Георги Гривнев

СПОМЕН ЗА УСИН КЕРИМ

„- Приятелю, сред толкова много класици,
сред толкова поети вдъхновени,
едва ли някой ще запомни
едно наше стихотворение.

Може би е много да знаят
поне куплет, част от строфа дори.
Но надеждата не иска пари
и не дава индулгенции.

Ако един-единствен стих
се лута в нечия памет, пак стига.
Значи, не сме похабили белия лист,
бялата лястовица, готова да полети.”

Това ми каза Усин, талантливият,
който не изпитваше срам, че е циганин.
Оттогава все чувам шум на катуни с деца,
а той пред мен е - с бяла, патриаршеска брада.

***

Една измислена жена
минава покрай теб, през дните.
Откъде се появи, не знаеш.
Накъде изчезна, накъде отиде?
Я стига, навярно си сънувал,
навярно чел си книга скоро
или си гледал филм във късна доба?
Но от далечността ще чуеш глас
на сина, на внучката и на жена си
и ще се върнеш, и ще стъпиш на земята,
където всичко е реално.
И спомени ще те връхлетят с оная сила,
когато беше млад, но това е вече спомен.
Сега си стар, по-стар от тоя свят лъжовен,
във който истината е изгнаник вечен.
Каква измислена жена, какви пет лева?
Обърни се - тя, истинската, дава рамо -
когато болен си, не спи горката,
когато здрав си, за тебе мисли само.
Тя - истинската - с която ще отидеш на небето
и с която ще се преродиш навярно.

КРАЙ ПАЛАГИИНИ СКАЛИ

В памет на стойченеца Стефан Чернев,
загинал в Балканската война
край село Елешница

„- Обкръжен съм вече. Няма изход.
Единствен изход е смъртта.
И няма да се дам, макар със писък
куршумите край мене да летят.

Защо, защо пристъпвате тъй бавно?
Приготвил съм ви - и приклад, и щик.
Но няма да развея бяло знаме
и няма да отроня нито дума, нито вик.”

И той размаха пушката, с която
въртеше се на всичките страни.
Но бяха много пустите душмани
и го набучиха. И рукна топла кръв.

След туй го вдигнаха над себе си -
над фесовете и над своя ръст.
И не разбираха, че скоро
ще познаят и позор, и мъст.

А скалите, Палагиини, мълчаха.
От мъка пукаха се. И плачеше гората.
Защо не слезеш, Боже, на земята
и венчаеш поборника за свободата?