Иван Есенски

Не само е оправдано - задължително е едно такова изследване да започне с исторически преглед - с краткото въведение на своята монография  „Епическият монумент на свободата в романа „Войната свърши в четвъртък” от Неда Антонова” Лалка Павлова поставя началото на една класическа формула, която на пръв поглед не предвещава изненади.

Всъщност, Лалка Павлова е поданик на изненадата - в добрия смисъл, - със своите обстойни анализи тя се нареди и сред малобройната фаланга днешни литературни критици: дългогодишната  й  практика на литератор, широката ерудиция, поетичните и прозаични публикации са активирали интереса й и към аналитичните жанрове. В течение на няколко години се появиха нейни трудове, адресирани към съвременната литература, а в същото време критическият й обектив правеше нови прочити на спорни или недооценени автори и творби от миналия век.

Такова, казано образно, сверяване на часовника е амбициозна картография на литературния процес в неговата непрекъсваемост и Лалка Павлова показа, че постига целите си със завидно постоянство. Да, това е насъщно необходимо,  особено във времена като сегашните, когато тиражирането на апологетични издания и натрапването на неприсъщи за националната ни книжовност естетически модели с държавна протекция узаконяват културата на комикса, затормозяват и размиват оценъчните критерии, приравнявайки високата литература към потребителските четива.

И с тази своя монография Павлова реабилитира покрай истината за историческите събития един роман, който е най-интересната и широкомащабна  художествена интерпретация на Плевенската епопея от руско-турската освободителна война.

Това е книга за една книга - исторически роман. В общ план монографията е съпоставка (хронологичният подход е неотменен при класическата формула на анализ) на сюжетното развитие в неговата двойнственост (външно и психологично, случващото се в единия и в другия лагер); на образите на героите, особено на ген. Скобелев и Осман паша -  своеобразна симетрия, която Павлова  със симпатия чертае; на сложната политическа атмосфера - в руския императорски двор, на мястото на събитията и в европейски контекст…

Но има и друго - при цялата сегашна неустановеност и противоречивост на оценъчните мерки и норми Павлова трябва да отговори и на негласния въпрос - дали от дистанцията на времето „Войната свърши в четвъртък” е наистина стойностен исторически роман, който заслужено се нарежда до малкото  жанрови образци, посветени на този период от националноосвободителните борби?

Ето защо изборът на аналитична конструкция е от особена важност: ако се възприеме модернистичния подход, ще се наложи „ексклузивното” бродене из дискурсните плитчини, семантичните и семиотични пристройки, фотографско-граматически плаки и прочие микроскопии, от които ще се разбере накрая, че авторката е грамотен човек, притежава сръчност при разчленяване на текста и може да го прецеди през модното академично сито.

А сме се убедили, че с изобретяването на постмодерния новоречник не е трудно да се скрие постната дисективна мисъл зад многозначителни терминологични кухини. Защото такива отвличащи маньоври в преобладаващите случаи чрез „научното” изцеждане на текста (той е фетишизиран и е единствен предмет на внимание) търсят  изкривяването и изопачаването на историческата истина - тоест, преследват нелитературни цели, обслужващи чужди интереси.

Тук е мястото да напомня, че критичните интереси на Лалка Павлова са насочени както към прозата, така и към поезията и трудовете й предлагат интересна визия за развитието на художествената ни словесност. На историческия роман тя отделя специално внимание - определени постижения са нейните анализи на творбите на Фани Попова - Мутафова, Яна Язова, Вера Мутафчиева, на съвременните автори на исторически четива.

Павлова не само прави многостранен критически разрез на техните книги - тя предлага свои собствени тези, тълкувания и гледни точки на събития и лица, които са нарицателни в нашата история и култура (мимоходом ще отбележа, че за това са необходими не само познания и дарба, но и сърдечно увлечение, което при истински талантливите хора продължава цял живот).

* * *

Навършват се 145 години от Плевенската епопея - решителен момент в руско-турската война, която донесе освобождението на България. На самата военна операция - международните обстоятелства, предизвикалите я причини, обявяването на войната, логистиката, сраженията и дислокацията на армиите са посветени стотици страници. Плевенската епопея обаче не само решава изхода на войната, но е повратна точка в историческото развитие на Европа.

От друга страна в нейните канонади вече се заражда новото отношение между Русия и останалите велики сили, което се оказва и решаващо за съдбините на България и Балканите. Книгата на Неда Антонова не е просто батално платно с ретроспективи и близки планове на руския имперски двор, вражеския лагер и териториите, на които се водят бойните действия - тя е и своеобразно увеличително стъкло на прелюдиите на събитията, обществените и политически нагласи, настроенията и противостоянията, които съпътстват един такъв епохален сблъсък.

Сбито, ясно и достатъчно подробно е въведението на монографията - спирам се на него, защото то хвърля светлина върху предисторията на вековните борби за свобода на нашия народ.

Плевен е един от революционните центрове на освободителното движение, което през 19 век приема чертите на национална революция благодарение титаничното дело на Г. С. Раковски. С него свързва Павлова и имената на видните плевенчани, включили се в това съкровено предприятие.

Така се стига до логичния геополитически ход, до последната война между Русия и Турция (дотогава в продължение на почти три века Русия побеждава Астраханското и Казанското ханство и води няколко Кримски войни, а след тази в следващата през 1914 г. ще бъдат съюзници с Турция). Въведението дава верния тон на монографичното изложение и го превръща в разгърната синекдоха на нажеженото от събития и катаклизми време.

Лалка Павлова (и тук тя слага основите на класическия аналитичен модел, изграден по принципа на Кантовата алгебрична индукция) разполага още в началото на своя анализ главните възли на т. нар. „Източен въпрос” и актуалната трактовка на международната обстановка, в която тогава се намира развитието му.

В такова - макар и очертано с едри щрихи историческо платно е изведен контекстът, който позволява на Павлова да избегне преразказа и се съсредоточи върху детайлите на епопеята в книгата на Антонова. Разглеждането на тези детайли се налага от значението, което има всеки от тях за хода на военните действия.

Даваме си ясна сметка, че цяла поредица от случайности и необходимости са съставили тази историческа победа, в която се осъществява и преломът на старото време. За нас, българите, преломът е свободата, която възстановява политическата самостоятелност на българската държава и увенчава националноосвободителните ни борби.

За Европа и за самата Русия този преломен момент увенчава окончателна победа на индустриалната епоха над остатъците от феодалните отношения и установяването на нови обществени и междудържавни връзки.

Животът става много по-сложен и динамичен и в него веднага се включва и младата българска държава. Що се отнася до историческата ни памет, Плевенската епопея ще бъде вечно напомняне каква цена е платена на нашата свобода и с какви усилия е зачената новата, възродената България.

Лалка Павлова проектира като илюстрация на разсъжденията си отделни възлови моменти от обсадата на Плевен на фона на цялостната панорама на войната; разглежда диспозицията на военните части, атаките на бастионите, неуспехите на обсадната тактика до идването на генерал Тотлебен…

Така ни въвежда в общата картина, която е една от най-страховитите и решаващи битки през 19 век - редом със знаменити сражения като тези при Тулон, Аустерлиц, Бородино, Ватерло. Ако - по думите на Клаузевиц - войната е продължение на политиката с други средства, книгата на Неда Антонова дава достатъчно ясни сигнали за политическите лагери в тогавашния европейски свят и каква е етимологията на военните стълкновения. Изследването е подкрепено с редица известни или станали напоследък обществено достояние документи, които разкриват целия сложен и нееднозначен механизъм, който съпътства освободителната война.

Павлова обстоятелствено и добросъвестно цитира информационните масиви, използвани като източник при създаването на първите две части на монографията - библиографският показалец е достатъчен аргумент за автентичност, предоставящ възможността да проследим умението на авторката да съчетава и пояснява родените от вдъхновението предчувствия със сухите данни и обширната статистика.

* * *

Малко неочаквано следващата част на монографията представя „познатата и непознатата” Неда Антонова. Неочаквано, но оригинално, защото Лалка Павлова подчинява на замисъла си различните стилови особености, жанровите специфики и последователността при излагането на огромния документален и повествователен материал.

Нататък ще срещнем и други авторови похвати, които в крайна сметка водят до търсения ефект. Ето защо тя е избрала за начало тези графити - ескиз от литературно-критически портрет. След познавателното „горно” течение на монографията с този портрет започва „средното”.

Мозаечната композиция е присъща на строежа на романа - на това място в монографията темпоритъмът се ускорява. Това се дължи не само на смяната на жанровото изображение, но и в стилистичните характеристики на отделните късове мозайка. Самото четене на монографията прилича на преодоляване на речни прагове и с последната страница става ясна общата картина и фактът, че един толкова разнообразен и сложен материал не би могло да бъде анализиран по традиционния начин.

За да обясни без излишни подробности стила на Неда Антонова, Лалка Павлова пътем вмъква стихове от първата й поетична книга „Повторими неща”. Повторяемостта на нещата е дала основание на древните римляни да твърдят, че историята учи (доста проблеми щяхме да си спестим, ако не забравяхме толкова бързо наученото) и едно от безспорните качества на историческите книги е именно поуката.

Силен колорит на портретуването придават автобиографичните вметки и намесата на авторката от първо лице единствено число в текста. Композиционната свобода позволява съжителството на различни жанрови елементи, разположени в услуга на поставената теза.

А в конкретния случай позоваването придава лични интонации на сказа и същевременно разширява кръгозора му до обществено значими пространства. Павлова подхожда многостранно към задачата и затова в хронологичния порядък на монографията проблясват сегменти от други жанрове - вече споменатата автобиографичност, анкетни въпроси, очеркови зарисовки, структуралистични конструкти, дневникови абзаци…

И стигаме до онази съществената част, където е мястото на логическия знаменател: в нещо като творчески катехизис Лалка Павлова е изложила своите предварителни намерения, очакванията, подготовката и надеждите за крайния резултат от творбата.

Това позволява да вникнем в изобразителния подход на Павлова и ни запознава с особеностите на нейния критически метод. Ще си позволя едно отклонение: при четенето на монографията в съзнанието ми постоянно възникваше асоциация с една друга забележителна книга (състояща се от два внушителни тома с привидно несхождащи си сюжети, текстове за различни времена, анализи, лични прози и заключения)  - „Руската идея” на Чавдар Добрев.

Разбира се, платното на Ч. Добрев е изключително широко и несравнимо по обем и тематична широта, но принципите на постройката му са твърде сходни, още повече, че и тук става въпрос за Русия и нейните водещи идеи.

Лалка Павлова не е пропуснала релефните моменти, които и днес будят интерес със своята актуалност. В хода на критическите си разсъждения тя се спира на важни етапи от подготовката, провеждането и резултатите от войната с Турция.

Поставен е и въпросът за различията в отделните обществени слоеве, във взаимоотношенията между страните, разминаванията на официалните изявления с настроенията и чувствата на обикновените хора.

В една повествователна плоскост се срещаме с речевата характеристика на ген. Скобелев и селянина от неговото имение Тихон Воробьов; доктрината на имперска Русия за Проливите и ентусиазма на редовите войници, тръгнали да извоюват православната свобода за своите братя…

Авторката не е спестила и противоречията между истината и мита, както и настроенията срещу „българобесието” сред част от руската интелигенция - там са личности като И. Аксаков, Ф. Достоевски, П. Григориевич…

В хода на първите неуспехи на руската армия се мярка паралелът между ген. Скобелев и Осман паша - също така образован и интелигентен, ненавиждащ мракобесието и скудоумието професионален военен; проследява се придвижването на двете армии - Дунавската и Кавказката, предвождани от братята на императора Николай и Константин. Критическият прочит на Лалка Павлова фокусира цялата сложност на времето, намерило отражение в романа на Неда Антонова.

Монографията се движи по двете сюжетни линии в него - военните действия на бойното поле, сходствата и особеностите в тактическо и стратегическо отношение и  втората - психологично-интимна, личностна и конкретна.

Тя засяга и двамата съперници Осман паша и Скобелев (също Скобелев и великия княз Николай) с техните страсти и умения, с качествата и различията. Павлова е откроила в тяхно лице не само противоречията на двата свята: християнския и ислямския, но и приликите и несъвпаденията на човешките типажи, както и продиктуваните от съответната култура поведенчески модели.

И в същото време - припокриващите се рицарски представи за храброст, чест и достойнство, за служене на родината и за цената на мъжката дума.

* * *

В последната част на своята монография, озаглавена „Плевенската епопея от 1877 г. в романа на Неда Антонова „Войната свърши в четвъртък” Лалка Павлова споделя няколко пояснения за характера на самата война.

Без да се впуска в историографски изложения, тя извежда на преден план феномена, че Руско-турската война 1877-1878 г. е първата в историята на човечеството освободителна такава, когато един народ поема бойните пътища, за да дари свободата на друг народ (в историческата терминология съществуват два вида войни: завоевателна и отбранителна).

Тук авторката е посочила корените на митологизирането на руската армия. Тя илюстрира това с приписки и разкази на очевидци и добавя, че с течение на времето този мит обхваща и самата Освободителна война. Фактът на възстановената държавност и възраждането на България след приключването на бойните действия е достатъчно основание, войната да се превърне в императивна част от нашата народопсихология.

На това място обаче възникват трудностите при създаването на романа. Павлова навлиза в същината на разминаването между митологичното съзнание и документалната истина и посочва мотивите на писателката, която по това време е едва 34-годишна, а „Войната свърши в  четвъртък” е първата й белетристична творба: „… Неда Антонова решава чрез своя художествено-исторически роман да каже истината за времето на конкретните събития, свързани с историята на нейния роден край.

„Писането” на „Войната свърши в четвъртък” продължава цели пет години - от 1974 до 1979, когато официално излиза неговото първо издание в издателство „Отечествен фронт”.  Второто - без промени и допълнения - издание се появява след 39 години (2018, изд. „Факел”), а четири години по-късно идва ред и на тази чудесна монография, която е и едно синовно посвещение на 145-годишнината от Плевенската епопея.

Друг важен акцент са символните стойности, които носят образите на Скобелев и Гаази Осман паша. Първият - предвестник на новия човек, е опозиция на дворцовия канон със самото си присъствие и с отношението си към аристократичната върхушка - в него се провиждат чертите на творчески мислещата личност от съвременен тип, а другият - също изключение - е символичният край на една ера, с който ще започне прекрояването не само на Османската империя, но и на европейския дух, комфортно съжителствал столетия с неправдата, насилието и несправедливостта.

В заключителната част Лалка Павлова отново „прилага” портретите на двете фикционални героини - българките Мириам (Мария) и Зография, които са любими (и влюбени)  в двамата пълководци. Но  любовната интрига има повече фонов характер, който постига образния релативизъм при портретуването на двамата герои, затова в тяхното присъствие се прокрадват морализаторски черти, особено в развръзката на отношенията им, където прозвучават сантиментално-патетични нотки.

Не може да не се съгласим с авторката, че една от съществените причини за успеха на романа е поетичният стил на Антонова. За творба, посветена на такова величаво събитие, което се състои от огромно множество теми, образи, действия и детайли, е от особена важност темпоритмиката и интонационното многогласие; лиричните гами заоблят остротата на страшните батални действия и внасят равновесие в композиционната структура на романа. Сегашното историческо време и динамичната смяна на глаголните времена, редуването с преизказно наклонение, семантичната пъстрота на сложните съставни изречения, авторската реч, богатството на стилистични фигури… - авторката е отбелязала внушителния творчески арсенал на Антонова като допълнителен аргумент за категоричното си заключение: „Войната свърши в четвъртък” е достоен жител на светлата общност от исторически романи, които очертават профила на съвременната българска литература.

Романът е прозорец, който открива широката  панорама на една тревожна и съдбоносна за народа ни епопея; книгата отдавна е заела  мястото си в знаменитата поредица, чието начало поставя преди един век писателят Петър Карапетров.

Лалка Павлова с настоящата монография възстановява нейните неотменни права на „сегашност” и този благороден жест е още едно стъпало във възходящия порив на нашата национална памет.