Тези грешници смятат, че са излъгали Бога и съдбата. И колкото по-големи параклиси съградят, толкова по-голяма прошка ще получат. Сякаш Милосърдието и Човеколюбието са стока, която се търгува на килограми. А после искат, настояват това да им бъде зачетено с големи букви на първите страници…

Откакто нуждаещите се от реклама измислиха Българската Коледа едва ли има по-голям фарс от нея. Били събрали 2 милиона, 3 милиона… И какво от това? Че да бяха се отпуснали организаторите малко повечко - откраднали са десетки милиони, да бяха се поотръскали с някой от тях. До тук ли я докара държавата ни - с няколко милиона да опитва да заличи пропастта между бедни и богати? Малцина избрани да си правят PR на гърба на несретниците? Да ги лъжат, че със събраните капачки ще решат с един замах потресаващата изостаналост в техническо и технологично отношение медицина?

При директори на държавни болници, получаващи десетки хиляди левове заплата? Важното е да се строят „даващите от сърце” в някоя зала, ТВ камерите са налице и… започва голямото шоу - милостиви чичковци и лелки обявяват със сълзи на очи колко добър, щедър и милостив е българският народ, колко… колко…

Дали някой вярва на глупостите, които надрънкват на тези безсмислени срещи? Едва ли. Хората не дават не защото не искат или се скъпят, а защото не вярват, че дарените левчета ще идат за добра кауза, по-скоро голяма част от събраното ще бъде откраднато под една или друга форма. Практиката на годините го доказва.

След ден, след два, празникът свършва. Несретниците си остават на прага на омразните, понякога приветливи, дори луксозни затвори, наречени кой знае защо „домове” за такива или онакива. Нима може да има дом без огнище, без любов, без вяра?

В очакване на следващия празник, на следващото подаяние. Очите им са празни. А ние, „милосърдните”, си тръгваме без да се обърнем, доволни, че сме отхвърлили още една тегоба. Понякога завинаги.

Защо сме добри само в един ден? А през другите?