Ина Крейн

Валентин Евстатиев. „Ръцете помнят”, издателство „Фараго”, 2022 г.

Новата стихосбирка на съвременния български поет Валентин Евстатиев, продукция на издателство „Фараго”, съдържа осемдесет стихотворения в три части. Като етапите в един човешки живот. Първа част - юношество; втора част - младост; трета част - зрялост.

Уникално е, когато в 21 век се появи изискана поетична книга, отговаряща напълно на определението - рицарска, кавалерска, джентълменска; пълна с истини, очарование, философски размисли, любов, откривателство, гражданска съвест, диалог с природата, с човешката душа и със себе си.

Ключови образи в нея са любовта, любимата, децата на природата - врабец, кълвач; самотата; детският спомен, големият град; човешката душа. Всички те градят света на лирическия герой, оцветяват го своите цветове и нюанси, превръщайки го в уникален и неповторим.

Предметното и духовното; материалното и нематериалното, земното и небесното, затвореното и отвореното пространство; сивото и цветното са в удивителна преливаща се двоичност в поетичния свят на твореца. Фантастично и реално се преливат взаимно - светът на душата е близък, тайнствен, пълен със слънце, радост, болка или тъга, смесени в чудни емоционални платна - светла тъга; тихо щастие; красива самота; близка далечност.

Образът на жената е център на света на лирическия герой - тя е ангел, момиче, мъдрец, вдъхновение, нирвана, учител, приятел, сродна душа. Аз и ти преливат и се смесват, създавайки - ние. Може би затова в стиховете на Валентин Евстатиев любовта е и духовно, не само телесно сливане. Любимата е изискана, елегантна, но има магична сила да промени света, превръщайки го в безвремие, безпространствие, аромат, нежност, споделеност, светло щастие; празничен делник. Прозрението на лирическия говорител, че любимата е най-ценното, най-скъпото, което има, говори за зрялост, помъдряване и намиране на верния път в живота. Неслучайно е сравнена с църква („Гнездо”). Любимата дори може да се слее с вятъра и да се сгуши в него като песъчинка. („Смях по кожата”) Интимността в стиховете е толкова деликатна, фина; чувствата са ефирни, с нюанси като в прекрасна емоционална картина. Усещането за съвършенство и блаженство докосва читателя, карайки го да съпреживее уникалността на споделения миг. („В съня си диша”).

Любовта е спасителният фар, чрез който душата на героя намира винаги пътя към брега, където е домът, а в него е Тя - любимата жена - сляла се със сърцето, мислите и душата му - живителната вода, чрез която възкръсва от сивотата на ежедневието. Нежността е един от белезите на отношенията между лирическия герой и неговата любима. Отношението му към нея е преклонение, уважение, благоговение, приятелство, страст, обич. Тя може да носи в себе си океани дори, затова е толкова крехка и силна едновременно. Обичта е свръх ценност, бисер, магия. („Глава върху гърдите ми”; „Лесно обичане”; „Харесвам как косата ти”; „Бисер”; „Ръцете помнят”; „Да съм меко одеяло”; „Все още те обичам”; „Полиестер”; „Не искам да бъда ерген”).

Любовта може да носи светла тъга, тиха радост, блаженство. Тя е изключителна ценност, защото земният живот е кратък, но тя може да стане и безвремие, и безпространствие, да победи тленното, извисявайки се над него, превръщайки се в духовна нирвана. („Оскар”; „Червените пердета”). Душата си има и мъгли, с които не може понякога да се раздели. Но истинската обич ще я приеме и такава. („Мъглата ми”)

Природата е големият учител за всеки от нас, а децата ?, макар и малки на ръст, дават уроци на човека по смелост; упоритост, сила, нравственост. Врабецът и кълвачът са пример за поведение и отношение към света за лирическия герой. Вятърът му показва кое е важното и към какво трябва да се стреми, за да бъде добър и достоен. („Научи ме, врабецо”)

Нематериалните неща придобиват земен образ, дори човешки облик, за да станат част от живота на героя. С мечтата той може да води диалог, тя става момиче, което си слага жълти обувки и така се вмъква с делника, да го оцвети с лилавото си червило и да му даде мъдър урок по поемане на отговорност за делата си, независимо дали са само мечти още. („С очи на сираче”)

Поетичният стил на твореца е пъстър и богат - премерено, деликатно, ненатрапчиво се преплитат разнообразни тропи и фигури, за да разкрият пред читателя великолепни картини до детайли. Образът на любимата е с фини очертания, тя е реална, на моменти почти видение, обрисувана с топлота, символи, изискано вмъкнати епитети, метафори или сравнения.

Богат на символи е поетичният свят на сборника - ангелът - любима; врабецът -герой, кълвачът-бунтар. Всички те са свързани с позитивното, светлото в света на героя. И дори когато няма вяра на себе си, не губи вярата в тях. Осъзнава, че те са спасение за душата му, че го учат да бъде по-силен, по-мъдър и по-добър, по-достоен. Те му показват, че животът е изключителна ценност и трябва да бъде смел, да го изживее с чест. („Научи ме, врабецо”)

Завръщането в детството е пътуване във времето към един чист и прекрасен свят, където всичко е било истинско, топло и красиво. Носталгията по красотата му кара лирическия герой да стопява границите на годините и да дава живот на очарованието и невинността на онова време, когато наистина е бил щастлив и безгрижен, когато всичко е било лесно и ясно. („Казанлък”; „Велосипеди”)

Самотата е неизбежна част от живота. И различни са пътищата за спасение от нея - общуването с природата; споделеността в любовта; бягството в прекрасния свят на детството. Делникът носи самота и отчуждение, но то изчезва, когато до него е любимото момиче-жена-ангел, когато разговаря с врабеца или кълвача. Светът на съвременния човек е плетеница от граници, които изчезват, когато душата на героя се докосне до любовта, добротата, мъдростта. („Почти”, „Истинските неща”)

Злото и лудостта, доброто и смирението на съвременния свят са двете стихии и в душата на героя, който се опитва да балансира между тях с достойнство. („Аз, лудият”, „Две”)

Реални исторически личности намират своето място в част от стихотворенията. Томчето на Павел Матев е Библията на твореца; Климент Денчев е сътворителят на детския свят, в който се връща героят, за да пие жива вода за душата си. („Библия”; „Казанлък”) Писмото до Ана Каренина задава много въпроси за самотата на душата, за избора в живота, за говоренето на различни езици, когато за разговор без думи е нужна само една прегръдка. („Единствена”) Не по-малко са и въпросите в творбата „Втори юни”, посветено на Ботев. Онова, което остава между редовете, е много, и тежи.

Градовете - Казанлък, София, Копенхаген живеят свой поетичен живот като хора, които имат свои характери, очарование, биография. Погледът към тях е пълен с обич, усмивка, благост. Те дават много на всеки, а не искат нищо в замяна. („Казанлък”, „София”, „Копенхаген”)

Понякога душата жадува покой, тишина. Ала прелива в музиката на китара, слива се с нея. Приема реален предметен образ, разтваря се след това във времето и се връща обратно пак, за да позволи полетът над предметния свят да се повтори. („Фантазия за луна и китара”)

Осъзнаването на силата на думите, които могат да са птици, но и да раняват, се открива в стихотворението „Чернова”. Смирението, искането на прошка, компромисът, без които понякога е невъзможно да се продължи нататък, показват за пореден път отношението на рицаря към своята дама, което го прави по-силен именно защото е признал, че е сгрешил.

Красотата е приемана такава, каквато е. Тя може да променя света, да бъде опасна, да учи на мъдрост. („На красотата”)

Равносметката за вечния кръговрат на живота изкристализира във финалното стихотворение „Изгреви, залези”. Тук смирението, помъдряването, разбирането за неизбежността на хода на времето; осъзнаването на краткостта на човешкия живот е факт, но без излишна печал, без трагична болка, а с философската мъдрост, че това е нормалният ход на живота - „от изгрев към залез”, но пък радостта от живеенето и обичането си струва. Изказано просто, ясно, с достойнство, по джентълменски.