За сборниците с разкази „Лъх от тих вятър” (2020) и „Хлъзгаво време” (2022) на Янчо Михайлов

Елена Алекова

Национален литературен салон

„Старинният файтон”, София, 20 септември 2022

Докато през последните години, покрай всякаквите измислени „пандемии” и реални икономически и политически кризи, светът и човекът се задъхваха от отсъствието на свобода, на въздух, будните души не загубиха присъствие на духа, продължиха своето дело тихо, кротко, неотклонно, в светлина.

Тъй и нашият приятел Янчо Михайлов, когото знаем като поет, автор на четири стихосбирки, и като отец Йоан Карамихалев, свещенослужител в столичния храм „Света София”, застана на страната на съзиданието, като подготви за печат и издаде две белетристични книги: „Лъх от тих вятър” - през 2020-а, и „Хлъзгаво време” - през 2022-а.

И за да не оставя никакво съмнение в източниците на заглавията за онези, които не го познават отблизо, авторът в мото към книгите е посочил редовете от Библията, от които те са тръгнали. В „Лъх от тих вятър”:

„И каза му Бог: излез и застани на планината пред лицето Господне; и ето, Господ ще мине, и голям и силен вятър, който цепи планини и събаря скали пред Господа; но не във вятъра е Господ; след вятъра - земетръс, но не в земетръса е Господ; след земетръса - огън, но не в огъня е Господ; след огъня - лъх от тих вятър (и там е Господ)” (Трета книга Царства 19-11:12).

Цялостното духовно излъчване на сборника „Лъх от тих вятър”е идеалното отражение на тези вехтозаветни думи: Господ е сред нас и в нас и непрекъснато, незримо ни поучава, увещава, направлява, изправя, докосва, подкрепя, държи. Дори там, където най-малко очакваме. И можем да го доловим наистина, колкото и да е скрит от нас, колкото и да е за нас невидим - стига да отворим очи, стига да отворим уши, стига да отворим сърце, стига да отворим душа, за да го осезаем навсякъде.

И в „Хлъзгаво време”:

„Който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (Първо послание на св. ап. Павел до Коринтяни 10:12).

Тези новозаветни думи (или притчата за митаря и фарисея - само че по апостолскому, както подобава на апостолите) идеално се вписват, вграждат в тъканта на повествованията от втората книга. И самата притча:

„Също и на ония, които бяха убедени в себе си, че са праведни, и презираха другите, каза следната притча: двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат” (Лука 18:9-14).

* * *

„Лъх от тих вятър” и „Хлъзгаво време”, които представляват сборници с разкази (42 разказа в първия, 41 - във втория), са тясно свързани с библейските текстове и в съдържателен план. Дори бих ги нарекла не сборници, а сводове. Защото формално те може и да са съставени от „къси разкази” (така сам авторът ги обозначава жанрово), но в по-висш план те не са механичен  сбор, а едно цяло, съставено от различни, духовни „сегменти”, обединени от обща идея и също така обща посока - от Бога към човека (в „Лъх от тих вятър”), което е благодат, милост, опрощаване, повдигане (ако човек е паднал) тихо напътствие и тъй нататък, или от човека към Бога (в „Хлъзгаво време”), което е обръщане на душата към небето, молитва, зов за помощ, за прошка и подкрепа, мъчително изкачване на стълбата - оная стълба, провидяна от св. Йоан Синаит или Лествичник (ок. 570-603) още през VІ век… Прекрасна илюстрация впрочем на този двупосочен път намираме в поезията на руския поет емигрант Георгий Иванов (1894-1958):

От синих звезд, которым дела нет
До глаз, на них глядящих с упованьем,
От вечных звезд - ложится синий свет
Над сумрачным земным существованьем.

И сердце беспокоится. И в нем -
О, никому на свете незаметный -
Вдруг чудным загорается огнем
Навстречу звездному лучу - ответный.

И надо всем мне в мире дорогим
Он холодно скользит к границе мира,
Чтобы скреститься там с лучом другим,
Как золотая тонкая рапира.

А към това, тематика на разказите, спецификата на постройката и внушенията им, изграждането на образите и цялостното им звучене „преодоляват” разказа като разказ и го превръщат в нещо друго, макар формално да запазват характерните за разказа елементи. Превръщат го в нравоучителна история. Всичките тези нравоучителни истории, макар и с различни герои, сюжети и поучения, се свеждат до едно-единствено цялостно, състояние на духа, бих го нарекла: състояние на богооткровение. То се проявява в точката, където двата лъча - Божият/небесният и човешкият/земният - се кръстосват.

В този смисъл и на двете книги повече им приляга не обозначението „сборник”, а наименованието „свод”. А в общата устременост на духа в тях и двете ни въздигат до небето, известно във високата словесност и под наименованието „небесен свод”. Помните:„Настане вечер - месец изгрее, / звезди обсипят сводът небесен…” (Христо Ботев)

* * *

Има едни старовременни книжни сводове, наричани патерици (или „отечници”, „отчески книги”), съставени главно през ІV-V век след Христа, в които са били събирани истории за свети отци и подвижници на дадена монашеска обител или техни нравоучителни и мъдри изречения. Ето къде виждам навързани с традицията двата свода с разкази (нравоучителни истории) на Янчо Михайлов: в нишчицата, прокарана от древните патерици към нашето време, преминала през Елин-Пелиновите повествования в сборника „Под манастирската лоза” (1936) и обвила като искриста паяжинка „Лъх от тих вятър” и „Хлъзгаво време”. Затова звученето в тях е някак хем от съвременно по-съвременно - гласът на автора, представител на нашето, ХХІ-то, столетие, хем - подобно на исо - се долавя в тях смътното, монотонно някак, но плътно прииждане на някогашни гласове, екоти, еха, ако въобще думата „ехо” има множествена форма, макар самото ехо да е множествено.

В патерика разказите са до немай-къде къси, близки до притчата, съобщаващи обстоятелствата и подтиците, довели съответния „главен герой”, обикновено отец в манастир, монах брат, монах отшелник или някой друг угоден Богу човек, до подвиг или постъпка, достойна за подражание и пример, до неочаквано откровение-съкровение, до мъдро, нравоучително или въобще издигащо духа заключение. Тъй и в късите разкази на Янчо Михайлов сюжетът е нещо като суховата ядка, пулсиращо ядро, незабулено от каквито и да е повествователни или „лирични отклонения”.

Но не в сюжета е важността, полезността, значението на разказа, а в поуката, изведена от сюжетната канава. Защото всичко в разказа води повествованието към онова преосмисляне ли, проломяване ли, преодоляване ли - не знам как по-точно да го нарека! - на реалността, на действителния факт от страна на „главния герой”, най-често свещеник, дякон, по-рядко мирянин, с две думи - обикновен човек, в което именно преосмисляне, проломяване, преодоляване кристализират утешителни размишления, нравоучителни поуки, спасителна мисъл, внезапни прозрения, преплетени с премъдри слова от Свещеното Писание…

Тази именно близост между древните патерични текстове и късите разкази на Янчо Михайлов оправдават схематичната понякога композиция, включваща обикновено любопитна история, разказана пестеливо; диалог, възникнал около нея; вътрешен диалог-монолог на главния герой, където е концентрирана основната идея или поука на разказа. Оправдават и предпочетения от автора подход за разрешаване на външни или вътрешни дилеми на героите (позоваване на старозаветното и новозаветното слово), който - понякога - затормозява повествованието и натежава. Оправдават и прекаленото - понякога - себевглеждане на героите, чрез което те намират разрешение на външните си или вътрешните си конфликти. Но веднага щом включим връзката със старовременната традиция, тези читателски претенции се тушират от само себе си.

Всичките истории, преживелици и опит на свещеници или миряни, които Янчо Михайлов е събрал в „Лъх от тих вятър” и „Хлъзгаво време”, са пречупени през собствения му свещенически опит. И тук именно е голямата сполука на Янчо Михайлов. Защото в патериците са събрани истории без авторство, предавани от учител на ученик,за духовните и всякакви други подвизи на различни люде - истории с различен стил, маниер на изразяване, акценти. А Янчо Михайлов сам е авторът на всички истории и, допускам, техният „вътрешен герой”, външно представен под различни имена и съдби.

И е такъв дори когато преразказва чужди преживелици.Но въпреки това успява да бъде интересен и находчив като разказвач. Разказите му буквално „грабват” читателя. Помня колко се тревожех, че не ще имам време да прочета и осмисля две белетристични книги. А ето, една сутрин се събуждам рано и взех „Лъх от тих вятър” - уж да хвърля един поглед. Но… книгата не ме „пусна”, докато не я прочетох докрай. На един дъх. Тъй се случи на другата сутрин и с „Хлъзгаво време”. А това вече от само себе си говори за нещо.

* * *

Не помня вече къде четох преди време, че човек трябва да извърви три етапа, за да стане съвършен: съвършен в уединение, като отшелник-аскет; съвършен сред съвършени, като брат сред братя монаси в обител; съвършен сред несъвършени, като човек в света на хората и неимоверните изкушения.

Тук е отликата на героите Янчо-Михайлови от сонма свети люде, прошарили страниците на древните патерици. Героите на Янчо Михайлов не живеят в пустошта или в братството на хора, споени от една велика цел, подчинени на едно-единствено стремление - постигане на Божиите тайни и Божието благоволение, а битуват в света, прояден от грехове и неволи, където битката за душата е най-ожесточена и най-страшна, най-оголена. Където човек надмогва катадневно не само лукавства и съмнения, сриващи се като лавина вътре в него, но и прииждащи на легиони отвън все различни изкушения, защото, казано е: „Господ изпитва праведния…” (Псалтир 10:5). И колко трудно е човек да устои на онова, което отвътре разяжда, и на онова, което напада отвън. При това изкушенията в света не са епизодични или някак очаквани, както е в пустошта или в някоя обител, а дебнат отвсякъде, и не са времево ограничени, а пресрещат изневиделица по всяко време.

* * *

Ако трябва да обобщим тематиката в двете книги на Янчо Михайлов в едно изречение, това е битката за човешката душа в света. И работата дори не е просто във външните проявления на битката между онова, което наричаме нечисти (ще рече, зли духове; като ударението е на първата сричка), и чистотата, макар че е показана и тази битка едно към едно, като на длан, без заблуди и без покривала. Не веднъж и дваж преминава в книгите мотивът за директни нападки от страна на злонамерници и атеисти, с които свещеникът се сблъсква във всекидневното си битуване, и за последвалото огорчение и съкрушение у него, както например е в разказа „Водосвет” в „Лъх от тих вятър”:

„Протестиращите бяха заявили намерението си да попречат на официалното откриване на тролейбусната линия. Когато архиерейският наместник отец Лефтеров, придружен от дякона, секретар на наместничеството, пристигна, за да отслужи кратък водосвет и да преподаде благословението на митрополита, десетина протестъри го заобиколиха като глутница озверели бездомни кучета, хулеха го и го обиждаха, а един дори се опита да отнеме от дякона менчето със светената вода. Отец Лефтеров беше свикнал да го обиждат. Още като млад свещеник му подвикваха зад гърба: „Кой предаде Левски? - Попът!”. Опита се да поговори по човешки с протестиращите:

- Какво имате против тази придобивка? Тя е за всички ни.

Уви, нямаше резултат. Протестиращите продължаваха с обидите.

- Защо ли разговарям с вас? Вие дори „Отче наш” не знаете! - и размаха бастуна си, за да си проправи път през обзетата от бяс тълпа.

- Къде ти е смирението бе, попе? - развика се най-яростният от протестърите и се опита да го избута.

След намесата на безучастните досега полицаи отец Лефтеров успя да си пробие път и да отслужи водосвета въпреки дюдюканията на протестиращите”.

В първия момент ти се чини, че нападките са следствие на изкривената призма, през която разни хора възприемат свещенослужителя, но истината е, че нападките срещу свещенослужителя са си чисто и просто богоборчество, макар и прикрито зад „справедливо” уж осъждане на човека в расо, който - като всички нас - си носи своите недостатъци и грехове, но все пак - в отличие от нас - е свещенослужител. Един от забележителните богослови и светители на Църквата Иоан Златоуст (349-407) ни е оставил за вразумление великолепен в това отношение съвет:

„Който почита свещеника, почита и Бога, и който започне да презира свещеника, постепенно ще дойде някога и до оскърбление на Бога… Който благоговее пред свещеника, с това повече благоговее пред Бога. Макар свещеникът и да е нечестив, но Бог, виждайки, че от благоговение пред Него почиташ даже недостойния за честта, сам ще ти въздаде награда…

Как, ще кажеш, нима Бог ръкополага всички, дори недостойните? Всички Бог не ръкополага, но чрез всички Сам Той действа, макар и да са недостойни, за спасението на народа. Ако за народа Той говори чрез ослицата и Валаама, нечестивия човек (Числ. 22), то още повече - чрез свещеника. Какво не прави Бог за нашето спасение?”.

* * *

Но Янчо Михайлов не спира до външните проявления на битката между онова, което наричаме нечистота и чистотата, на злото срещу доброто, защото всъщност битката, макар и провокирана отвън,се води винаги вътре, в съзнанието и душата на човека. Съзнанието на Янчо-Михайловите герои постоянно лъкатуши по невидимата нишка между греха и негреха, докато душата търси изход, спасение. Външен епизод от живота например подтиква отец Лефтеров към размисъл, който поражда душевни терзания, продължили през целия ден, а и вечерта, като, в края на краищата, той стига до съкрушението, смирението и самоосъждането:

„Да, наистина не съм много „кротък и смирен по сърце”, както ни учи Спасителят. Разликата между нас, християните, и хората извън Църквата е, че ние полагаме някакви усилия да изпълняваме евангелските изисквания, докато външните, когато ни осъждат, че не сме на висотата на Христовото учение, оправдават с това своята неприязън към него и нежелание да го следват. Свети Серафим Саровски казва: „Придобий мирен дух и около теб ще се спасят хиляди”, а хората с размирен дух като тези, с които се сблъсках днес, могат да погубят около себе си хиляди други”. После се сепна от посоката, в която течаха мислите му: „А аз дали съм придобил мирен дух? Не изпадам ли в осъждане? Нали апостолът е казал: „Външните ще ги съди Бог”. Архидякон Стефан са го замеряли с камъни, а мен - само с думи. Той се е молел за хората, които хвърляли по него камъни: „Господи, не зачитай им тоя грях!”, аз пък изглежда не мога да преглътна нараненото си его”.

* * *

Затова и диалогът (външен, а и вътрешен, протичащ понякога под формата на монолог) в кратките разкази на Янчо Михайлов е крайно концентриран, без излишества и празнодумия, защото героите му непрекъснато разговарят с Бога или със себе си - за Бога. А разговорът с Бога е все „по същество”. Като някой път връзката е „открита”, непосредствена, както е например в разказа „Отец Рангел и смъртта” в „Лъх от тих вятър”, макар и чрез посредничеството на съня (за опазване от самопревъзнасяне):

„Господи, защо ми възлагаш това бреме? - попита мислено Бога отец Рангел, преди да заспи. - Не виждаш ли, че е твърде тежко за мене? Пък и вярата ми е слаба, мъждука като пламъче на кандило и от най-лек полъх угасва.” „Отче Рангеле - счу му се в просъница Божият глас, - никому не съм обещавал житейски комфорт. Или си забравил какво съм предрекъл: „В света скърби ще имате”, или пък какво казва Моят пророк Давид: „годините ни се губят като звук” и „дните ни преминават в труд и болести”?”.

А друг път връзката е „скрита”, опосредствана, макар и пак да минава през Божието слово - докато героите Янчо-Михайлови задават въпроси или търсят отговор относно съмнения, които глождят, необясними криволици на мисълта, огорчения и душевни самосъжжения, както е в разказа „Манастирът на отец Теодор” в „Лъх от тих вятър”:

„- Аз най-добре си знам какво ми е духовното състояние. Фарисей съм аз, безподобен. За какво го градих тоя манастир? Да кажат съселяните ми: виж какво е направил наш Тенчо (това бе светското му име), а те ме смятат за луд: „Хотел да бе направил, а той - манастир”. Мислех си: ще завъдя духовни чеда - да има на кого да го оставя, а то… Позавърти се като вършина някой, закачи, каквото може, и бяга. Но кой ще ме изтрае мене, лудия? „Легион ми е името” като на гадаринския бесноват.

- Не се коси, отче! - опита се да го успокои доцентът. - Бог ще промисли. Нали всичко това за Бога си го правил, за Църквата, а не за себе си - за своя прослава.

Отец Теодор тежко въздъхна и започна да мете манастирския двор с такъв замах сякаш опитваше да измете от себе си всички съмнения, горчилки, разочарования и да подреди душата си… „Докато не дойдат другите, по-зли, духове” - помисли си той”.

* * *

Късите разкази на Янчо Михайлов прокарват ненатрапчиво отрадното внушение: духовното око не спи, духовното око постоянно е отворено, духовното око е винаги нащрек.

Когато човек се е очистил от външната нечистота, насочва духовното си око към нечистотата отвътре. Колкото е по-чисто духовното око, толкова по-нищожни трептения на нечистотата отвън и отвътре долавя, промержеляла дори в най-мимолетна мисъл - там, на границата между мисъл и немисъл… И по-нататък - там, където няма и помен от мисъл, където е бездумие, безмълвие… Където повява оня „лъх от тих вятър”, но и не е „лъх от тих вятър”, а е Нечие - Неговото - Присъствие… Самият Владика на владиците се е явил - то ли някъде от висината, то ли някъде из дълбината, из най-вътрешната стаичка човешка…

Това именно състояние наричам богооткровение. То се преживява по един или друг ненатраплив, „тих” начин от всички герои на Янчо Михайлов. И така постепенно се прокрадва и разраства невероятната идея, че богооткровението е възможно не само за онези, които търсят съвършенството - в самота, сред братя или сред тегобите на света, но и за онези, които нехаят за съвършенството - по благодат, по Божие изволение… Според както е казано: „Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни…” (Мат. 5:45)… Всекиму е дадена директна връзка с Бога… Стига да сме будни, стига да сме отворени, стига да сме готови за това…

И така обикновеният човек в разказите на Янчо Михайлов неусетно прераства в човек необикновен, в човек, преодолял изначалната си греховност, удостоен с честта да разговаря с Бога, тъй както безгреховният още Адам е беседвал с Него в Райската градина… Пламъчето на тази необикновеност се пренася от Янчо-Михайловите герои и върху читателя, върху всеки от нас. И всеки от нас по своему осъзнава своята необикновеност и своята удостоеност, която може да се заслужи чрез многобройни духовни подвизи, но и по Божие благоволение.

В това именно съприобщаване между автор, герой и читател виждам голямото градивно значение в днешния ни ден на повествованията в „Лъх от тих вятър” и „Хлъзгаво време” на Янчо Михайлов.

1-21 септември 2021