Янчо Михайлов

- Да, дядо владика! Както кажеш, владико! - така отец Евдоким подкрепяше винаги архиерея си. В редките случаи, когато се налагаше да изкаже свое мнение, усетеше ли, че то се разминава с виждането на владиката, той тутакси нагаждаше мнението си към това на митрополита: - Ама, разбира се, и аз винаги съм смятал така, Ваше Високопреосвещенство!

Както новоизлюпени пиленца следват квачката, разперила над тях криле, така и той следваше неотлъчно владиката.

Митрополитът обаче внезапно се спомина и отец Евдоким при още живи родители осиротя. „Кой ли ще е новият митрополит?” - притесняваше се отначало той, но постепенно се успокои: „Който и да е, всеки обича да го ласкаят и величаят”.

Беше убеден, че ще намери път и към сърцето на новия владика. Още повече, че на него му идваше отвътре и не му се налагаше да си криви душата, за да си постеле пред някого.

Най-неочаквано за митрополит бе избран един невзрачен стар епископ, живял дълго време в манастир, строг постник, аскет. Разправяха за него, че главата му не била докосвала възглавница, прекарвал нощите си, дремейки на стол. Не стига това, ами си доведе и своя килийник - съсухрен монах на средна възраст, също с бледо и изпито лице като него, който по-късно стана и протосингел.

При въдворяването на новия митрополит в богодаруваната му епархия отец Евдоким положи всички усилия да се добере до него. Най-накрая, когато владиката се прибираше в митрополитския дом, той успя. След поклон почти доземи и целуване на архиерейската десница заподнася своите поздравления:

- Дядо владика, колко се радвам, че именно Вие по Божия воля заехте тази древнопросияла катедра! Винаги съм твърдял пред всички, че Вие сте най-достойният! Отдавна трябваше да сте митрополит!

Митрополитът мълчеше. Не обичаше да го превъзнасят.

- Ако обичате, отче, не досаждайте на владиката, уморен е! - прекъсна словоизлиянията му монахът-килийник.

- Аз да досаждам, ама моля Ви се, моля ви се… - замрънка смутено отец Евдоким и подви опашка като бито куче. Не очакваше такава реакция. „Виж ти, аз най-искрено, от цялата си душа и сърце, и с целия си разум, с любов нелицемерна, преварям се в почит*, както е заповядал апостолът…, досаждал съм бил, откъде накъде?”

Отец Евдоким се прибра се вкъщи съсипан. Сякаш някой с лека ръка бе заличил почти целия му съзнателен живот. „За какво да живее повече?” И той въздъхна толкова дълбоко, че въздишката като с нож проряза сърцето му.

————-

*Вж. Послание до Римляни 12:9, 10