НЕПОСТИЖИМОСТ
НЕПОСТИЖИМОСТ
Не хвърляй ключа
за живота си
под изтривалката.
Дори всеки ден
врати да се затварят
и да не минем
никога през тях.
Макар и да блестят
върху лицата
само смътните отблясъци
от чуждо щастие,
това все пак
е само отражение,
което никога
не става истинско.
И заживяваме в илюзия,
макар да знаем,
че животът е
като филм,
заснет за наказание
или за някаква вина.
Сухият език отронва
горчиви думи,
по-драскащи
от въглени угаснали.
Пепелта покрива
изгорената от вятъра
надежда пак да завали.
И в римите долавяш вече
повея на суховей.
Като сериал в последния сезон.
И като някаква
непостижимост.
НЕПРОСТЕНО
Живеем - заядливи и забравени -
все повече потъваме във миналото.
Таим в душата си простената любов,
а във сърцето непростените обиди.
ОСТАРЯВАМ
Разбира се,
че остарявам!
Глупавата болка
още я търпя.
Това, което можех,
вече е отминало.
Което пък обичах,
вече ми е все едно.
Нямат никакво значение
и бистрата сълза,
и недовършените мисли.
Това е просто
самосъжаление…
ПАМЕТНИЦИ
Машинално
се движим напред!
Без цел, без мотив
и причина.
Пресичаме поредица
от кръстопътища,
но кой е пътят,
който ще ни насочи
във нова посока?
Превръща се самотата
в същност и цел,
после в проклятие!
Реалността е
подло изкуство,
което ни мами
с абстрактни илюзии.
Светът ни се перчи,
придава си блясък,
а бездушието е
свобода, но не и
мечта за свободни!
Трябва ли винаги
да сме на пиедестала
на бездушния паметник.
ПЕСЕН ЗА ГОРАТА
Изглежда, че не сме разбрали
мълчанието на старото дърво.
И затова приемаме гората
като купчина дърва за огрев.
ПЕСЕНТА НА СЛАВЕИТЕ
Отново безчинстват
славеи над нас.
Наситен от тяхната
вдъхновяваща хармония
е пролетният въздух.
Безкраен е пътят
към искрената изповед
на славеите, изпаднали
в екстаз на състрадание.
А цвят от коприва
пада под острата коса.
Отчаяние и страст гори
във парещите цветове.
Дъхът им върху устните
е като първата целувка.
С коприва,
събирана на пепелище
избърсвам болка от лицето си.
ПЕТЪК Е
Петък. Мрачен ден мъжди навън.
Облаците сеят дъжд като през сито.
Есента като незаситена мръсница
и последната премяна си съблича.
Летят последните листа над хълма.
Вятър втурва се към сивото небе
и между облаците лута се отчаяно,
загубил сякаш най-вярната посока.
А облаците пъплят неотклонно,
притискат сетните листа по-ниско.
Прекрасна блудница си, гола есен,
и ето затова във петък те обичам!
ПО ПЪТЯ СИ
Нека се разделим.
Ще бъде много
кратко сбогуване.
Зова на кръвта си
вече не чуваме.
Да яхнем конете
и в пълен галоп.
Спасение -
в бягството.
Благородството
вече не струва.
Да превземем Итака
с измама.
Да превърнем пелина
във памет
и горчиво безсмъртие.
После - по пътя си.
ПО-БЛИЗО ДО НЕБЕТО
Опива миризма на мента,
на грозде, ябълки и касис.
Стихва зовът на щурците.
Есента е лакома, дълбока…
Облаците - леки и високи.
Птиците - по-близо до небето.
ПОНЯКОГА
В много небеса
пилеем с пълни шепи
безброй звезди,
но те остават тъмни.
И всеки път те молим:
„Чуй ни, Господи,
спаси и съхрани.”
И всеки път те лъжем -
че съжаляваме за грехове
и прегрешения!
И все очакваме,
стари чудотворецо,
да ни простиш.
От зло око
да ни избавиш.
От добротата на
глупци и врагове.
Нали си Бог!
И може би и затова
ни пращаш изпитания -
за да се сещаме за теб
понякога.
ПРЕД ПОРТРЕТА НА АПОСТОЛА
Стоя пред портрета му
и не смея да вдигна очи.
Той не ме гледа със укор,
а в сърцето му - съжаление.
Сякаш още тогава е знаел,
че напразна е жертвата,
че един ден ние ще спорим
Ангел ли е или е убиец.
Знаел е, че няма да има
кой пушка да вдигне за него.
И ще го оставим на вълците -
сам, полумъртъв, премръзнал
под февруарските вихрове.
Гледа ни синеокият Ангел
и сякаш примирено ни казва:
„Когато умирах, все се надявах,
че поне ще знаете гроба ми.
Все някой цвете да сложи
над костите ми, ако ги пазите…”
Какво да ти кажа, Апостоле?
Добре си ни знаел какви сме
и затова си написал „Народе????”.
ПРЕДЧУВСТВИЕ
Съдбата остана далеч зад завоя,
а времето дебне близо, зад ъгъла.
И зимният студ пука дърветата -
в предчувствие за идваща пролет.
ПРИЗНАНИЕ
На дъщеря ми,
с цялата ми обич
Дори да имах
само къшей хляб -
бих те нахранил.
Дори да имах
само чаша вино -
с теб бих я изпил.
Дори да имах
два живота -
и двата бих ти дал.
РАВНОСМЕТКА
Разбира се,
че пролетта е права:
след като все пак
постигна своето,
време е вече
и за лятото,
Стиховете ще
ни напуснат,
сюжетите ще
станат скучни.
Защото
време е за лято.
Накрая всичко
ще се върне.
И есента ще
вземе своето.
РАЗГОВОР
Нощем говоря
със теб
за различни неща:
за съзиданието,
за любовта,
за надеждите.
Дори и за тези,
за които
няма надежда…
РАЗСТОЯНИЯ
Между истината и лъжата
има място и за още нещо.
За майката, която кърми.
За дете, което казва „Мамо”!
РЕКВИЕМ
Как успях все пак
от хиляди пътища
в мирозданието
да поема по този,
който не води за никъде.
Краката ми са разранени
от острите камъни.
Пак съм на чисто
и няма с какво,
а и кога
да започвам отново.
При мен скоро ще дойде,
събирачът на дългове -
нали за всичко
се плаща в живота.
Не се вслушвах
в ненужни съвети,
защото с полуистини
започват всички лъжи.
Полуистини и дребни лъжи,
кой ще ги забележи -
получено, дадено.
Винаги така се започва -
първо е Моцарт,
а след това Салиери.
