Елена Алекова

За сборника с анализи и литературна критика „Под сенките на залеза” (2022)

В навечерието сме на две големи събития - и двете свързани с госта на нашия Салон тази вечер Пенчо Чернаев.

Утре е 1 ноември - Денят на народните будители. А с цялата си дейност и с цялостното си творчество Пенчо Чернаев е един от тях. Да припомня, цитирайки думите на корицата отзад: „Бил е полиграфически работник, гимназиален учител, преводач, журналист във вестниците „Труд” и „Учителско дело”, на последния е бил дългогодишен заместник-главен и главен редактор”. Неизвестно защо тук е пропуснато да се каже, че е сред неуморимите наши деятели на словото. Над десет книги са излезли изпод перото му, сред които „Яснец”, „Помничета”, „Руховски сборник”, „Трапезник”, „Бяла книга - черно просо”, и още: „Шестнайсет творци на словото”, „Автори и книги”, „Творци от Балкана”, „Творци от първата редица”, „Портрети и позиции”, „Като слънце в огледало…”, „Есенни листа”, която през 2020 година му носи Наградата на СБП за критика. Награден е със Златно перо на СБЖ, с орден „Св. св. Кирил и Методий (I, II и III степен), Грамота на СБП за принос към българската литература и е Почетен гражданин на град Елена.

На 4 декември т.г. Пенчо Чернаев ще навърши 95 години. Рано е още за поздравления, свързани с рождения му ден. Но пък никога не е рано да кажем на човек в патриаршеска възраст: „Да си ни жив и здрав, приятелю! Да годиниш и векуваш! И да ни радваш все така с творческо усърдие, с нови книги, с живото си присъствие на нашите вечери, с дума на признание за онова, което правим!”.

На всичко отгоре, Пенчо Чернаев е един от най-дългогодишните приятели на Националния литературен салон „Старинният файтон” и незаменим другар на Велин Георгиев, основателя на Салона през 1994-а, както и на Петко Тотев - негов брат по професия учител, по публицистично и литературнокритическо перо. Неведнъж сме пили кафе заедно в кафенето на пазара в „Младост 1″. Още повече съм ги срещала заедно в уютния ни Салон. Всяка книга на Пенчо Чернаев е била представяна тук. А колко книги на наши колеги сам е представил… Чет нямат… Само той си знае… А може би вече не ги и брои… Ще ги преброим публикувани в книгите му…

За всичко това, което Пенчо Чернаев е, за всичко, което е направил и ще прави - моят дълбок поклон! Затова го поканих тази вечер, за да му кажа: „Благодаря ти, Пенчо! Ти си ми пример как писателят трябва живее - полезно и пълноценно, изпълнен с любов към другите и грижа за литературата. Защото какво е литературният процес, какво е литературата, ако не колективното усилие от страна на всички, които са творили някога, когато нас ни е нямало, които творят днес, в наше време, и които ще творят, когато ние няма да сме тук. А това колективно усилие е сбор от индивидуалното участие, от индивидуалното присъствие на всеки, който е съприобщен. Сбор от личния принос на всеки един от участниците в общото придвижване напред. Винаги е имало индивидуалисти и егоисти, които са придърпвали литературния процес и литературата само за себе си, изключвайки различните от тях, разграничавайки се гнусливо от тях, ограждайки и парчетосвайки онова, което няма начало и край и не признава граници и ограничения. Но, в крайна сметка, след всичките литературни борби, битки, боричкания и закачки претенциите и страстите стихват, кротват по лавиците на библиотеките - книга до книга, име по име, подредени безстрастно, по азбучен ред, докато дойде времето за осмисляне и преосмисляне, за безпощадния анализ. Но дотогава… Всеки от нас прави онова, което може… или поне което не може да не направи”.

* * *

Удивителна е новата книга „Под сенките на залеза” на Пенчо Чернаев, както всичките му родополезни книги. В уводните си думи към нея авторът споделя:

„Потънеш ли в сенките на залеза, забравяш всички горчивини и несгоди на света, почваш да мислиш за непреходното, за значимото, за вечното. Моята компания се е събрала под сенките на полянката край брега на руховската рекичка Боровщица и ви я представям”.

А компанията му е до немай къде интересна. Открояват се Веселин Андреев, Симеон Правчанов, Велин Георгиев, Никола Радев, Слав Хр. Караславов, Никола Инджов, Чавдар Добрев, Евтим Евтимов, Любомир Левчев, Драгомир Шопов, Христо Черняев, Мария Галишка-Владимирова, Петър Динчев, Борислав Владиков, Димитър Златев, вече отишли си от света и чакащи ни край бреговете на Мнемозина може би, реката на паметта в задгробния свят, или на Лета, реката на забравата… И още - Банко П. Банков, Матей Шопкин, Светлозар Казанджиев, Филип Марински, Минчо Минчев, Георги Константинов, Иван Гранитски, Ивайло Диманов, Здравка Евтимова, Боян Ангелов, Надя Попова, Трендафил Василев, Маргарита Петринска, Мюмюн Тахир, Магдалена Шумарова, Георги Герчев, Стоянка Митева-Балева, Продрум Димов, Илия Драгиев, Петър Доневски… Благодаря, че и моят роман в стихове „Милена” е влязъл в неговата орбита…

Авторът споделя, че написаното „под сенките на залеза” и събрано в книгата е от последните му години, че само четири текста са от по-ранно време. А като си припомним патриаршеската му възраст, можем само да го приветстваме за удивителната работоспособност, за желанието да възкресява за оредяващата литературна публика позабравени имена, да подкрепя талантливи творци, да насърчава идващите нови, да не остави незабелязана силна и стилна книга.

* * *

Едва ли е необходимо да анализирам в подробности написаното и включеното от Пенчо Чернаев в новия му сборник с това тъй лирично заглавие. Но не мога да не подчертая няколко важни за него характеристики, открояващи своеобразието му на литературен критик.

Първо, Пенчо Чернаев е до такава степен проницателен, че е способен с една или няколко думи да създаде представа за даден творец, с една или няколко думи да нарисува неговия образ. Веселин Андреев например е „рицар на правдата”, Никола Радев - „достойният човек и творец”. Банко П. Банков се отличава с това, че е „един и същ и винаги различен”, а Матей Шопкин - с неговите „стихове, родени от надежда, обич и светлина”. Ето го и даровития син на Родопа Светлозар Казанджиев, а до него - родопския сладкоприказчик Филип Марински, гордия и мъжествен Минчо Минчев…

Второ, Пенчо Чернаев долавя тенденции в литературния живот, които утвърждават „тъй необходимата творческа атмосфера в писателските среди”. Като например явлението „поети с критически пера”, от една страна, а от друга - „критици поети”.

Трето, „Под сенките на залеза” е и свидетелство за времето, в което живеем, за творците, които са си отишли или ни радват с присъствието си. Много скъпо на сърцето ми свидетелство е оставил Пенчо Чернаев за Велин Георгиев. Всички помним колко голям талант и ранимо сърце имаше той, колко силен и едновременно беззащитен беше той, колко легенди, истински и мними остави след себе си. Една от тях бе легендата за смъртта му. А ето неговият приятел, свидетелства:

„Още в началото съм длъжен преди всичко да свидетелствам, като негов близък приятел, че директна причина за кончината му не бе алкохолът, каквито приказки веднага плъзнаха по кафенетата. Да, вярно е, че след работата му в СССР бе придобил навика да попийва, да участва в запои, нещо което се отново „отпуши” по-късно от депресията след смъртта на жена му Снежана Пейчева. Той много я ценеше. Тя бе първият му читател, критики и редактор. На нея посвети прекрасното си стихотворение „Цвете”. След кончината й бях в духовен план нещо като неин заместник. Често по телефона ми казваше (чувахме се всяка сутрин и вечер): „Написал съм стихотворение. Ще ти го донеса в кафенето”.

Когато бе здравословно по-добре, предупреждаваше сам себе си за опасността от алкохола: „Онова нещо” е наблизо: Не близвай!”.

В конкретния случай и в конкретния ден (15.05.2019) нямаше нищо алкохолно. Предната сутрин пихме кафе в „Алко”. И само това. В 7,30 сутринта на 15 май от Кюстендил разплакана ми се обади дъщеря му Бойка, галеристка в Художествената галерия „Владимир Димитров - Майстора”: „Чичо Пенчо, можеш ли да провериш какво е станала с баща ми. Вярно ли е , че е умрял?”.

Хванах се за главата. Това е невъзможно! Та нали само допреди десетина часа бяхме заедно! (Обадила й се домоуправителката на входа Ваня Живкова.) Хукнах (според възможностите на възрастта си).

Картината, която заварих: на канапето в кабинета си (канапето бе подпряно с книги - да не пада) той лежеше като заспал - по риза, с панталони, незавит, полегнал - да си почине. Босите му крака бяха върху рамката, ръцете - отпуснати край тялото, главата - мушната във възглавницата. Спи… Приближих се до него и викам: „Велине!” - да ме чуе. Като го побутнах, усетих вкоравеното му вече тяло., челото му беше студено. Отишъл си бе в съня.

Домоуправителката излезе по своя си работа. Останах сам с него. Парадокс: живият да пази умрелия! Край леглото и в стаята - никакви бутилки, чаши или нещо подобно, което да говори за пиене. На ниската до леглото - вестници, книги, листове, на които бе писал…”.

Цитирам по-голям откъс - за историята. Колкото и добронамерен да бе, Велин Георгиев, неизвестно защо, имаше недоброжелатели. Завиждаха му за таланта, предполагам, за непресекващата му творческа енергия и… Да!… Завиждаха му за Файтона, който сам беше изградил и с който препускаше из духовните полета на България вече над две десетилетия. Искаха да му го отнемат. И го провокираха да посегне към чашата, знаейки, че е с ранима душа и беззащитен пред алкохола… Легендата, че пиянството е причина за смъртта му, бе опит да го компрометират посмъртно, след като не можаха да го прегънат и сломят приживе. Ето защо е толкова важно това свидетелство на Пенчо Чернаев. И аз съм благодарна, че ни го остави. То пази честта на един голям български поет, който вече не можеше да се защити и който тепърва ще бъде откриван от българите като поет, като белетрист, като общественик и като личност.

* * *

За да не помисли някой, че Пенчо Чернаев като литературен критик е само „елеен”… В книгата му е намерила място и статия за стихосбирката „Писоарна лирика” на режисьора Андрей Слабаков. Така и е онасловена статията за него, но с уточнението:

„Заглавието не е мое. И не претендирам за него. То си е на автора на стихосбирката с почти медицински предупредителното „Разклати преди употреба” - сложено е на челната корица, за да доизясни същината на предлаганата поезия”.

След разглеждане на антилитературните Андрей-Слабакови шедьоври, приподнесено с голяма доза удивление, по-скоро ужасяване, Пенчо Чернаев не се притеснява да се обърне директно към класика на „писоарната лирика”, макар да не е от неговите приятели или неприятели, които просто се подхилкват, подсмиват, подбутват, забавляват - сеир да става!…

„Спри, Андрей - отсича деликатният, добрият, прекрасният Пенчо Чернаев, - ако имаш достойнство, ако имаш уважение към себе си и към паметта на прославения си баща! Спри! Не каляй почетното си и респектиращо фамилно име! Не го унижавай и затривай! Защо е тази перверзия със словото?”.

Защото това е нашият Пенчо Чернаев! Тих, кротък и възхитителен човек. Но когато се наложи - готов с всички сили, до последна капка кръв да се бори за чистотата на Словото, за честта на литературата, за правото, свободата и отговорността на писателя пред род и родина, пред минало, настояще и бъдеще. Защото, както вече стана дума, писателят не е сам, ако и понякога да е самотен. Писателят е брънка от цялото, което наричаме литературно развитие, литературен процес, литература.

Национален литературен салон „Старинният файтон”,

София, 31 октомври 2022