Любомир Духлински

Случи ми се път до Враца с влак. Зяпах разсеяно през прозореца, за да убия скуката, когато усетих, че постепенно ме обзема тревожно чувство. Опитах се да потърся корена му, но нищо не излезе, махнах с ръка и скоро то изчезна. Не съвсем, но някак си се притъпи и загуби остротата на първия миг. Само че вечерта това чувство отново се обади. Дълго мислих и накрая разбрах откъде идва.

Дадох си сметка, че през време на целия път влакът летеше покрай изоставени вилички и сгради, които укорително се опитваха да ме погледнат с мъртвите си, изкорубени и потрошени прозорци и къде наполовина, къде напълно отнесени покриви.

Къщите в селата, през които минаваше влакът, в голямата си част изглеждаха изоставени от години - с олющени, отдавна не виждали боя стени и изкривени, плачещи за ремонт покриви. Ако някъде, покрай по-големите гари, се беше запазило някое предприятие, то също не изглеждаше по-различно.

Съчетано с мразовитата и мъглива утрин, целият този пейзаж странно напомняше сцена от роман на Оруел. Или тресавищата около Баскервил хол в популярния роман на А. К. Дойл. Изглеждаше като следвоенно пепелище, изглеждаше страшно.

Опитвайки се да анализираме къде е произходът на този унищожителен бяс, обзел българина през последните трийсетина години, неминуемо стигаме до нерадостния извод, че той не е само плод на политически промени. Че той винаги е дремел в българина, че е по-скоро атавизма на ордата, която прегазва земята на врага и пет пари не дава дали след нея ще остане дори стрък трева, отколкото реакцията срещу доскорошните потисници и един вид освобождаване от принудително налагани норми и правила.

Примери за това много, ще посоча само един, според мен най-показателния. Десет години след Освобождението  от турско робство България приема и изпълнява с най-голяма строгост Закон за изтребление на разбойниците! Вместо закони за съграждане на възкръсналата родина - закон за изтребление на разбойниците. В едва надигналата глава за нов живот държава. И ето че 30 години след „демократичните промени” си казваш: „Де да имаше и сега кой да приеме такъв закон…”

Приет на 1 декември 1887 г., формулировката на този закон е проста и ясна - изтребление на разбойниците. В нормативния акт не се говори за борба или ограничаване, за следване и доразследване, за неизвестни извършители, за степен на наказанието, а направо за изтребване.

Гласуван само за два дни, законът предвижда извънредно положение в цели райони на страната при появата на разбойници, образуване на потери, парични премии за всеки, който е заловил разбойник и затвор до 15 години за този, който го укрива или му дава хляб, както и до 3 години за немарливост на чиновник от полицията. Един от членовете на закона е направо стряскащ: „Предвижда екзекуция на цяло село, ако укрива разбойници”.

Нормативният акт действа ефективно до Ньойския договор, след който започва период на пълно беззаконие, поголовни кражби и чудовищни зулуми в държавния апарат. И поради тази причина дошлото на власт земеделско правителство на Александър Стамболийски приема през 1922 г. нов Закон за изтребление на разбойниците.

Добре е да се напомни, че в категорията „разбойници” влизат най-вече държавни и общински чиновници, а не само хайдуци по пътищата, конекрадци и разбойническите банди, които върлуват в страната. И според редица историци законът сравнително успешно се справя с ширещото се бандитство.

Законът има само 15 члена. Особено любопитен е първи член: „Разбойник се счита онзи, който по навик или занаят сам или с други лица извършва грабеж, насилие или убийство с цел за ограбване”. Член 2: „Изтреблението на разбойниците в околията, дето са се появили, се възлага на полицията, жандармерията и войската. Ако тази сила е недостатъчна за изтребление на разбойниците, околийският началник може да образува потери, с които да ги преследва. Във всяко населено място, където се забележат разбойници, кметът веднага назначава потеря за преследването им и донася на околийския началник”.

Член 7: „Ако някое лице, посочено от общинската власт за член в потеря, искана от околийския началник, умишлено откаже да участвува в нея или като участник в нея скрие или избегне да изпълни дълга си, като откаже да изпълни заповедите, давани му от началника, наказва се с тъмничен затвор до 1 година. Със същото наказание се наказват и онези административни и общински власти, които умишлено не изпълняват постановленията на настоящия закон”.

Чл. 10. За разбойници се обявяват и онези лица, за които полицията, въз основа на събрани доказателства, донася на надлежния съд, че те са извършили разбойничества. Съдът на другия ден след получаване полицейското донесение, прави публикация в най-близкия местен вестник и съобщения до всички общини на околията, където е местожителството на подозряното лице или където е станало известно като разбойник, и ако в двадесетдневен срок никой от роднините или познатите на това лице не установят къде се намира, съдът го обявява за разбойник и обнародва това в „Държавен вестник”.

Чл. 12: „Осъденият на смърт разбойник се обесва на публично място в центъра на околията”.

Чл. 13: „Осъждат се на повече от 5 години строг тъмничен затвор или на доживотен строг тъмничен затвор онези лица, които като узнаят положението и качествата на разбойниците, им стават укриватели, без да са били принудени за това с насилие”.

Чл. 14: „Всяко лице, което знае къде се намират разбойниците и не донесе веднага на властта, се наказва с тъмничен затвор до 1 година”.

Просто и ясно. Само в 15 члена! Представяте ли си, ако този закон бъде въведен днес. Няма да стигнат клоните да бъдат избесени всички разбойници. А вместо това те седят на първата банка в Народното събрание…

Промените в края на миналия век отключиха с невиждана сила разрушителната стихия на българина. Как иначе може да си обясни човек, че днес дори не се познават из тревата и бурените местата на някогашните стопански дворове по селата. Че от предприятия, давали хляб на десетки хиляди хора, сега е останало само това, което не може да се отнесе с голи ръце или с лека подемна техника!

Че българинът изтръгна изпод земята поливните си инсталации и разруши помпените станции в навечерието на климатични промени, които заплашват да превърнат държавата ни в пустиня. Че горите се унищожават със скорост, на която биха завидели дори северноафриканските скакалци.

Ако стопанските дворове, предприятията и поливните инсталации могат все пак с цената на много усилия да бъдат възстановени, то как ще бъде възстановена природата? Социологическите анкети сочат, че близо половината от нашенците приемат влизането в ЕС като положителна стъпка и се гордеят с това.

Е, тогава какъв ще бъде приносът ни към европейското семейство? Окрадените пари по САПАРД и сума ти още програми? Или все по-оголяващите ни планини? Или черноморско крайбрежие, което прилича повече на термитник, негли на зона за почивка? Или храни, съставът на които може да послужи като атлас на Менделеевата таблица? Или напитки, от които се ослепява? С какво да се похвалим?

Най-често и най-удобно, а в повечето случаи и най-правилно е вината да се хвърли върху управляващите, независимо от цвета и ориентацията им. Преди години България гореше от четирите страни, опърлената дървесина се изпаряваше за броени часове оттатък границите ни, а прокуратурите по правило образуваха дела срещу „неизвестен извършител”.

Извършителят беше известен, разбира се, защото в такива мащабни операции няма скрито-покрито. По-късно неизвестните извършители зарязаха паленето, защото им излизаше по-скъпо и започнаха да секат наред - без да се крият и без да им дреме ни от власт, ни от Бог. Накрая дори величеството Симеон не издържа и започна да сече „бащините” си гори.

Така де, негови са си, дядо му бил донесъл борови фиданки от Австрия, ще ги прави каквото си иска. И докато управниците ни сипеха люти закани, неизвестните извършители си пиеха пиенето по средиземноморски или карибски курорти и се подсмиваха ехидно. И брояха „зеленото”, с което подкупваха политици и магистрати, за да не им пречат за поредната далавера.

И ето, дойде заветният час, 2007 година, ние се озовахме в Европейския съюз и застанахме твърдо на страната на евроатлантическите ценности. Появи се разковничето - Натура 2000. Или Далавера 2000 - все там. С този план управляващите тогава удариха в земята всички свои предшественици. Непреходното им дело продължава и днес. Появи се качествена разлика - неизвестните извършители бяха считани вече за бандити, а „натурците” - за законни ползватели! Стриктно изпълняващи законовите разпоредби.

Самите законови разпоредби биваха пък така тарикатски нагласявани, че накрая се оказваше винаги, че държавата има да дава, а не да взема. Нищо, че екологичната мрежа Натура 2000 се оказа поредната шашма, измислена от еврочиновниците, за да оправдаят заплатите си и за да сложат поредния чадър над своите хора, решили да се подзаветят с къще или виличка в някое от райските места в България.

След родилни мъки и многократни отлагания приемането на екомрежата видя бял свят. Въпросът е - защо това народополезно деяние беше отлагано толкова пъти, защо се водиха толкова яростни спорове, когато нещата са очевадни? Много просто - хубавите, апетитни хапки трябваше да влязат, и влязоха, в плана, за да бъдат защитени от нежелани навлеци и след няколко години райските кътчета на държавата ни спокойно да се превърнат в строителна площадка. Но вече за избрани, „наши” хора.

А това изисква време, последни уточнения. Не дай си, Боже, да бъде забравен някой от „своите” хора. Пък и друго си е да направиш такава стъпка в края на мандата. После куче влачи. Или както е казал Нерон по-горе…

Ако човек порови в Интернет, непременно ще се натъкне на картата на Натура 2000. И ще остане удивен - как така се е получило, че в защрихованите места на картата, т.е. защитените зони, попадат все територии, за които се водят тихи, но кръвожадни епически битки отдавна - Черноморието, Родопите, резерватите в останалите ни планини, престижните планински курорти?

Няма такъв балък, който да си мисли, че около Велико Търново, примерно, или около Плевен, няма места, достойни да бъдат опазени за поколенията. Като генофонд на флора и фауна такива места има, те изобилстват с ендемични видове, но като бъдещи курорти са неперспективни и затова не попадат в защрихованите зони. Зоните, „заплюти” за наши хора.

След одобрение от страна на Европейската комисия страните членки са длъжни да обявят по националното си законодателство одобрените защитени зони. Към 2021 г. мрежата включва: 120 защитени зони за опазване на дивите птици, покриващи 23.1 % от територията на България; 233 защитени зони за опазване на природни местообитания, покриващи 30,3 % от територията на България.

За да се предпази Натура 2000 да не се превърне в мрежа от хартиени паркове, Европейската комисия разработи преди няколко години препоръки относно заповедите за обявяване на защитени зони, техните природозащитни цели и дейностите, разрешени на територията им. От наша страна беше прието необходимото законодателство, определящо територията и точните граници на зоните и работата, както се казва, тръгна на песен. Само че не стана точно така, ако беше станала, нямаше да сме българи.

Още от първия ден на Натура 2000 заваляха критики. Завихряха се скандали и теории на конспирацията. На преден план започнаха да излизат нескопосано прикрити корупционни практики. На първо място - териториите, обхванати от проекта, са определени от експертна група на МОСВ без обществено обсъждане. Това предизвиква обвинения, че от проекта са изключени земи на хора, свързани с правителството.

Допълнителни опасения предизвиква възможността МОСВ да взема решения за ограничение на правото на ползване за всеки конкретен случай поотделно. В допълнение, някои коментатори отбелязват, че начинът на прилагане на програмата създава в обществото отрицателно отношение към природозащитната дейност по принцип.

И постепенно нещата си станаха по нашенски: един от най-фрапантните примери за неадекватни заповеди, които по никакъв начин не опазват „предмета на опазване” - МОСВ отхвърли предложената забрана за лов през януари в защитените зони за птиците „Дуранкулашко езеро” и „Шабленски езерен комплекс”. Макар да се знае, че ловът и безпокойството от него са основен ограничаващ фактор за популацията на световно застрашената червеногуша гъска, която зимува в тези защитени зони. Само че нали отбрани ловци трябваше да задоволяват някъде кръвожадните си инстинкти. И какво - ще ги сбърка някаква си Натура 2000? Я стига!

Един от христоматийните примери как екомрежата Натура 2000 беше поставена в услуга на тъмни цели и тъмни хора беше съдбата на местността „Иракли”. Срещу заповедта на МОСВ, забраняваща строителството в „Иракли” се надигнаха строителни холдинги, планиращи да строят в района. А заповедта е издадена не само на основание на искането за включване на местността в Натура 2000, но и поради това, че има искане комплексът „Иракли”-„Емине” да бъде защитена зона по българското законодателство.

И докато се водеха тези баталии по учреждения и масмедии, от прекрасния плаж „Иракли” започнаха да се интересуват новобогаташи. А знаейки, че у нас каймакът на обществото се издига от утайката му, някак си смътно се предусещаше краят на поредното докоснато от Бога място. И че от любимо на хиляди хора девствено кътче природа, то ще стане недостъпно за простосвъртните.

Едно уточнение. Плаж „Иракли” вече се води защитена територия. През март 2016 г. Народното събрание реши плажовете „Корал”, „Карадере” и „Иракли” да бъдат със защитен статут и да не могат да се отдават на концесия или под наем.

Само че още същото лято пясъчната ивица попадна в лапите на концесионер, местен бизнесмен! Как стана това - никой не знае. Местните фактори само вдигат рамене - не сме ние, не знаем, не чухме, не видяхме. Както се случи в местността „Росенец” и пашовите сараи.

Какво се случи в действителност обаче на „Иракли”? Пясъчната ивица бе разделена на две и по-широката, по-хубавата част от нея бе прекръстена на плаж „Вая”. И изведнъж по чудодеен начин „нашите момчета” си получиха плажа. Не че се е случило нещо хубаво, а защото най-хубавата и апетитна част на плажа беше прекръстена на „Вая”, а с името „Иракли” вече се именува далечната по-тясна, недостъпна, камениста част от плажа, където и морето по-бързо става дълбоко и не може да се ходи спокойно, защото дъното е скалисто и каменисто.

И така - вече на „Иракли” не се строи, строи се на „Вая”. Всички законови разпоредби са спазени, Натура 2000 възтържествува. И за сетен път огромната арогантност на властващите мутри няма граници.

Да не мислите, че с това приключва всичко? О, не. Нека накратко да припомним и многострадалната история на плажа „Алепу” и неговата историческа вече „подпорна стена”. Когато около историята се разсмърдя и се видя, че няма как да бъде заметен под килима поредния зулум на управниците и техните протежета, в пресата се появиха заглавия: „Събарят подпорната стена-хотел при Алепу”, „Възстановяват плажа. Инвеститорът ще бъде принуден. Ако не - държавата ще го направи и ще си търси парите от него”.

Това обявиха харвардските лъжци от „Продължаваме промяната”. Последваха две заявки за събаряне от страна на властта, имаше поредица от „строги предупреждения”, последното от които дойде от ексвицепремиера по екологията и ресорен министър Борислав Сандов.

В бодряшкия хор се включи и екоактивистката за запазване на плажа „Корал”, депутатката от ПП Мирослава Петрова. В интервю по БНР тя заяви: „Искаме да бъдем коректни и най-важното е, че това е първата крачка от поредица законосъобразни институционални ходове, които да гарантират този процес. Това е най-важното. Това ще се случва за първи път в България, така че, ако трябва да бъдем коректни към българското общество, не можем да се ангажираме със срок, но съм сигурна, че с тази политическа воля и при работещи институции в страната, това ще стане максимално бързо”. Някой да разбра нещо от казаното? Няма и да разбере - такава е и целта на занятието.

И какво мислите стана след тези люти закани? Ами нищо, нула! На всичкото отгоре инвеститорът на „Алепу” заяви категорично: „И да ме задължат, няма да го съборя”. И мотивите му: „Дори и да ми бъде вменено да премахна това съоръжение, категорично няма да го направя, тъй като не мога да поема риска да предизвикам една бъдеща екокатастрофа, тъй като пречиствателната станция е сериозно застрашена да бъде повлечена надолу, ако свлачището се активизира”. Това заяви инвеститорът Стоян Василев.

Толкова. Сега работата ще тръгне от тази в онази инстанция, ще има решения и опровержения, съдебни заповеди и тяхното обжалване, работата ще стигне до съда в Страсбург и т.н. През това време инвеститорът просто ще си довърши работата и един ден ще му я узаконят. Срещу подходяща взятка, разбира се.

Едва ли на обикновения българин му е ясна предисторията и осъществяването на проекта за курортния комплекс “Алепу Вилидж”. В него като свински черва са оплетени дъщерното дружество на „Главболгарстрои?” „ГБС Турс” в партньорство с „Алепу Вилидж” АД.

С разрастването на скандала с „подпорната стена-хотел” обаче ГБС реши да се откаже от него и все още не е много ясно как като нов инвеститор за комплекса бе представен общинският съветник от Приморско Стоян Василев. Той смени името му на „Антеа Резидънс”, после изневиделица се появи „Васт 08″ ООД, в което Василев е съдружник с руския гражданин Вадим Лесюис и което нямаше нито един подаден годишен финансов отчет. После още по изневиделица се появи „Алепу Бриз Вилидж”… И т.н. и т.н.

Така плаж по плаж някой краде нашето Черноморие, нашите планини, нашите прекрасни курорти, нашата държава, нашата България. Ограбени сме всичките балами, наричани народ. Нещо повече - постепенно биваме изгонвани. От собствената ни земя.

Такива мисли връхлитат човека, когато пътува с влак до Враца. Или закъдето и да е. А нашенецът нехае за природата си. Зает с оцеляването, той не си дава сметка, че както вървят нещата, един, не много далечен ден, горко ще съжалява, че е оцелял.

Нашенецът прави и той, каквото е по силите му да доубие едва дишащата природа - градовете и селата ни са заприличали на сметища, оцелелите по чудо дърветата изчезват едно по едно, изчезват лозя, градини, поля запустяват…

Прието е в края на всяко писание да се правят изводи. Няма да има изводи - тях ги е направил през 1883 г. дядо Вазов, който твърде добре е познавал българина и не си е правил никакви илюзии относно природата му. Спомняте ли си “Немили-недраги”? И финалното изречение: “Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредитин?…” Това е. Да бяхме послушали дядо Вазов.