Панко Анчев

След очевидния художествен провал на постмодернизмът, който не успя да излъчи поради естетическа, а и идейна немощ, големи имена и ярки постижения, отначало открито, а после все по-срамежливо и гузно се заговори, че той вече не е актуален, че е отминал етап в историята на културата и сега вече друга са мащабните естетически явления, течения, школи, насоки в развитието на литературата и изкуствата. Сменят се времената, а с тях и естетиките, начините на художествено мислене и изображение.

Постмодернизмът е изкуството от края на ХХ век, което самонадеяно, като всяко подобно изкуство, се обяви против реализма, социалното мислене, ангажираното изкуство. То трябваше да доубие и ликвидира напълно т. нар. социалистически реализъм и да приобщи в идеологията си новите поколения творци от Източна и Западна Европа, да ги усмири и въведе в един свят, който е способен да ги възнаграждава и да ги освобождава от идеологическите ограничения на предходното време. И да им покажа как да преследват и постигат успеха и да се възползват от него.

Трябва да напомня, че всичките естетически модернистични течения и школи в изкуството и културата от втората половина на XIX и ХХ век имат кратък живот. Те са много агресивни, но носят в себе си повече разрушителна сила отколкото градивна.

Това не означава, че не оставят следа в историята и че не внасят принос в изкуствата и културата. Напротив, те имат изключително значение за историята на всички национални култури и поради своята особеност на отрицатели на ограниченията и в търсенето им на някакъв универсален език или поне на универсално мислене и съзнание в изкуството, допринасят за формирането на наднационално обществено съзнание, на глобалистични идеи и представи за общественото устройство и мястото на личността в живота.

Техните видни представители заявяват своята аполитичност, но по същество внасят важни нюанси в различните политически идеологии - особено тези с определена социална същност.

Не може да се отрече, че тези естетически и художествени течения и школи намериха важно място и в българската култура и специално в литературата. Ние трябва да ги разглеждаме най-напред в тяхната съвкупност, като едно явление с общи корени, дух, смисъл и същност. А след това и в тяхната отделност и различни особености, които са породени от различните условия в различните времена и от различни творчески индивидуалности. И разбира се, да проследим, анализираме и оценим съществуването и в българската литературна и културна среда. Защото българската култура ги е възприела охотно, но е внесла във всяко от тях нещо свое, различно от другите национални култура.

Всички те подготвят и предхождат постмодернизма!

Постмодернизмът обаче не е един от модернизмите. Той не е модернизъм, а естетика на неолиберализма - тази масова идеология от последната четвърт на ХХ и началото на XXI век.

Постмодернизмът е явление от друг тип, зачената и родено от други условия и идеологически и политически претенции.

Затова трябва да се тръгва при неговото разглеждане не от пропагандно-теоретичните послания на неговите създатели и адепти, а от реалния му смисъл, от онова, което бе създадено под неговата идеологическа опека.

То тепърва ще трябва да се опише и оцени, защото последствията са твърде мащабни и ще оказват влияние върху развитието на литературата, изкуствата и културата от тук насетне още дълго време.

Неолиберализмът и неговата естетика трябваше да изпълнят много важна историческа задача - осъществяване на прехода към нова епоха, създавайки ново обществено устройство, нови икономически механизми и преминаване на капиталистическата икономика в ново състояние.

За целта бе необходимо да се извършат радикални изменения в общественото съзнание, за да се пристъпи към окончателното скъсване с националните традиции на народите и държавите и установяване на глобализацията „по американски” като окончателна форма на социално-икономическото единение на света. Трябваше да приключи политическото обединение на Европа и превръщането й в нов държавен субект, нова икономика и ново съзнание.

Постмодернизмът достатъчно успешно манипулира чрез естетически средства националното съзнание, обезличи го и окончателно утвърди принципа, роден в зората на Модерната епоха, за „всичко е позволено”. Модерната епоха премина в друго състояние и друг е вече доминиращият тип личност днес.

Коренно бе променена и литературата, в това число и българската. Българската литература претърпя тежки удари, които я омаломощиха и по същество я обезличиха.

Осъзналото се като постмодернистко течение в нея с помощта на държавната власт и поощрявано материално от чужди фондации и неправителствени организации успя да се наложи във видимата част на литературния живот, но и на литературния процес, за най-важно и определящо характера на литературата и вкуса на читателите.

Литературата, която създаде постмодернизмът, е без морал, безотговорна, несъзидателна, провокационна, вулгарна и несъдържателна.

Това е литература на едно социално и психическо малцинство, получило подкрепа и вдъхновение от държавата и обществото, за да бъде водещо.

То си присвои правото да се гаври с езика, да сипе гадости и простотии и да ги обявява за литература. Затова и писатели, които просто нямат какво да кажат, но много искат да се изявят като писатели, влязоха в постмодернизма и в него получиха изяви.

Снобската публика обаче бе щастлива, че може да покаже „висок вкус”, разкрепостеност, нов тип свобода и охотно прие това словоблудство и го узакони като литературата на новото време.

В този пошъл избор й помогна критиката, която бе вече съставена от провинциално настроени комплексирани литератори без вкус и подготовка, бе наточила перата си и провъзгласи новите херои на времето.

Пример за този вкус и постмодернистичен патос е статията на Милена Кирова „Критическа въртележка 1995 -2001. Поезия», публикувана в електронното списание «Факел» от 23.03.2020. Тази статия е демонстрация на разпуснатостта и пошлостта на постмодернисткия вкус и агресията на неговите носители, които се самооценяват високо и показват критическата си безпомощност, морал и снобизъм.

Това е същността на постмодернизма! Натрапват се имена, творби и тип литература, чиято художественост е съмнителна, но затова пък пропагандира извратеност, антикомунизъм, нисък морал и отвратителен език.

Защо обаче постмодернизъм и респ. неолиберализмът проповядват такива нравствени начала?

Защото са конструирани така, че им е необходимо да развратят нацията, да я лишат от нейната памет, изваждайки от нея традициите и историческото й минало и поставяйки я в напълно празна обстановка и без никаква нравственост и съвест.

Тя трябва да се лиши от нравствени примери, от проявите на национален героизъм и свободолюбие, непримиримост към злото и грозното.

Казано накратко, изпълнява се чисто политически проект по денационализация и пълно подчинение на волята на капитала и пазара!

Подчертавам, че това е политически проект, защото обслужва съвременната власт и ускорява дълбоките социални и икономически преображения, водещи до съществени изменения в поведението на народите, обществата и икономиките (и техните държави).

Тези изменения водят не просто до заличаването на държавните граници и почти пълното уеднаквяване на живота и нравите в отделните държави, но до премахването на различията между народите и техните култури.

Макар че официалните заявления на държавници и политици се набляга на запазването на тези различия. Но фактът, че малко или никак се говори за национални литератури и култури и че се набляга най-вече на етническите различия вътре в нациите, както и за култура и литература на регионите, а не на нацията е показателно за тенденциите, които се следват.

И нещо много важно: християнските култури напълно се дехристиянизират, за да се обезличат и изчезнат.

Постмодернизмът е естетика на елементарното, грубо първичното, вулгарното и извратеното. Онова, за което едно време литературата не би посмяла дори да помисли, камо ли да го описва, днес е идеал за постмодерния писател. Защото е свързано с ниското, животинското, безсъзнателното и особено с патологичното.

Тази патологичност се прояви най-остро и болезнено в езика на литературата, публицистиката и ежедневното общуване. Той бе напълно обруган, вулгаризиран, профаниран и разрушен. И то демонстративно, нагло, със самочувствието на обновители и нови господари на духа и културата.

Когато литературата започна да пише на такъв език, стана ясно, че нейните създатели вече няма защо да са хора с висока култура, богат език, възвишени по ум и дух.

Те са посредствени, случайни, взети от улицата, неграмотни. За да могат освен всичко друго, брутално да прокудят талантливите, досегашните писатели, умните и даровитите, които им пречат и ги унизяват със знания и умения.

Постмодернизмът прокуди от литературата основните теми на българската литература от цялото нейно развитие в Модерната епоха.

В постмодернистката си част тя не говори за любов, всеотдайност, вяра в Бога, благородство, възвишеност, солидарност, героизъм, свобода.

Тези теми са заменени с всичко онова, което преди се считаше за пошло и грозно, ниско и неморално, защото противоречи на човешката природа, на изконните стремежи на личността към благородство, доброта и свобода.

Извършена бе истинска, реална и необратима (за съжаление) революция в духовността и нравствеността и човекът бе изваден от света на доброто, за да потъне в света на безнравственото, грозното, жестокото, нечовешкото.

Аз не се упражнявам в риторика и не си играя с думите, характеризирайки това антихудожествено и човеконенавистно явление в литературата, изкуствата и културата, каквото е постмодернизмът.

Повтарям, постмодернизмът на е модернизъм и няма как да има съдбата на модернизмите, просъществували за известно време и след това изчезнали. Но оставали и благотворно наследство, обогатило литературата и естетиката.

Постмодернизмът е идеология, социално учение, теория на прехода към нова епоха, скъсала всичките си връзки с Модерната, отказала се от нейните и стремежи и идеали.

Постмодернизмът е антагонистичен на християнството; той се бори с него с всякакви средства и възприема православното християнство като свой главен враг и противник и воюва с него отчаяно и „на живот и смърт”.

Постмодернизмът, както стана дума по-горе, е продукт на неолиберализма.

Интелектуалците и политиците и държавниците в Западна Европа и САЩ, пък и в целия свят, виждат съществените недъзи на неолиберализма и започват да се замислят как да ги преодолеят, за да запазят държавите, икономиките и обществата си здрави и силни.

Това търсене ще продължи. Но сега засега неолиберализмът все още владее големите и силни държави и общества и още дълго ще господства в днешния свят.

Затова е нереалистично да се обявява постмодернизмът за мъртъв. Той, за съжаление, е още жив. Може би ще му намерят някакво ново име, които да отклони вниманието на наивниците и епигоните от пораженията на постмодернизма. Но новото явление ще бъде просто старо - само името му ще е друго.

Постмодернизмът трябва да бъде разобличаван и категорично отхвърлян. Недъзите му трябва постоянно да се посочват и отричат, за да се създаде нетърпимост спрямо неговите явления и факти.

Дълг на всеки истински писател и да говори открито срещу тази уродлива естетика.

Няма да е лесно, ала друг начин няма. Непростима е пасивността на истинските писатели, а тяхното нежелание да водят борбата срещу постмодернизма рязко ще намали значението им.

Те няма да са духовните водачи и спасители на националния дух и литература.

Тогава кому ще са нужни…