Иван Антонов

РЕКВИЕМ

Отвъд далечни разстояния,
отвъд отминалите времена,
със незараснала все още рана,
подобно сбръчкана от скръб жена
ме чака бащината къща.
Измамен от участта си зла,
при нея аз не се завръщам.
Дали душата ми е там наистина била?
Дали не я прободе трънчето в петата
или заглъхнилия вълчи вой?
Самотна днеска там живее тишината
и само вятърът полюшна нейния покой.
Дори над нея гарваните отлетяха,
ала не знам защо не тръгнаха след мен…
О, аз съм като тях - душа без стряха,
с надежди невъзможни осветен,
захвърлен някъде отвъд далечни разстояния,
изгубен за отминали и бъдни времена,
в душата с незарастваща, гореща рана!
А във сърцето болка, скръб… И тишина.

***

Уплашен, че душата се опразва…
Павел Матев

Дали наистина душата се опразва
след толкова години от любов,
че вече чувствам непонятна язва
във нея да постила тъмния покров.
Не болка невъзможна гложди,
а тишина кънти и дебне пустота.
И с празнотата времето опложда
прекрасните ми мигове от любовта.
Не знам ще има ли просвет отново
или ще слизам все надолу в своя ад,
ала душата си не мога да заровя
в огньовете на несподелен от мене свят.

ХРИСТОС

И днес го виждам на Голгота -
побит на кръста, окован.
А бе възкръснал за живота ни,
от нас до болка поруган.

Издигнахме му храмове-палати,
а храмът в нас е запустял,
от куполите със позлата
ни гледа кръстът тъжен, онемял.

Душите ни човешки несмирени,
уж жадни все за доброта,
във своето тревожно неведение
горят във огъня на завистта.

Във тях порокът още властва,
виси над тях сакралният въпрос:
Кой е истинското им богатство -
Пилат или Христос?

СВЕТЪТ

Сякаш отново се люшка Титаник
във неспокойния дрейф на живота…
Може би само последният ден е останал
и залез блести в хоризонта.

Там е изплувал фаталният айсберг
на умовете с порочната мисъл
и приближава Съдбата, която ще грабне
кораба, нас, на живота големия смисъл.

Няма да има спасителни лодки,
викове глъхнещи само за помощ.
Бог ще получи печалната сводка
и ще поплаче навярно над нашата немощ.

А океанът на Времето айсберга носи
и все по-близо е жестокият удар
и по-безмислен въпросът
за морала на човешката лудост.

КОННИЦИ

Вий нямате собствено име,
ни хералдически знак,
в душата ми вие препускате
странни, незрими,
развели до конска опашка
трицветния флаг.
О, конници, конници древни
на дух изтерзан,
все към Балкана смълчан
във мене се носите
устремно-гневни!
Да, знам - и аз някой ден
с вас ще политна,
пришпорил отвъдния кон,
оставил земята ни свидна
на внука в сърцето.
По древен закон!