Мюмюн Тахир

Обявил си война на жанровете, ми каза  един писател, след като прочел някои от произведенията ми, и допълни, че има някакъв първичен синкретизъм в моите работи - публицистиката се разкъсва от белетристични елементи, а в чистия разказ има опит за фрагментирано инжектиране на чисто философски послания. А въпросът му беше дали това не е опит за връщане към изворите на творческия импулс у прачовека?

След кратък размисъл му отговорих, че смесването на жанровете не е мое откритие и се надявам, че няма да е мое закритие. В гранични времена винаги се връщаме в смътната тревога на първия човек, който е погледнал към Луната и е почувствал неясната, но твърде болезнена тръпка към недостижимото.

Лично аз искам да се докосна до обобщената тема за Човека, без да бъде делен на голям, малък, среден, още повече на възраст и цвят.

От няколко години насам се опитвам да направя обобщена картина на живота във въртопа на промените. Мъчи ме въпросът дали животът тече, или стои на едно място, а ние преминаваме през него. Идеалното движение било кръгово, твърдят мъдреците.  На мен ми се иска да погледнем извън кръга дори с риск да нараним хармонията на идеалното.

Днес една от най-популярните представи за демокрацията у нас е възможността да се говори  свободно и открито за всичко. Повече от тридесет години тази възможност е сред най-експлоатираните  - говори се едва ли не денонощно, и по този показател вече ако не сме световни лидери, то със сигурност сме сред първите три места на Земята. Друг е въпросът, че истинската демокрация изисква освен да се говори и  да се слуша.

Малко са тези, които са способни на реалистична самооценка. Критичният разум на мнозина е притъпен; те просто живеят в един имагинерен свят, създаден от тях самите, от техните приближени и доброжелатели.

Дори когато говорят за йерархия, декларират, че това е ценност, но непременно виждат себе си на върха на пирамидата, и вярват, че са недостижими. В представата на мнозина от тях животът е конструкция, деконструкция, абстракция, хедонизъм, и пр.

Така много неща в живата се оскверняват и се  отдалечават от автентичния, първичния си смисъл. Пренебрегва се същността на живота като творчество, изпълнено с определени знания и умения, както и търпеливото насочване на духовната енергия по посока на адекватното пресъздаване на света.

Оттук произтича парадокс, по силата на който се ражда друг парадокс, чието начало е забелязано в най-дълбоката древност. В Месопотамия, или Страната на двуречието, между реките Тигър и Ефрат, възниква някъде около 4500 година пр. н. е. една от първите цивилизации.

Древните шумери, които полагат  нейното начало, записват сведенията за своя живот и култура върху глинени плочки-таблички. Така  в една такава табличка преди 2000 години пр. н. е. е било записано: „Всички захванаха да пишат; и няма кой да чете”.

Разбира се, че в нашата страна се пише и публикува много. Имаме и много интелигентни читатели. Това, естествено, е обяснимо - грамотна нация като нашата е създала през вековете уникални духовни традиции и неповторими културни ценности.

В същото време сме свидетели, както признава Боян Пенев, на феномена, че в моменти на обществени кризи, на морален дефицит и безпътици, творчеството винаги достига убедителни върхове.

Съдейки по високия градус на мъдрото ни слово, мисля, че днес нашето общество се намира в едно такова безвремие. Бих могъл да изброя имената на поне дузина съвременни български творци, чието присъствие би било гордост за всяка национална литература.

Творчеството идва при нас с гласа на твореца, за да ни подсети, че някъде, където сме били - където сме живели, където сме обичали и са ни обичали - сме оставили едно селище, и в него  има една къща, където неминуемо ще се върнем един ден. Защото „животът, който няма синоним”, винаги ще ни очаква и ние винаги ще изпитваме жаждата да се завърнем.

Да прекрачим прага с покаяние и примирение пред великото чудо и да благодарим на Твореца, че ни е напомнил безсмъртната същност на словото.   Няма човек без роден край, без родна стряха и бащино огнище. Животът не е някакво безкрайно и безпосочно пътуване. Той е едно дълго завръщане. Не само Одисей има своята Итака.

Не предлагам академична дефиниция на понятието живот. Написани са томове монографии, студии, трудове, в които той, животът, се тълкува по различни начини.

Всеки има своите очаквания и разбирания за него. От векове много мъдреци, философи, теолози и пр. са търсили отговор на въпросите: какво е животът и каква е неговата цел и стойност; защо човекът е дошъл на този свят и какво е неговото предназначение?

Животът е най-големият дар, даден на живите същества, и всяко от тях идва в него със своите задължения и отговорности, надежди и очарования. Животът е взаимно общуване между хората, резултат е на великата творяща сила, която превръща своето творение - човека - в творец. Твърди се, че Бог като дух и човек като дух имат общо: способността да се твори, умението да се преобразува съществуващото, за да се създаде свят от нови творения.

Смея да твърдя, че отдавна  съм определил своята скромна  творческа територия, че не съм се  поддал на толерираните дисонантни подухвания и техния публичен крясък. За твореца този подход има екзистенциален  смисъл, и тъкмо творецът си задава въпроса ако си в едно и също време художник, фотограф, писател, поет, учен, философ, културолог, кулинар, винар, зрител, потребител, читател, какъв си в същност?

Салвадор Дали  отдавна е отговорил на този въпрос, като е казал, че творец е не онзи, който „се вдъхновява, а онзи, който е способен да вдъхновява другите”.  А пък Хайнрих Хайне пише: „Талантът  болест е разбрах, от порива му боледувам, света творях да се лекувам, света, творейки, оздравях”.

За съвременното мислене човекът не само разполага със свободата на самоопределение като творец. Той притежава и способността да развива и формира своето битие въобще, благодарение на придобитите умения да твори и създава нещо ново, несъществувало преди него чрез дарба, мисъл, въображение и труд.

Понастоящем  творчеството постепенно се превръща в ключ не само за разбиране на динамиката на обществено-историческите процеси и перспективите за развитие на личността, но и за разбиране на структурата на цялата Вселена, на неразривната връзка между творчеството и човешката същност.

В света на духа знаците на  творчеството изпълват със смисъл и съдържание битието много след като името на създателя му е преминало в небитието като падаща звезда от летния небосвод, който със своята магия, величие и загадъчност пленява душите ни.  А творецът със своето неудържимо творческо дръзновение, с вроденото си художествено въображение и с бликаща жизнена енергия, се превръща в животворна пулсация на своята нация и компас на своето време.

Тогава обществото вероятно ще достигне до онази мъдрост, благодарение на която мястото на всеки от нас в йерархията на смисловата пирамида на живота се определя не само  от нашето самомнение, а и според онова, което оставяме след себе си.